Submitted on
Библиографски раздел
110 години от рождението на П. П. Славейков

Естетическите възгледи на Славейков за същността на творчеството и своеобразието на твореца

Free access
Статия пдф
2255
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Между поезията и статиите на Славейков могат да се прокарат много тесни паралели. Общ екръгът на основните проблеми и теми. Изразено е едно и също отношение към България, към народа и създадените от него ценности, към от делни обществено-политически явления на времето и на историята. И основ ното - поставени са едни и същи етично-философски и естетически въпроси, макар че отговорите далеч невинаги са идентични. Особен интерес представя за Славейков същността на творчеството и психологията на твореца. Естетиче ските проблеми около създаването на произведенията на изкуството са засягани в един или друг аспект в статиите на редица наши критици и писатели. Но за първи път в българската литература в поезията на Пенчо Славейков те са траен предмет на поетическа трактовка. В едни стихотворения („Поет“, „Орисия" „Cis moll“, „Микеланджело“, „Как ли ще мина и утрешний ден“ и др.) - изве дени като основна тема, в други - само бегло докоснати, те определено при съствуват в цялото му творчество. Поет, критик, мислител, той е заинтригуван от специфичната психологическа нагласа, от комплицираната душевност одарената личност и многостранните варианти на взаимоотношенията и общество, народ, история, съвременност; от сложните процеси на творчеството и същността на самото понятие талант. на C И въпреки че често се спира на конкретни лица от културната история на човечеството (Бетховен, Микеланджело, Шели, Ленау...) или от нашето на ционално минало (Бачо Киро), тези въпроси са разгледани в крайно обобщена форма. За него интерес представя естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретното му разрешение в един определен случай; отделният пример е проява не толкова на неповторимата човешка индивидуалност и пси хологическа специфика, колкото на общата принципна закономерност, илюст рация на общовалидното, повод за анализиране на едно положение. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен кръг проблеми засяга съвсем пряко Славейков -не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Да започнем с позицията на твореца - въпрос както етично-философски и естетически, така и обществено-политически. Колкото и да го разглежда откъм неговата естетическо-философска страна, авторът не може да игнорира обще ствената му същност. Но становището му не еединно, ясно изкристализирало определено, репликите му си противоречат, взаимно се отричат. И, както често се наблюдава при Славейков, различието на изказаните възгледи не бележи последователен процес на развитие, а просто неустановеност на платформата. И Къде е мястото на твореца в живота, в политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде неговата мисия и изява? - въпроси жизнено важни, защото в тях се кръстосват не само размислите на мислителя, но непосредствените изяви на човека и писателя Славейков. Той дълго се съсре доточава върху тях, анализира ги, променя възгледите си, мъчително търсейки истинния отговор. Стреми се към категорично решение, без да може да го постигне изцяло. Отказва се от вече изказаните думи, за да заеме нова позиция. Но съмненията никога не изчезват. Те го преследват упорито и настъпателно, карат го да търси нови и нови решения, да преразглежда старите, да анализира положенията от всички страни. И той винаги продължава да търси и да се съм нява. Тези два момента, диалектически свързани помежду си, се превръщат в своеобразен двигател на творческата му енергия. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината много ярко са изразени в поемата „Микеланджело". Твърде продължителната творческа работа върху творбата, запазените варианти върху чернова, разли чията между отделните публикации, направените поправки носят следите на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец" (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, влязъл в „Епически песни", 1907 г., решението на основния поставен въпрос е претърпяло значителни промени. И те недвусмислено показват до каква степен Славейков е противоречив във възгледите си и няма своя изградена, последователно защищавана платформа. Но те показват и нещо друго - много важно и съществено за разбиране творческата личност на писателя — вътрешното неспокойствие, горещината на мисълта, трескавото мятане между полюсно противопоставящи се позиции.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Теоретични проблеми на българската антифашист поезия от Здравко Чолаков

