Една скица върху историята на художествената проза - елинистическа проза

В случая ни инересува не толкова спецификата на елинистическата проза, а една пораждаща теоретически проблеми проекция. Като гледаме със съвременни очи литература, потребявана в различна социологическа среда, в друга обществена ситуация, при налагащото се сравнение набираме опит за решаването на проблеми като отношението на поезия и проза вътре в границите на художествената лите ратура, отношението художествен - нехудожествен текст, за това, което могло да се нарече пораждане на художествената литература от практическото слово и в още по-едър отчет от самата житейска среда. Но защо тъкмо елинистическата проза би способствувала да се задълбочи това знание? би Елинизмът (III—I в. пр. н. е.) е време на дълбоки промени в античната културна система. Общо казано, той представлява опит да се преодолее изначал ната пластичност на елинската култура, да се създаде художническо свето усещане едновременно камерно и универсално и в двата случая приблизено към индивида. Най-същественото - в неговите граници литературата се осъзнава като особена дейност. С елинизма се раждат филологията, литературната теория и в същност художествената проза. Това най-вече определя нашия избор. Ако именно в тази епоха възниква проблемът за художествената проза ведно с идеята за художественост и художествената литература се отличава като нещо особено, съществуващо някак вън и покрай живота, това означава, че художествената проза има в този процес особена роля и че от нейната частна история, от един типичен случай на нейно възникване може да се разбере нещо и за принципа на проявлението и изобщо. Понятието проза, оформило се у елините в елинистическо време, се пре дава с латинската дума „проза“, получила се с промените на прилагателното prorsus (несвързан). Латинската дума се е наложила поради това, че на гръцки понятието се изразява по няколко начина. Те наричат прозата просто слово (26yos) или „риторическо слово" (nrogirds lóyos). Чести са и двете образни названия „голо слово" (pildo koyos) и „слово вървящо пешком“ (ленде loyos) противовес на поезията, която е слово „движещо се на кола"- античните фи лолози често използуват този образ. Това противопоставяне е вече наченка на теория, особено като се има пред вид, че античната теория на прозата не съществува в открит вид и чe grosso modo ориентирът е винаги поезията.