Жанрова специфика на съвременната поема

Ако разгледаме поемите, създадени у нас през последните две десетилетия, ги съпоставим с оглед на жанровата специфика, ще се открои категоричното налагане на определен модел, твърде различен от традиционния образец (напри мер Вазовите творби), а също и от доминиращия тип през 40-те и 50-те години. Преди всичко прави впечатление решителното изместване на епическото начало от лирико-размисловото. Класическият вид на поемата като лиро-епическо произведение днес в болшинството от случаите е трансформиран в чисто лирически. Този преход съвсем не е ново явление в българската литература - забелязва се още в началото на века: у Пенчо Славейков - Успокоения“, „Яворов - Ка лиопа", а после Димчо Дебелянов - Легенда за разблудната царкиня", Лилиев - „Тълпите“, „Градът“, „Родина“, „Ахасфер" и др. В септемврийската поезия драматично-експресивният, изострено емоционален отклик на събитията, непосредствеността и импулсивността на чувствата изискват лирическо отреагиране на изживяното. И напълно естествено е,че при общия характер на литературата, създадена непосредствено след въстанието, и поемата е чисто лирическа - Гео Милев - Септември“, Фурнаджиев - „Сватба", Разцветников - Удавни ци". От това време са и „Българският народ“, „Русия“, „Знамена“ на Емануил Попдимитров и десетте поеми от книгата му „Вселена“ (1924) — „Дървета", „Народ“, „Обожествяване“, „Земя“ и др. Бихме очаквали, че след този период развитието на жанра ще следва набелязаната линия. Наистина в края на 20-те и през 30-те години се появяват редица лирически поеми - Фурнаджиев - Дете" (1926-1927), Разцветников - „Двойник“ (1926), Емануил Попдимитров - „Преображение“ (1932), но също и много лиро-епически и по-подчертано епически произведения - Н. Хрелков — „Австрийският ден“, „Генерална стачка“, „Сред нощен конгрес“ (1932), Крум Кюлявков - Никодим", Н. Марангозов - „На повратки в село“ (1938), Ламар — „Мирни размирни години“ (1928), Радевски - „Мечта" (1940), „Освободеният труд“, в които повече или по-малко е разгърната B разказен план определена сюжетна линия. След Девети септември през 40-те и 50-те години се забелязва връщане към лиро-епическата форма на поемата, а в отделни случаи и явен превес на епическия момент: Ламар — „Горан Горинов“ (1946), „Запад-изток“ (1944), Веселин Андреев - Сашка“ (1946), Дора Габе — „Вела“ (1946), Младен Исаев - Поема за винтовката“ (1947) и „Поема за Вапцаров" (1948), Божидар Божилов - „Дими тров" (1947—1950), Климент Цачев - „Село Обнова" (1953), Найден Вълчев - „Малка повест“ (1956), Блага Димитрова - „Лиляна" (1959) и др. Това са произведения, написани съвсем традиционно - стихотворният разказ следва развоя на една случка, житейската участ на един герой, откриваме подробни характеристики, детайлно нарисувани картини.