Free access
Статия пдф
2278
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тази книга е сериозен опит за анализиране особеностите на антифашистката ни поезия. Авторът си е поставил трудната задача да изследва редица общотеоретични проблеми, свързани с развоя й. Занимават го елементи в поетиката и, които той прие ма като основни моменти в обогатяването на социалистическия реализъм у нас. В първата глава „Септемврийската пое- зия - средище на новаторски търсения в поетиката на изказа" са повдигнати инте 148 ресни въпроси около естетическата спе цифика на онази поезия, която възниква непосредствено след разгрома на въста. нието от 1923 г. като импулсивен лиричен отзвук на събитията. Авторът изхожда от тезата, че в разглеждания период се наблю дават нови за българската литература идей но-тематични и стилистични белезн. Акцентирайки върху поемата «Септември като особено ярка изява на септемврий ската поезия, той се спира специално на фрагментарния и строеж - нов момент в развитието на жанра у нас. Това е особе ност почти незасягана в литературната ни история досега. Отбелязвам го, защото другата изтъкната от автора черта - експресионистичната форма, наситена с ново идейно съдържание - е анализирана много подробно (преди всичко в монографията на Г. Марков „Гео Милев"). Преминавайки към творчеството на Фурнаджиев, Разцветников и Хрелков, Чолаков излага наблюденията си за някои твърде сходни черти в поетиката им и съще временно успява да улови неповторимото в индивидуалността на всеки отделен тво рец. Изтъква преди всичко романтичното начало, проявило се различно при всеки автор, без да накърни реалистичната сила на поезията му; проследява проявите на баладичното, на символно обобщения ро мантичен рисунък и стилизациите на библейски мотиви, на известни епични струи, в които се прокрадва фантазен елемент и заключава: „Септемврийските поети наложиха фактически традиция на траен контакт с предхождащите стилно-изобра зителни елементи в поезията ни, доказвайки възможността им да бъдат функционални на едно ново съдържание... Септемврийската поезия може в значителна степен да лекува догматично-сектант ските уклони у някои критици, които на пример открай време виждат в символизма и експресионизма упадъчни течения, без да вникват в елементите на тяхната есте тическа годност, която така блестящо доказаха Смирненски, а след това Гео Милев, Фурнаджиев и Хрелков..." (с. 31). Тук не искам да се занимавам със същ ността на твърдението (то се изказва не за първи път от критиката), а отбелязвам неаргументираността му. Въпросът е много сложен, дискусионен и недостатъчно изследван. Очертават се две мнения - едното, че септемврийската поезия в естетическо отношение епротивопоставяне на поетиката на символизма, другото, значително по-рядко срещано, е сходно със застъпваното от автора на тази книга. (що се отнася да експресионизма - проблемът е изследван от Г. Марков в споменатата монография.)
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Любовта като етичен проблем в поезията на Пенчо Славейков

Free access
Статия пдф
2396
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В статията си „Народните любовни песни" Славейков нарича любовта „божие безумие, което едничко влива капка сладост в горчивата чаша на живота и без което... земята не би била достойна да я грее слънцето" (т. V, с. 7). И превръща любовта в един от основните етични проблеми на творчеството си. Когато Славейков се явява на литературната сцена, нашата поезия има вече значително наследство, чиито най-добри образци и днес остават недостигнати. Но тази традиция е твърде едностранчива, единствена в сферата на националнопатриотичната и революционната линия. А малкото любовни стихове са твърде бледи, дори в основната си част направо безцветни. Анакреонтичните песни на Петко Р. Славейков до известна степен имат подражателски характер. Твърде сантиментални, на места те са пронизани от силно романтични или еротични нотки. Но независимо от съдържанието и същността си те изиграват патриотична роля, измествайки популярните гръцки любовни песни. Пенчо Славейков пише за тях: „За Славейкова дори и любовните песни... са оръжие в борбата за национално самосъзнание... И съдържанието им е тъй отвратително, че самият поет на старини, когато пробира песните си за крупно издание, без милост ги измита из тетрадките си, както вече отдавна ги е измел из паметта си" (т. V, с. 162). С изключение на тези работи на Петко Славейков любовта през възрожденската епоха не е самостоятелен проблем за поезията ни. „Изворът на Белоногата" Петко Славейков, „Пристанала“ и „До моето първо либе“ на Ботев не са любовни творби. В тях любовта е само един от мотивите, дори не централният, тясно пре плетен с патриотичната или революционна линия и средство за по-пълното им и всестранно изясняване. Вазовата сбирка „Майска китка" (1880) също има известни анакреонтични струи и издава външни влияния - преди всичко на Пушкин. През възрожденската епоха и първите десетилетия след Освобождението любовта като поетична тема не привлича сериозно авторите. на Литературно-психологическият процес на засилен интерес към човешката индивидуалност, започнал да се проявява в края на века, издига значението на любовната лирика в литературата ни. Не един път е изтъквано, че вниманието към любовната поезия се е изявило двустранно: и от поетите, и от критиката. Дори бихме могли да твърдим, че твърде големият брой любовни стихотворения, появили се по страниците на периодичния печат в края на миналия и началото на новия век, не са резултат изцяло на вътрешно спонтанна реакция на поетите, 126 1. Всички цитати са взети от Пенчо Славейков. - Събрани съчинения. С., БП, 1958. И а до известна степен е дирижиран от критиката. Преди всичко политиката на сп. „Мисъл“, което по това време е в центъра на литературния живот, импулсира толерира създаването на любовна поезия. Д-р Кръстев неколкократно се спира в статиите си на шокиращия въпрос за отсъствието на разгърнатата любовна тема в българската литература и подчертава, че точно тази линия би могла да внесе в поезията ни повече топлота и емоции, светлина. От 1899 г. в „Мисъл" редовно се публикуват любовни стихове в рубриката „Албум от лирически песни". Повечето от имената на авторите днес са неизвестни (Ив. Арнаудов, С. Петков, Н. Василев, А. Белковски и др.). Тук срещаме Ив. Ст. Андрейчин и Д. Подвързачов, които с цялостната си литературно-издателска дейност играят роля в културния ни живот и остават в историята на литературата ни, обаче любовните им стихове, печатани по това време в „Мисъл“, не се отличават от останалите. Но между авторите от рубриката ярко се открояват фигурите на П. К. Яворов Кирил Христов. Така че в цялостното оживление, което настъпва в областта на И любовната лирика, не може да не отбележим направляващата ръка на сп. „Мисъл“.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Жанрова специфика на съвременната поема

