Давидков

Неведнъж към поезията на Иван Давидков са отправяни обвинения за недостатъчна съпричастност към актуалните проблеми на нашето съвремие, за самоцелна пейзажност и естетическа повтаряемост. Най-често това се дължи на недооценяване на творческата самобитност на Давидковата поезия, на способността на поета да възприема света с погледа колкото на художник-поет, толкова и на художник-живописец. Вземем ли пред вид това съображение, няма да виждаме във верността му на своя поетически натюрел винаги самоповтаряне (въпреки че то понякога съществува), и най-важното, ще можем да откриваме гражданско-етичната ангажираност на поезията му в оня специ фичен негов ракурс, характерен не с публицистична предпоставеност и яснота, а с пастелната мекота на словобагрието, на неусетно внушеното живописно настроение. Много от стихотворенията на Иван Давидков притежават почти осезаема нагледност - струва ти се, че зрително долавяш движения, цветови отте нъци, пространствени измерения. Ето как, сякаш с няколко небрежни замаха на четката е нахвърляна" една характерна картина: Подир коситба седна морен вън, отпусна тежко рамо до вратата. Косата се полюшна с тънък звън и заблестя като луна, която е слязла да посвети на децата, на кроткия им сън... («Старият селянин») Понякога картината е реална, конкретна (но без да е лишена от подтекст), понякога реалното и фантастичното са в своеобразна естетическа симбиоза. В току-що цитирания откъс сякаш няма нищо особено, дори самият автор му е възложил роля само на въведение и е поставил рационалния център в след ващата част на стихотворението. Но след прочитане на цялата творба ние отново се връщаме към началото, подтикнати от нещо, ангажирало неусетно съзнанието ни. Откриваме, че зад непретенциозната, почти графична простота на рисунька се крие полифонията на вечерни звуци и багри. Няма щрих - прекалената обстоятелственост би разрушила поразително релефност. Там, където друг би продължил да описва, Давидков - в света на реалното - полюшва" косата с тънък звън“, майсторски, лежимо „разрушава“ реалността и с едно разширено сравнение ни внезапно в друг емоционален мир.

Промените в нашия обществен живот след 1956 г. доведоха до подем и обновление и в съвременната ни белетристика, до по-бързо узряване писателите. Иван Давидков е ярък пример за този процес. Той доразвива своя та централна, основна, морално-етична тема, като обогатения му личен и социа лен опит го води до по-дълбоки прозрения. И тъй като е един от най-значител ните ни съвременни поети, художествената му проза несправедливо остава на някак встрани, на второ място в творческото му развитие. Иван Давидков е не само поет по нагласа на съзнанието, но и по душа. Той е роден поет - с поетично отношение към хората и към света. Поетическото начало господствува и в белетристиката му; изразява се в новаторското естетическо светоотношение на разказвача, в пределно откровената изповед на героите, в одухотворяването на природата и вещите, във виртуозния живо писен рисунък, в напевно-приказните интонации, в ритмическия слог. Неговият разказвач, подобно на лирическия герой от стиховете му, потъва в съзерцание и самовглъбяване, преосмисля и съпреживява отново и отново наблюденията си, емоционално реагира на всеки нов контакт с живота. Още през 1967 г., когато излиза първата белетристична книга на Иван Да видков, Атанас Далчев най-точно определи творческата му специфика, посочи особеностите на поетическата му дарба: Иван Давидков - пише Далчев - не е достатъчно оценен от критиката, но в съзнанието на събратята си се нарежда между най-добрите ни съвременни поети. за Той има душа на живописец, широко отворена за света и явленията, светлината и багрите. Желанието му да загребе колкото се може повече от тях го е накарало, мисля, да изостави в последните си книги традиционното стихосложение с неговите ограничения. Неговият стих, който сега се развива свобод но, акцентуван само в римата, е като голяма мрежа, натегнала от улова на образи и красота. Бих казал: премного красота.. Тази вярна оценка на Атанас Далчев за поета Давидков можем изцяло да отнесем към белетриста Давидков. И в белетристиката му има много светлина и багри, много красота и емоционално напрежение; и в нея напълно е преодоля но традиционното повествование с неговите ограничения". Иван Давидков е централна фигура в лиричната ни проза на 60-те години, когато писателите ни започнаха по нов начин да изобразяват борбата за духовност и за извисяване на националния характер.