Резюме
Преди да прочета книгата на Никола Гай- даров, прекарах една безсънна нощ с приложе нието към нея. Изпитах, признавам, момчешкото желание сам да изпълня ролята на човека, който е натоварен с върховната власт да издаде присъда, след като се запознае с всички свидетелства по делото. Пред мене лежеше следствено дело № 205 от 1913 г. Представях си обемистата папка с протоколи за оглед", съдебномедицинска и „пиротех ническа" експертиза, разпити на свидетели и пр. Зачетох се, но с всеки отхвърлен лист възторгът от първооткривателството" отстъп ваше пред някакъв особен срам, даже гняв към този невероятен съдебен фарс, към трагикомичните участници в него. Като шок ми подействува заключението" на зам.-проку рора Александър Огнянов и особено един пасаж от него: „Ако Яворов е посегнал на живота си, за щото той без Лора е празен и безсмислен, той можеше да направи това и в един по-послешен момент, когато е бил под тежестта на недьзите от първия вистрел" - пише този защитник на правдата на 30 юни 1914 г., а на 16 октомври последственият изпълнява жела нието на обвинителите си - той повторно доказва, че желае завинаги да се пресели в отвъдното. Месеци по-късно (чак на 5 декем- ври) скандално известният състав на Софийския окръжен съд (Ханджиев, Панов, Весов) благоволява да прекрати делото на основание, че „Пейо Крачунов Яворов е починал". Да, името на поета е сгрешено може би по асоциация с популярната звезда на нямото кино Крачун, който навярно е бил по-симпатичен на въпросните съдии от поета-харамия, позволил си да се промъкне в едно от най-видните български семейства и да опетни безупречната му репутация. Присъдата! Огнянов е сигурен, че Яворов не би я избягнал, ако беше останал жив. Но в същност избягнал ли я е поетът? Не са ли и днес мнозинство тези, които многозначително свиват устни, когато стане дума за този процес, не станаха ли прекалено много ,,почитателите" на Каравеловия род, знаещите със сигурност (от майка или от дядо за бруталната намеса на Тодор Александров, за продупчения с куршуми таван в Яворовата стая. Нашумялата книга на Михаил Кре 192 мен дойде като балсам за всички хора, защо то в претърпелия не знам колко издания „Роман за Яворов" шепнешком, с многозначителни алюзии, с натрапващи се пикантни подробности се говори за престъплението" на Яворов. Кремен получи, подкрепа" и от спомените на Дора Конова, която пък на стари години реши, че драмата в живота на поета се е разразила поради безумната му любов към нея, че за нея и само за нея Яворов е бил готов на всичко. Разпространяваха се сред старите софиянци и спомените на Петър Нейков, спом няха си те гордата осанка на Екатерина Каравелова, убедена в престъпния нрав на своя зет, живи бяха доскоро и не криеха своето верую хора като прокурора Огнянов, съ дията Йордан Панов... И така въпреки преклонението на младите поколения към пое та, въпреки непреодолимия интерес към неговите стихове мълвата оставаше по-силна и за житейската драма на Яворов се носеха легенди. Не само сред неизкушените от литературата хора, но и сред интелектуалците, и сред литераторите. Мисля си, защо битуват подобни легенди, какъв е този нездрав интерес, който ги съз дава и поддържа, и ми се струва, че вината за това е най-вече в онези биографи на великите българи,които се стремят да превърнат живота на своите предпочитани герои в агиография. Четем за житейския път на Вазов, Славейков, 3. Стоянов, Елин Пелин, Йовков и прочее и биографиите им в нещо си приличат - в това, че всичките тези хора са ся каш безгрешни. Ако обичат, обичат чисто, ако се сърдят - сърдят се справедливо, ако са темерути - обществото не ги разбира. И така, без да желаем това, ги отдалечаваме от хората, от славата им дори, защото ги правим нереални, защото ги превръщаме в мит. И плъзват контрамитове като онзи, който се шушука за смъртта на Вазов, и то не за друго, а защото никой не е написал задъл бочено, психологическо изследване за послед ната любов на поста, защото от целомъд рие наричаме всяка любовна страст – дружба.