Free access
Статия пдф
2593
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако разгледаме поемите, създадени у нас през последните две десетилетия, ги съпоставим с оглед на жанровата специфика, ще се открои категоричното налагане на определен модел, твърде различен от традиционния образец (напри мер Вазовите творби), а също и от доминиращия тип през 40-те и 50-те години. Преди всичко прави впечатление решителното изместване на епическото начало от лирико-размисловото. Класическият вид на поемата като лиро-епическо произведение днес в болшинството от случаите е трансформиран в чисто лирически. Този преход съвсем не е ново явление в българската литература - забелязва се още в началото на века: у Пенчо Славейков - Успокоения“, „Яворов - Ка лиопа", а после Димчо Дебелянов - Легенда за разблудната царкиня", Лилиев - „Тълпите“, „Градът“, „Родина“, „Ахасфер" и др. В септемврийската поезия драматично-експресивният, изострено емоционален отклик на събитията, непосредствеността и импулсивността на чувствата изискват лирическо отреагиране на изживяното. И напълно естествено е,че при общия характер на литературата, създадена непосредствено след въстанието, и поемата е чисто лирическа - Гео Милев - Септември“, Фурнаджиев - „Сватба", Разцветников - Удавни ци". От това време са и „Българският народ“, „Русия“, „Знамена“ на Емануил Попдимитров и десетте поеми от книгата му „Вселена“ (1924) — „Дървета", „Народ“, „Обожествяване“, „Земя“ и др. Бихме очаквали, че след този период развитието на жанра ще следва набелязаната линия. Наистина в края на 20-те и през 30-те години се появяват редица лирически поеми - Фурнаджиев - Дете" (1926-1927), Разцветников - „Двойник“ (1926), Емануил Попдимитров - „Преображение“ (1932), но също и много лиро-епически и по-подчертано епически произведения - Н. Хрелков — „Австрийският ден“, „Генерална стачка“, „Сред нощен конгрес“ (1932), Крум Кюлявков - Никодим", Н. Марангозов - „На повратки в село“ (1938), Ламар — „Мирни размирни години“ (1928), Радевски - „Мечта" (1940), „Освободеният труд“, в които повече или по-малко е разгърната B разказен план определена сюжетна линия. След Девети септември през 40-те и 50-те години се забелязва връщане към лиро-епическата форма на поемата, а в отделни случаи и явен превес на епическия момент: Ламар — „Горан Горинов“ (1946), „Запад-изток“ (1944), Веселин Андреев - Сашка“ (1946), Дора Габе — „Вела“ (1946), Младен Исаев - Поема за винтовката“ (1947) и „Поема за Вапцаров" (1948), Божидар Божилов - „Дими тров" (1947—1950), Климент Цачев - „Село Обнова" (1953), Найден Вълчев - „Малка повест“ (1956), Блага Димитрова - „Лиляна" (1959) и др. Това са произведения, написани съвсем традиционно - стихотворният разказ следва развоя на една случка, житейската участ на един герой, откриваме подробни характеристики, детайлно нарисувани картини.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Проблемът за смисъла на човешкия живот в поезията на Пенчо Славейков

