пътя

Толкова много книги са отрупали масата ти - цяла една библиотека е пред теб! В тия книги е събран петнадесетгодишният творчески труд на поети от няколко поколения. Никога в миналото нашата поезия не е била така поройна, никога в миналото тя не е познавала да са излизали за срок от 15 години толкова многобройни поетически произведения от толкова многобройни автори. И колко хубаво е, прелиствайки в тишината на нощта страниците на тия книги, да виждаш как в не малко от тях свети златото на една нова поезия, родила се, израснала и развиваща се неделимо от новия, социалистическия живот на страната ни, колко хубаво е да чувствуваш живия пулс на тая поезия в произведенията, които с успех издържат строгото изпитание на времето!

Едно от най-характерните явления в литературното ни развитие след 9 септември 1944 година енепрекъснатият прилив на млади, свежи твор чески сили в редовете на поезията ни. Със сигурност може да се каже, че никога преди поезията ни не се е обогатявала така интензивно и такъв широк фронт с млади, надеждни творчески кадри. Премахването на изкуствените прегради между литературата и на рода е едно от големите завоевания на културната ни революция. Както е известно, това е двустранен диалектически процес, който се характери зира с широкото проникване на литературата сред народа, сред мно гомилионния читател и с издигането на духовното равнище, на естелическото възпитание на тоя читател, с култивирането и изявяването в неговите творчески способности. „Изкуството принадлежи на народа - казва Ленин - то тряб да прониква със своите най-дълбоки корени в недрата на широките т дещи се маси. То трябва да бъде понятно за тия маси и любимо от т То трябва да обединява чувството, мисълта и волята на тия маси, да п издига. То трябва да пробужда в тях художници и да ги развива."

Успехите, които постигнахме през изтеклия четвърт век в изграждането на икономическата мощ на България, ни радват не сами по себе си. Българската комунистическа партия винаги е поставяла и поставя над всичко човека; грижата за човека винаги е била и е нейна първостепенна грижа. Много са измеренията, които характеризират повишаването на жизне ното равнище на нашия народ. Да вземем например реалния доход на човек от населението. Само през периода 1953-1968 година той е нараснал от 341 лева на 933 лева (по цени 1952 г.) или близо три пъти. Последователно у нас се провежда линията на постепенно увеличаване на работната заплата и намаляване цените на стоките за народно потребление, израз на която е и постановлението на Централния комитет на партията и Министерския съвет за понататъшно повишаване жизненото равнище на народа, публикувано преди няколко дни.

Най-значителният дял на нашата белетристика е посветена на българското село, на неговата тъжна орис в миналото и на коренно преобразеното му социалистическо настояще. Трудно могат да се изброят всички имена на ония наши писатели, чието творчество е кръвно свързано с живота на селото: Антон Страшимиров, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, Георги Караславов, Илия Волен... Между тях безспорно най-плодовитият е Стоян Даскалов. Шейсетгодишнината му го за варва вече автор на около четиридесет книги, от които десетина са крупни романи за живота на новото, социалистическо българско село. Той пробва перото си във всички белетристични жанрове, като най-значителни успехи постигна в областта на късия разказ, романа и детската литература.

Но да се върнем отново към есента през 1947 г. Макар че развалините от бомбардировките бяха разчистени и някак потулени, имаше не що сиво във външния вид на града. Не даваха кой знае колко празничен вид няколкото плака та на площада пред Народното събрание, статуята на Републиката или победата - жена в полет, размахала меч, която местиха на няколко места - естрадата, долепена до Народната банка, скулптурите пред двореца - сега Художествената галерия. Денем градът имаше делови, делничен вид. От време на време по платното на улиците, където се спираха случайно срещнали се мъже и жени на разговор, профучаваха американски или английски открити коли - джипове" - от Съюзната контролна комисия. По тротоарите се движеха млади мъже с преправени войнишки униформи, донесени от фронта. Можеше да се види понякога и група цивилни с преметнати автомати, които отиваха някъде. Привечер от кварталите прииждаха групи младежи с развети знамена за митинг. Скандираха лозунги, пе еха. Ораторите на Работническата партия - комунисти и от РМС бяха все едни и същи, до като представителите на другите отчественофронтовски партии и организации често се сменя ха. Старите лидери минаваха в опозиция, организациите им се деляха... Бяхме вече Републи ка, бяхме поели свой път на развитие, но имаше Съюзна контролна комисия и това даваше надежди на много от опозиционните лидери, а и на подплашената буржоазия, за някакво връщане. Нямаше я още национализацията - патриотичните индустриалци живнаха - партиите са си партии, властта си е власт, но народът иска да се облича, обува ни бяха оскъдни - ширеше се черната борса. и да яде... Дажбите с купоВечерно време започваше разходката „по Царя". От Народното събрание до входа на Парка на свободата пъплеха с бавен ход момчета и момичета. Влюбените навлизаха по ален те. Бяха неориентирана паплач", а и самата разходка бе останала в наследство от буржоаз на България. Ремсистите бяха в клубовете, по акции и агитки, но от време на време и те прес качаха до разходката, да се видят с някой съмишленик, а и момичетата там бяха също млади и хубави, както и нашите „моми". От ъгъла на „Раковски", край Военния клуб до Народното събрание се движеха хора на възраст: политици, учени, излезли от аперитивите да се пораз тъпчат малко, преди да се приберат в къщи. Необезпокоявани от никого, те бистреха „голяма та политика". А по „Раковски" се разхождаше недоубитата буржоазия", героите на „Стършел" Джони Лейковци (Жоро Лекето), Зозита, Фифита, Пуфита. Младежите бяха в костюми с тесни панталони, дълги коси и сака, момичетата с обувки с много високи токове за тогавашното вре ме, подкъсени поли и чанти през рамо. Бяха суинги" със свой език и маниери. В тези три ка- тегории не се приемаха пришълци, чужд" елемент. А като прибавим и ремсовите клубове, броят се увеличаваше на четири.

