Елка Константинова

С течение на времето неговите заслуги в литературознанието и литературната критика изглеждат все по-безспорни, все по-значителни, въпреки че съвре менната ни литературно историческа и критическа мисъл се разви и отиде много по-напред през този половин век, който ни дели от трагичната му смърт. Независимо от грешките в методологията на Боян Пенев, независимо от пораженията му в някои анализи и оценки на литературните явления приносът му в родната ни литературна наука е огромен. Той създаде нов етап в творче ското мислене, издигна на европейско ниво българската изследователска мисъл. Без неговото крупно дело не можем да си представим по-нататъшното развитие и днешното високо равнище на националната ни литературна история и критика. Монографичните му изследвания върху българските писатели, студиите и статиите му за полския романтизъм и за съвременната българска интелигенция и литература, печатани в сп. „Мисъл“, в Списание на БАН, в Годишника на Софийския университет, в сп. „Демократически преглед", в сп. „Златорог" и т. н., забележителната му книга за Бетховен, съкратената му история на българската литература и най-вече незавършената му четиритомна история на новата бъл гарска литература го налагат като модерен учен от световна величина и като критик от нов тип. Те са ценен влог в българското литературознание, солидна основа за бъдещото му развитие, мощен импулс за разширяване кръгозорите и стремежите на творческата ни интелигенция. От 20-те години до днес всички наши литературоведи се учат от Боян Пенев - от научните му завоевания и от грешките му. Най-силно ни респектира и възхищава мъжествената му творческа воля за всеотдаен труд и културно строителство, безкомпромисната му позиция в литературния живот, смайващата му ерудиция, взискателността и самокритичността му. За нас днес е най-важна борбата, която той води за задълбочаване и облагородяване на българската духовност. „Желал бих нашите потомци да си спомнят не за довършените ни и незавършени дела - изповядва Боян Пенев, - а за волята, вложена в тях. Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си? Аз не бих желал техния съд. Зад историята има нещо, за което не е достатъчен един обикновен поглед. Това еживотът ни и който не го съзре, няма право да ни съди.

Днес на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни художествена проза творческите завоевания на Георги Райчев изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето. От съвременни естетически позиции можем истински да оценим делото на този крайно интересен, импулсивен и противоречив писател, незаслужено останал сред множеството спътници на големите майстори на художественото ни слово. e Авторът на „Мъничък свят“, „Грях" и „Карачакал" има свое неповторимо място в националната ни проза - не е между най-големите й създатели, но един от най-своеобразните и разноликите; не достига в повестта и разказа върховите постижения на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, но упоритите му търсения, вечната му неудовлетвореност и дързостта му постоянно да преодолява себе си придават на произведенията му възбуждаща тревожност и динамична устременост, събуждат остро любопитство. Творчеството му е крайно разнообразно и неравностойно. В значителните си зрели творби като повестите „Мъничък свят“, „Грях" и „Мерзавец“, като разказите „Карачакал“, „Смърт“, „Накрай града“, като драматичната поема „Еленово царство“ той остава верен на своята дарба, на удивителната си интуиция и психологическа прозорливост, на вродената си чувствителност и тънка наблюдателност. Не са редки обаче случаите, когато изневерява съзнателно на себе си, ограничава и потиска първичната стихия на природата си и се мъчи да бъде рационален и интелектуален. Неговата сила е в пластичното изобразяване на конкретно психическо със тояние и на конкретна човешка страст, а тръгвайки срещу себе си, той се стреми неудържимо към абстрактност и философски обобщения. Най-понятен и близьк му е светът на първичното, на примитивно-стихийното, а непрекъснато го привличат висшите сфери на духа (например в несполучливия роман „Господинът с момичето"). Понякога Райчев робува на модата (в следвоенните си диаболични разкази), хвърля се в крайни увлечения, изразходва много творчески сили, но успява да постигне ново, нетрадиционно повествование, в което разкрива по свой начин страданията, бълнуванията и ужасите на помраченото съзнание, на раздвоената личност, на разкъсваната от противоречия душа. Творческите усилия на Георги Райчев вдъхват респект и уважение, защото са породени от искрена обич и всеотдайност към писателското призвание и към българската култура. Той сякаш се бои да не остане в рамките на своите възмож ности, стреми се да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Именно тази амбиция да надмине не само предшествениците си и съвременниците си, но и самия себе си го поставя често и пред 27 риска да претърпи поражения. В това отношение Георги Райчев прилича много на един друг наш писател, който е негов пръв учител и наставник в литератур ното поприще - на Антон Страшимиров.