Free access
Статия пдф
2834
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Склонен към самовглъбяване, умозрителен, изгарян от порив да прозре в глъбината на интересуващите го явления, разкъсван от въпроси, от противоречията на отговорите, от върхови усилия за свое решение на редица проблеми, Славейков се осъществява като творец в размисъла и търси път да слее филосо фията с поезията. В това отношение творчеството на Ницше за него се превръща в образец. „Нитче създава жанр, обединяващ в себе си философски и художест вени задачи. Неговите съчинения се отнасят еднакво към философията и поетическото творчество. "1 Славейков също се стреми към произведения, в които изкуството и философията да са неотделимо преплетени. И действително създава такива творби - Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Но стремежът му е да наложи не само в личното си творчество, но и в цялата българска поезия философската линия като напълно самостоятелна. ни, Съвършено нова ли е тази насока в нашата литература? Не трябва да я раз глеждаме в конкретността на отделните проблеми и трактовката им, а в рамки те на общата тенденция - въвеждане на философските въпроси в поезията превръщането им в художествен център на определени произведения. Единични мотиви ще открием у отделни автори далеч преди Славейков, дори още в сред новековната книжнина. Във възрожденската епоха често се излиза извън строги те граници на конкретния адрес и се навлиза в сферата на общовалидните норми и закономерности, търси се обществено-философската същност на понятия като борба, свобода, робство, противоречия между поробени и поробители (Бо тев - Борба“, „Моята молитва"). По-късно Вазов в стихотворения като„Ве ликата мисъл“, „Керванът“, „Във Ватикан“, „Не се гаси туй, що не гасне се на сочва към същността на големите човешки идеали - свободата и прогреса. Ho във всички тези произведения поставеният въпрос няма чисто философски характер, а по-скоро революционен, обществено-социален или хуманистичен. При Стоян Михайловски и Пенчо Славейков вече забелязваме как философ ската проблемност в част от творчеството им не емимоходом засегната, не се внушава косвено като размисъл от цялостното въздействие на произведението, определя неговия облик и смисъл, съзнателно е търсена и изведена в центъра на авторското внимание. Тя не се налага като резултат на идейно-емоционално- то писано асимилиране на произведението, а обратно - имаме чувството, че то е на специално, за да се разгърнат и развият определени идеи, съществуваши извън конкретно-историческата действителност.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

„Детството е вълшебен свят...”

Free access
Статия пдф
2908
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Асен Разцветников и Емил Коралов издаваха едно вестниче „Весела дру жина". През 1940 г. ме поканиха да стъкмя нещо за него. Написах няколко разказчета. По-късно ти събрах и така стана книгата „Лакомото мече". 2 Основан през 1933 г., това еседмичен вестник за деца и юноши. Под разказите, повестите и преводите най-често се срещат имената на тримата редактори Асен Разцветников, Емил Коралов, Ценко Цветанов. Редовно сътрудничат Николай Райнов, Ангел Каралийчев, Георги Райчев, Константин Константинов, Илия Волен, Ст. Ц. Да скалов, Тодор Харманджиев, Славчо Красински, Атанас Душков, Матвей Вълев и др., а в по-късните години и Асен Босев, Георги Авгарски, Петър Стъпов, Звез делин Цонев и др. Четем проза от Багряна и Дим. Пантелеев, а сред преводите откриваме автори като Л. Толстой, Оскар Уайлд, К. Чуковски, Зошченко... Стихове се печатат по-малко, често Вазов, а от съвременниците - Младен Исаев... Активно пише Лъчезар Станчев, който заедно с Ем. Коралов е редактор през последните години 1944—1946/7 г. Нарочно си позволих да изредя повече имена, те очертават атмосферата на изданието, сериозно списвано, привлякло за сът рудници известни български писатели. Във „Весела дружина“ на 13. Х. 1941 г. на първа страница се появява разказът „Наказаният ястреб" на Емилиян Станев. Почти веднага след него, на 28. Х. 1941 г. - Лакомото мече", на 25. Х. 1941 г. — „Дамга", след това „Есенно премеждие" - 24. ХІ. 1942 г., „Рунтавелка" - 2. II. 1943 г., „Неканена гостенка" - 9. III. 1943 г., „Еднаква участ" - 23. III. 1943 г., „Бодливият трън - 25. V. 1943 г., „Полската мишка Уши Муши" - 3. ХІ. 1943 г., „Страшната нощ" - 24. XI. 1943 г., „Под снега" - 30. ХІ. 1943 г., „Старци" - ХІІ. 1943 г., „Вълча засада" - 23. ХІІ. 1945 г. Така се ражда детският писател Емилиян Станев. Най-хубавите творби от този период са включени в сборника „Лакомото мече“ (1944), преименуван при следващите издания в „Сльн чевото зайче" (1954, 1962).
    Ключови думи
    детството, вълшебен, свят
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Проблемът на трагичното в поезия на П. П. Славейков

