Рушенето на „мъничкия свят”

„Мъчно ми е, че си отивам, без да съм дал на народа това, което трябваше“... — тъжно звучат последните думи на писателя Георги Райчев, произнесени в болничната стая няколко часа преди издъхване. Няма нищо по-мъчително и потискащо за един творец от съзнанието, че не е изпълнил задачата си, че не е отдал на своя народ всичките си сили, цялата си дарба, цялото си сърце... Георги Райчев умира с такова трагично съзнание за неизпълнен дълг, измъчван от мисълта, че е пропилял нещо от себе си, нещо от таланта си. Има ли основание писателят да прави такова признание в последните ми гове на живота си? Наистина ли не създаде „това, което трябваше“ и което можеше да създаде? Авторът на „Мъничък свят“, „Лина“ и „Грях" заема видно място в нашата белетристика. Той не е от най-големите ни писатели, но еедин от най-своеоб разните и разноликите. Природата го е надарила щедро и с верен, тънък усет за значимото в живота, и с ярка, оригинална дарба да се превъплъщава в мно гообразните прояви на човешкия дух, и с вярно, артистично чувство за коло рит и език... Но цялостното творческо развитие на Георги Райчев ни убеж дава, че той не е осъществил напълно всичките си заложби. Само в най-хуба вите си творби, а те не са много на брой, остава верен на себе си. Не са редки случаите, когато изневерява на своя талант, поема чужди, стръмни и непроходими пътища, които го изморяват с острите си завои, с опасните си криволи чещи пътеки и с непосилните си за преодоляване препятствия, излишно робува на модата, хвърля се стремглаво и безразсъдно в противоречиви увлечения, които изсмукват много от жизнените му творчески сили. Той сякаш не е искал да остане в рамките на своите възможности, стремял се е да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Тази негова амбиция да надмине в областта на белетристиката не само пред шествениците си и съвременниците си, но и самия себе си може би най-положи телната му черта. В това отношение той прилича много на един друг наш пи сател, който е негов пръв учител и наставник в литературното поприще - на Антон Страшимиров, чието творчество също буди тревожно усещане за нещо неосъществено. Но Страшимиров е по природа стихиен и противоречив, изключително деен и дълбоко социален. Неговият метежен дух то въвлича не само в противоречиви литературни вихрушки, но и във всички обществени урагани на епохата. Неутолимата му любознателност го тласка към найразнообразна дейност.