Книжка-8

1978, Книжка 8 - Съдържание

Със своето присъствие в нашата съвременна поезия Дора Габе сякаш узако нява нови мерки за творческото развитие, за жизнената мощ на таланта. През тази година, когато тя достига 90-годишната си възраст, се навършват и 70 го дини от излизането на нейната първа книга „Теменуги" (1908) и 55 години от появяването на първата и книжка за деца - Малки песни" (1923). Ние нямаме друг творец като нея, радвал се на такова жизнено и творческо дълголетие. Даже патриархът на нашата литература Иван Вазов не достигна до нейната завидна възраст. Сама поетесата отбелязва с удивление в своята изповед: Откакто се родих, на всички поколения връстница станах. На две епохи въздуха ловях и толкоз дълги бяха дните и годините, че ми се струва да съм станала безсмъртна... („Занесеност") Малко са творците и в световната литература, към които природата да е била толкова щедра, за да съхрани един талант до преклонна възраст. В неизтощимото витално чувство на Дора Габе откриваме сходство като че ли с жизнените сокове, подхранили гения на Гьоте. Годините не са отнели нищо от чистотата на нейните пориви и копнежи, все така търсеща и непримирима е тя пред „загадката" на битието. Интересът към широкия свят, към неговия безкрай изпълва и най-ранните творби на поетесата, появили се през 1906 г. в списания като „Мисъл и „Демократически преглед“. И тук има силен изповеден момент, има тъга и вът решно терзание, но авторката не достига до многоизмеримостта на своите чувства. Регистрираните настроения ни оставят равнодушни пред нейните желания и предчувствия, липсва дълбокото вътрешно съпричастие към света и неговите проблеми. Дори когато споделя: Животът ли шуми посред света безкраен, смъртта със шеметен размах ли полети, във моето сърце намират отзвук таен и сълзите, и светлите мечти.

Ако разгледаме поемите, създадени у нас през последните две десетилетия, ги съпоставим с оглед на жанровата специфика, ще се открои категоричното налагане на определен модел, твърде различен от традиционния образец (напри мер Вазовите творби), а също и от доминиращия тип през 40-те и 50-те години. Преди всичко прави впечатление решителното изместване на епическото начало от лирико-размисловото. Класическият вид на поемата като лиро-епическо произведение днес в болшинството от случаите е трансформиран в чисто лирически. Този преход съвсем не е ново явление в българската литература - забелязва се още в началото на века: у Пенчо Славейков - Успокоения“, „Яворов - Ка лиопа", а после Димчо Дебелянов - Легенда за разблудната царкиня", Лилиев - „Тълпите“, „Градът“, „Родина“, „Ахасфер" и др. В септемврийската поезия драматично-експресивният, изострено емоционален отклик на събитията, непосредствеността и импулсивността на чувствата изискват лирическо отреагиране на изживяното. И напълно естествено е,че при общия характер на литературата, създадена непосредствено след въстанието, и поемата е чисто лирическа - Гео Милев - Септември“, Фурнаджиев - „Сватба", Разцветников - Удавни ци". От това време са и „Българският народ“, „Русия“, „Знамена“ на Емануил Попдимитров и десетте поеми от книгата му „Вселена“ (1924) — „Дървета", „Народ“, „Обожествяване“, „Земя“ и др. Бихме очаквали, че след този период развитието на жанра ще следва набелязаната линия. Наистина в края на 20-те и през 30-те години се появяват редица лирически поеми - Фурнаджиев - Дете" (1926-1927), Разцветников - „Двойник“ (1926), Емануил Попдимитров - „Преображение“ (1932), но също и много лиро-епически и по-подчертано епически произведения - Н. Хрелков — „Австрийският ден“, „Генерална стачка“, „Сред нощен конгрес“ (1932), Крум Кюлявков - Никодим", Н. Марангозов - „На повратки в село“ (1938), Ламар — „Мирни размирни години“ (1928), Радевски - „Мечта" (1940), „Освободеният труд“, в които повече или по-малко е разгърната B разказен план определена сюжетна линия. След Девети септември през 40-те и 50-те години се забелязва връщане към лиро-епическата форма на поемата, а в отделни случаи и явен превес на епическия момент: Ламар — „Горан Горинов“ (1946), „Запад-изток“ (1944), Веселин Андреев - Сашка“ (1946), Дора Габе — „Вела“ (1946), Младен Исаев - Поема за винтовката“ (1947) и „Поема за Вапцаров" (1948), Божидар Божилов - „Дими тров" (1947—1950), Климент Цачев - „Село Обнова" (1953), Найден Вълчев - „Малка повест“ (1956), Блага Димитрова - „Лиляна" (1959) и др. Това са произведения, написани съвсем традиционно - стихотворният разказ следва развоя на една случка, житейската участ на един герой, откриваме подробни характеристики, детайлно нарисувани картини.