Free access
Статия пдф
3064
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Като поет Славейков проявява подчертана склонност към трагичното. Почесто го привлича не обикновено житейското, а онези редки и изключителни обстоятелства, които са извън монотонния поток на равното делнично съще ствуване и крият в себе си дълбоко психологичен заряд. Избира върхови мигове от съдбата на човека, фокусирали драмата на едно битие. Героите му са изключителни лица (Бетховен, Шели, Ленуа, Войводата, Младен...) и най-обикновени хора, които събитията изхвърлят от нормалното русло на живота (Бойко и Райка, Иво и Ралица, Калина и Иво, Лазар и Петкана, Яна - Змейно", Неда - „По жътва"...). Трагичните колизии са потърсени в две основни насоки - в сферата на личните човешки взаимоотношения („Ралица“, „Бойко“, „По жътва“, „Неразделни") и в атмосферата на конкретно-историческите сблъсъци от епохата на освободителните борби („Кървава песен“, „Харамии“, „120 души“, „След старозагорския бой"); винаги се пораждат от условията, а не от вътрешната конфликтност в характера на литературния персонаж. Като се изключи Ленуа („Успо коения"), героите не са трагически образи по психологическа нагласа. Станали са такива поради стечението на обстоятелствата. Драмата, която носят в себе си, е последица от някакво фатално събитие, пред което са безпомощни. В едни случаи те са негова жертва („Сърце на сърцата“, „Ралица“); в други му се съпротивяват и в процеса на този отпор се превръщат в трагически герои („Микеланжело“, „Кървава песен"). Претърпяват поражение и често то е гибел; смъртта на Бяла Неда от „По жътва" е моралното и потресение пред подигравката, деградацията на Бойко е духовното му непримирение с измяната, гебелта на Иво и Калина („Неразделни“) е своеобразен протест срещу нравите на века. Но поражението на героите е само в чисто физически аспект. В нравствено-психологически план те винаги удържат победа, макар и косвено. За Славейков трагическият конфликт завършва само с физическата смърт на героя. Моралната деградация не може да бъде окончателна развръзка. Там, където се явява (в много редки случаи, например „Бойко"), тя е временно явление, а не краен резултат. Етичното, красивото, идеалът побеждават, ако не пряко в настоящето, то в перспективата на бъдещето, както е в произведенията с мотиви от националноосвобо дителните борби.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