Тази статия няма за задача да обхване цялостно въпроса за развоя на литературната критика, литературната история и литературната теория след Априлския пленум. Тя цели да припомни някои спорове, които се водиха печата и които имаха значение в някаква степен и за литературното творчество, и за литературно-критическото мислене. Тези спорове възникваха естествено в онази атмосфера на търсене, на творческо дръзновение, която бе създадена след Пленума. Те определяха донякъде характера на духовния климат, бяха израз на творчески усилия за придвижване напред и за преодоляване на предишни грешки и слабости, завещани от времето на култа. Най-голямото завоевание на Април 1956 г. е откриването на способността за творческо прилагане на марксистко-ленинската естетика. В този смисъл са преоценките на изминатия път на критиката. Ярка проява е обемистият доклад на Георги Цанев, изнесен на конференция по случай 15-годишнината от 9. ІХ. 1944 г. Г. Цанев в самокритичен и критичен тон, с примери и имена, разглежда пораженията от догматизма и пътищата за връщането към ленинския подход в литературата. На практика се разгаря дискусионният огън. В споменатия доклад, който прерасна в изключително важната му книга „По пътя на реализма", Г. Цанев, без да подценява направеното от критиката и литературната история в периода, когато се наливаха основите“ на социализма и на ожесточената класова борба, решително заговори и за ненужното възприемане на догматичната редакция на марксизма-ленинизма, което помогна изкуството и литературата да се схематизират. Самият Цанев отново даде пример за онова изкуство на критика, което претворява марксистко-ленинските методологически положения през призмата на съпреживяването на литературата и поспециално през призмата на индивидуално неповторимата творческа личност. Разбира се, и други критици, като Пантелей Зарев, още в ранните априлски години възвърнаха сетивата си за литературата, без да игнорират решаващата роля на идеологическия момент. * Но нас специално ни интересува движението и съзряването на литературната мисъл по пътя на Април, като се базираме на един отрязък от време. Годината 1962 е забележителна с XXII конгрес на КПСС. Ето защо отглас от конгреса е онова партийно събрание на писателите, което се проведе под девиза „Могъща очистителна и вдъхновяваща сила". Всъщност в тези дни, т. е. на шестата година от ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на БКП, се извършва окончателното сбогуване с рецидивите,

И през 60-те години критиката се бори за сдобиване с чувство и артистич ност. Мъките на критиката да се превърне в самостоятелно изкуство се оглеждат и в портретната статия на Здравко Петров, печатана на страниците на сп. „Септември" през 1962 г. под заглавие, Превъплъщенията на Палечко". Каквито и слабости да се търсят, с тази статия се известява началото на едно почетивно, по-увлекателно, по-образно писане. Свикнали с нормативната кри тика, ние със сърцето си приемахме този нов за нас тип критика, но със съзнанието си я подлагахме на подозрителен анализ. Но в това време някои, които искаха да правят артистична критика, отидоха в другата крайност, като под цениха писателската позиция и съдържанието на творбите. Ще се опрем на прочутата рецензия на Цветан Стоянов, публикувана в сп. „Септември“, 1962 г., озаглавена „Драма и лирика". Авторът, като разглежда Васил Попов, възве личава тъкмо онова, което е умозрително и е плод на подражание. Че наистина нещо ново има в нашата критика на страниците на сп. „Септември", усещаме, като прочетем необикновено развълнуваната статия на Ефрем Каранфилов Жулиен Сорел на изпит пред йезуитите". През периода 1962-1966 г. сп. „Сеп тември" подпомага априлската линия най-вече с обогатяването на марксическия критически поглед по пътя на онова мислене, в което има горене, знания мащабност на откритията. И И ce Неслучайно се заговорва за стила на критическата книга (Тончо Же че в. Съдбата на критика. — Септември, кн. 1/1963). Авторът гледа на първата книга на Здравко Петров като на сборник от статии, печатани в списания вестници, които очертават ярка критическа физиономия. На Здравко Петров признава заслугата за обогатяване представите за литературната критика сред останалите жанрове на литературата. Т. Жечев е категоричен. Здравко Петров и с писанията си, и с разговорите си е част от самата литература. За Т. Жечев Здравко Петров е непримирим към битовото принизяване на жи вота. Цитира два стиха от Рилке: Защото има отколешна вражда Между живота и велики дела. Здравко Петров е вътрешно съсредоточен и вглъбен в литературата. Това не е поза, а негова същина - допълва Т. Жечев. Авторът на статията улавя и темперамента, и смелостта на Здравко Петров да пресъздава литературните за- болявания с рядка честност и откровеност. Тончо Жечев пластично очертава пътя на Здравко Петров от бригадирските дни и писания на ремсови инструкции в гимназията, през журналистическите изяви, до положението му на критик,