В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.

Публикуваните по-долу писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев са открити и разчетени от Магдалена Баева и Маргарита Дойренска - сътруднички в къща-музей „Ангел Ка ралийчев". Вероятно самият Н. Лилиев на времето ги е предал на Каралийчев, който ги е съ хранил заедно с редица други документи и с личната си кореспонденция. Писани в периода между 1912 и 1916 г., тези писма хвърлят допълнителна светлина върху живота на Димчо Дебелянов в самоковската казарма, в София и на фронта; върху житейските и естетическите му възгледи, върху настроенията му, върху „необикновеното“ му приятелство с останалите писатели, журналисти, художници и др. от групата на Димитър Подвързачов, вър ху особеностите на българския символизъм и т. н. В дълбоките изповеди, които прави пред своя искрен приятел, Димчо Дебелянов се разкрива отново като болезнено чувствителна и кристално чиста личност, като непрестанно измъчваш се (без конкретна причина) от угризения на съвестта и от своето човешко несъвършенство. Особено ценни тук са признанията, които Дебелянов прави за отношението си към же ните, самоанализите му, както и новият по-ранен вариант на стихотворението „Гора". Едва се га се откри и оригиналът на стихотворението „Прииждат, връщат се...", за което се знаеше, че е изпратено в писмо до Николай Лилиев. По сведения на Тихомир Геров това стихотворение е писано в с. Давидово преди един военен поход и е завършено на 22. . 1916 г. В публикуваното тук писмо „Прииждат, връщат се..." носи същата дата. За пръв път стихотворението е публи кувано в сп. „Везни" (1 - 1979, кн. 5, с. 129) в същия вариант като публикувания тук. В едно от писмата е преписан един от вариантите на стихотворението „Изминал пътя през льките..." То е публикувано за пръв път в сп. „Смях" (III, бр. 107, 13. IX. 1913 г., с. 4, под заглавие „Късна жалба"). Стихотворението има още две редакции: в сп. Художествена култура" (IV, кн. 2 от 1944 г.) и в сп. „Звено" (1, кн. 4-5 от 1914 г.). Тук, в писмото си до Лилиев, пое тът преписва стихотворението във втория му вариант (както е в сп. „Художествена култура"). За написаното в стихове писмо на Д. Дебелянов от 27. ІІ. 1913 г. дава сведения Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов", 1957, с. 27. В архива на Ангел Каралийчев се пази и ръкописът на едно писмо, писано от Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска. Писмото е без дата и без адрес, написано е на тесен и къс кариран лист. Ето неговия текст: „От всеки ред на писмото ти личи презрение, което аз, може би, не заслужавам. Кои са при чините, които са те накарали да ми пращаш след толкова дълго мълчание такова надуто и ви сокомерно писмо, не зная и не искам да зная вече. Това е навярно последното ми любовно пис мо до тебе, а може би, и последното любовно писмо. Ако ти си заблудена от хорски клюки това говори повече в твоя вреда отколкото в моя. Пиша ти при чудно душевно спокойствие. Някога имаше наистина хубави дни и вечери, но за тях по-хубаво да си не спомняме. Но тогава още грееше слънцето на пролетта", а сега то угасна без всякакви катастрофи Като приятели, може да се срещнем някога, но любов между нас няма вече и не може да има, с поздрав Д. Дебелянов" Нямаме никакви сведения по какъв начин ръкописът на това писмо, чийто текст с вече известен, е попаднал в архива на писателя Ангел Каралийчев.