За изключителната личност и тълпата в поезията на Пенчо Славейков

Free access
Статия пдф
3218
  • Summary/Abstract
    Резюме

    ..... Презрение към тълпата, към онези, които с готовност чакат да пристъпят прага на неговата душа, за да светотатствуват и сквернословят там, некадърни да създадат нещо висше... Това чувство на презрение той е демонстрирал нерядко в проза и в поезия със същия енергичен тон, с какъвто е изразено то и в поезията на Славейков-баща. И в неговата лирика то не е един красив жест, а израз на дълбоко твърдо засегнато убеждение. "1 Многократно оспорвано и опровергавано, това мнение дълго е съпътству вало името на твореца. Д-р Кр. Кръстев, В. Пенев, Вл. Василев и др. в студии и статии създадоха определена представа за него - духовен аристократ, изолиран в таланта и ерудицията си от хората и народа. Марксическата ни критика - Т. Павлов, П. Зарев, Ст. Каролев, Г. Цанев, А. Тодоров, Ив. Мешеков, М. Цанева и др. - разкри и утвърди в съзнанието на българите действителния образ на големия национален поет. Постепенно отпаднаха една след друга тенденциозно наложените характеристики, развърза се сложният възел на Славейковите противоречия и между разностранните насоки в творчеството му се открояват все поотчетливо онези основни и определящи черти, които са същността на литературното му дело. Между диаметралните противоречия на поета ще намерим подкрепа за всич ко, което критиците са писали за него; няма изцяло голословни мнения - винаги може да се приведе като аргумент изолиран от контекста подходящ цитат от поезията или прозата му. Въпросът е да се отдели случайното настроение от трайните възгледи. В този смисъл многобройните твърдения, че Славейков пренебрегва, дори презира масата, не са напълно измислени. Сам неведнъж е правил изявления в подобен дух. Той рязко разделя хората на две групи - мнозинство и надарени от природата. Избраниците носят творческа дарба (Шели, Микеланджело, Бетовен, Перикъл), изключителна красота (Фрина, Елена), имат едно призвание, което дирижира живота им и ги отделя от другите. В статията „Пушкин като национален поет" четем: „Като войници подир своя вожд, подир тях (великите мислители и художници) вървят други борци, чието внимание с обзето само от подробностите, от частностите на битвата - общото, неговия смисъл и дух, това е дело на вождът - на великия мислител, на великия художник. Това отличава единият от многото, геният от тълпата. " Сам Славейков живее с ясното съзнание за своята надареност, за изключителната си роля в културата на нацията и с творческо самочувствие очаква признанието на бъдещите поколения:

Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Три книги за Емилиян Станев („Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев” от Чавдар Добрев. „Неутолимият. Книга за Емилиян Станев” от Стоян Каролев. „По следите на Емилиянстаневите герои” от Христо Медникаров)

Free access
Статия пдф
3404
  • Summary/Abstract
    Резюме

    „Емилиян Станев ще си остава загадка за нас, критиците, с колкото по-голяма уве реност и категоричност изказваме съждения та си за неговото творчество" - пише Чав дар Добрев в началото на своето изследване за писателя. Личността и делото на големия творец винаги продължават да крият в себе си една тайна, която колкото по-дълбоко навлизаме в спецификата й, толкова повече ни убеждава в своята неизчерпаема глъбина. На всеки читател и изследовател, на всяко време и епоха тя ще разкрие частици от себе си и ревностно ще съхрани други кътчета за следващите читатели и изследователи. Личността и произведенията на действително големия творец са една многоизмерима истина за живота и хората, за времето и света. Ние непрекъснато се доближаваме до тази истина, без да успяваме да я достигнем изцяло, защото тя остава винаги необгледна като самия живот. При твърде богатата и разностранна критико-изследователска литература за Емилиян Станев през 1982 г. за него се появиха три нови книги почти едновременно. Излишно е да ги съпоставяме ед на с друга и да ги сравняваме - те разглеждат богатото литературно дело на Емилиян Станев от твърде различни страни, от твърде различен зрителен ъгъл, с различен изследователски маниер, но ръководени от ед на и съща цел - да разкрият колкото се може повече страни от толкова пъти изслед ваното и останало недоизследвано дело на твореца. Всяка една от тези три книги с ценен и плодотворен анализ, но нито един от тримата автори не смята, че е сложил точка в научноизследователските размисли и търсения относно спецификата и гльбината в произведенията на Емилиян Станев - един от най-значимите ни писатели, едновременно класик и съвременник. В началото сме учудени, че „Забранените плодове на познанието" на Чавдар Добрев се открива с откъс от Йоан Екзарх - За човека, из Богословие (Небеса), но навлизай ки в същността на труда, в размислите на критика, в съзнанието ни те се свързват със своеобразното въведение - мото на цялата книга, мото, което ни отвежда от миналите векове в съществуването ни като нация през прозренията на самия Емилиян Станев до нашето днес. Защото цялото творчество на Емилиян Станев, внушава критикът, е един непрекъсващ и неуморен размисъл за човека през времето и във времето, в единството и различието на времето като лична, национална и всечовешка категория, размисъл за познанието и самопознанието. Прави впечатление жанровата оригиналност на „Забранените плодове на познанието". В петнайсетте глави на книгата, плюс посоченото въведение от Йоан Екзарх и един епилог, три пъти се повтаря заглавието „Реплика встрани" и три пъти „Размисли по те ма". И ако „Размисли по тема" са разгърнати върху конкретни произведения на Емилиян Станев, то „Репликите" са напълно самостоятелни авторски спомени. Откриваме тясно преплитане между задълбочения анализ на основни проблеми в творчеството на Емилиян Станев и своеоб разно мемоарни моменти, в които на едно от първите места се открояват авторовите впе чатления от срещи и разговори с твореца. Бих желала да отбележа спецификата на тези споменни щрихи в книгата. Ч. Добрев никъде не се увлича от своите преживявания, никъде не се оставя да бъде понесен от потока на спомените, както наблюдаваме в известни случаи, когато някои критици изместват чрез личните преживелици предварително фиксирания обект на изследването. При Чавдар Добрев чувството за мярка респектира; нито за миг не се надхвърля онази граница на мемоарната линия, която би затъм нила и най-бегло основната насока на кни гата. Дори на места като че ли бихме искали да прочетем нещо повече, особено когато тези спомени засягат по-пряко или по-косвено самия Ем. Станев. Споменните щрихи изцяло са подчинени на основните търсения на автора, те са спомагателен момент, доизясняващ, дообясняващ, и то не само в гла вите, Реплика встрани", но и в цялата книга. 160 Ако тези мемоарни моменти засягат ситуационно-житейски биографични факти, то в Забранените плодове на познанието" при съствува още една, и то много по-силно изявена строго лична струя, като авторско присъствие, оценка, отношение, съпреживяване и отреагирване на факти, явления и преди всич ко на онези идеи, размисли, съждения и умо заключения в творчеството на Емилиян Ста нев, които най-трайно са привлекли вниманието на изследователя, заангажирали са мис лите му, провокирали са го към размисъл. Точно в тази есеистично-размислова линия най-ярко се откроява личността на самия Чавдар Добрев.

