П. К. Яворов и Николай Лилиев

Още приживе на Яворов започва неговото силно въздействие върху младите творци в поезията ни. В началото на века те го признават не само за свой учител, но и за пръв застъпник на оня стил, който искат да наложат практически теоретически. Ще припомним, че руските символисти, когато търсят исторически обосновки на своите естетически позиции и връзки с миналото на руската култура, за да установят една нова традиция, сочат за свои учители и предшественици Лермонтов и Тютчев. Пушкин е за тях много слънчев, класически ясен и логичен поезията му не е съзвучна с болезнените интонации на изтерзаните им души. На същите основания и нашите символисти, които отричаха Вазов и дори Пенчо Славейков (въпреки че той е в същност техният идеен вожд), сочеха винаги Яворов за свой предшественик. Създаденият от него нов модел на българския стих е за тях съвършен образец на модерната поезия. Яворовата поезия е най-чувствителната струна на обществения живот през 90-те години на миналия век и през първото десетилетие на нашия. Тя доказва силно изявеното гражданско начало в литературата на 90-те години, активната обществена ангажираност на българския творец, връзките му със социалния ко лектив. Яворовата драматична социална лирика („На нивата“, „Градушка", „Арменци" и др.) е между най-ярките манифестации на основния дух и патос на десетилетието. В същата степен това важи и за символистичните му стихове от началото на века. В тях за пръв път се проявяват новите черти на херметичния душевен мир на извънсоциалната интелектуална личност. Докато 80-те и 90-те години са време на интензивен обществен живот (на това се дължи доминиращата роля на прозата в тогавашния литературен процес), то първото десетилетие на нашия век евреме на рязко отдръпване от политическите борби, на скъсване връзките между личността и околния свят. Яворов пръв потъва в драматичните видения на интимното си битие и във философската проблематика, наложена от времето. Той е в центъра на силното лирическо движение в българската литература от първите години на ХХ в., когато по неговия път тръгват плеядата млади лирици - от Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов до Теодор Траянов Николай Лилиев. Могат да се направят интересни паралелни съпоставки И между Яворов Лилиев - особено с ония песни на Яворов (като „Желание“, „Чудак“, „Есенни мотиви"...), в които трепти успокоена тъга, тихо и мъдро прозрение в преходността на живота. Очевидно е, че в известни насоки поезията на Лилиев завършва прочистени, изяснени и възвишени - някои Яворови предчувствия и усети за природата и човека, за смъртта и вечността на битието.