Submitted on

Към 40-годишнината от социалистическата революция в България

Библиографски раздел
Към 40-годишнината от социалистическата революция в България

Търсачи на Златното руно (70 години от рождението на А. Гуляшки)

Free access
Статия пдф
3521
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Нека оприличим идеала по красивото като един своеобразен „Монт Еверест" - Исай Дамов, Емилиян Киров, Лукановците - това са несъмнено „алпинисти", тръгнали да покоряват този най-висок връх в света. Обединява ги обща цел - изкачването на върха; сближава ги една обща черта от характе рите им - склонността им да рискуват главите си в името на голямата цел. Но дори и при уговорката, че „Монт Еверест" в случая е един символ, приме рът ми в значителна степен опростява нещата, тъй като символът е само вън шен израз на вътрешни търсения. Затова бих казал, че общото, което сближа ва тия мои герои -това са техните вътрешни търсения и естествено оная обща черта от характерите им, която обуславя търсачеството им и определя главните насоки в тяхното житейско поведение" - така сам Андрей Гуляшки характеризира своите герои (в. Литературен фронт, 19. VI. 1983). Писателят ги на рича „изкачвачи на Монт Еверест“, „аргонавти", тръгнали да търсят злат ното руно". Естествено далеч невинаги личната оценка на автора е най-точна и меродавна, но в случая А. Гуляшки акцентира върху една твърде специфична черта на произведенията си, чието развитие можем да проследим в цялостния му творчески път. Понятието „златното руно" има особено присъствие в белетристиката на А. Гуляшки. Първо, то се явява като заглавие на последната част от трилогията „Ведрово" и още тогава придобива особен символен смисъл, който постепенно обгръща в периметъра си цялото творчество на писателя. В поголяма или по-малка степен всичките му произведения са подвластни на този мотив, доразгръщат, доизясняват същността му. В галерията на многобройните литературни герои, създадени от твореца, точно образите на романтиците мечтатели, подчинили живота си на един висш идеал, на един голям стремеж, се открояват между най-ярките, най-силните като художествена реализация, най-запомнящи ce. Темата за духовното търсачество преминава като обединяваща идейноемоционална връзка през десетките творби, излезли изпод перото на А. Гуляшки, и се разгръща многостранно, едновременно в обществен и личен план. Реалната човешка жажда за щастие е граждански и исторически конкретно оцве тена; тя надхвърля далеч границите на интимното битие, приобщава се към съд бата на милионите.
Subscribe to Нина Пантелеева