Интересът към взаимодействието на временните и пространствените характеристики в поезията на Ботев не е случаен. От една страна, той отразява реалната връзка и взаимообусловеното съществуване на двете физически характеристики в действителността, а от друга - възприемането и тълкуването им като временнопространствен континуум. По-сериозно основание обаче в случая представя характерът на естетическото им битие в поезията, както и специфичното им прояв ление в поетическата образност на Ботев, която в своеобразното си подчинение на временните и пространствените ограничения и в тяхното преодоляване изявява една от най-характерните си същности. Съществуват различни мнения по повод на абсолютизирането на временните или пространствените параметри в поезията. Началото на този спор може да се отпрати назад във вековете, изкушението води към цитиране на Лесинговия „Лаокоон", но всичко това би наложило непростими отклонения. Предубеждения в двете насоки е имало и ще продължава да има. Неведнъж в историческото си развитие като реакция срещу онтологически ограничената и пространственост поезията се е възприемала като средство за описание; неведнъж, обратно, се е изтъквал недействителният, илюзорен характер на нейните изображения и се е преувеличавала ролята на процесуалното и битие. Лесно може да се приведе материал в защита и на двете тези. В единия случай е налице борба за преодоляване на ограниченията на поезията, а в другия - съобразяване с присъщите и битийно“-физически характеристики. Преобладаващото мнение, утвърдено в периоди на опозиция срещу култивирането в художествената практика на описателната поезия, е, че поезията трябва в съгласие с вътрешните си закони да изобразява движението и че по своята същност тя е темпорално изкуство. Големият недостатък на повечето опити да се намери мястото на литературата в системата на изкуствата е, че тези опити са последователно едностранчиви. Анализът на хронотопните координати в изкуството се прави или в битиен план, с оглед на физическото съществуване на художествената творба (в пространството или времето), или изолирано според характера на художественото изображение в нея.

Още приживе на Яворов започва неговото силно въздействие върху младите творци в поезията ни. В началото на века те го признават не само за свой учител, но и за пръв застъпник на оня стил, който искат да наложат практически теоретически. Ще припомним, че руските символисти, когато търсят исторически обосновки на своите естетически позиции и връзки с миналото на руската култура, за да установят една нова традиция, сочат за свои учители и предшественици Лермонтов и Тютчев. Пушкин е за тях много слънчев, класически ясен и логичен поезията му не е съзвучна с болезнените интонации на изтерзаните им души. На същите основания и нашите символисти, които отричаха Вазов и дори Пенчо Славейков (въпреки че той е в същност техният идеен вожд), сочеха винаги Яворов за свой предшественик. Създаденият от него нов модел на българския стих е за тях съвършен образец на модерната поезия. Яворовата поезия е най-чувствителната струна на обществения живот през 90-те години на миналия век и през първото десетилетие на нашия. Тя доказва силно изявеното гражданско начало в литературата на 90-те години, активната обществена ангажираност на българския творец, връзките му със социалния ко лектив. Яворовата драматична социална лирика („На нивата“, „Градушка", „Арменци" и др.) е между най-ярките манифестации на основния дух и патос на десетилетието. В същата степен това важи и за символистичните му стихове от началото на века. В тях за пръв път се проявяват новите черти на херметичния душевен мир на извънсоциалната интелектуална личност. Докато 80-те и 90-те години са време на интензивен обществен живот (на това се дължи доминиращата роля на прозата в тогавашния литературен процес), то първото десетилетие на нашия век евреме на рязко отдръпване от политическите борби, на скъсване връзките между личността и околния свят. Яворов пръв потъва в драматичните видения на интимното си битие и във философската проблематика, наложена от времето. Той е в центъра на силното лирическо движение в българската литература от първите години на ХХ в., когато по неговия път тръгват плеядата млади лирици - от Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов до Теодор Траянов Николай Лилиев. Могат да се направят интересни паралелни съпоставки И между Яворов Лилиев - особено с ония песни на Яворов (като „Желание“, „Чудак“, „Есенни мотиви"...), в които трепти успокоена тъга, тихо и мъдро прозрение в преходността на живота. Очевидно е, че в известни насоки поезията на Лилиев завършва прочистени, изяснени и възвишени - някои Яворови предчувствия и усети за природата и човека, за смъртта и вечността на битието.

След военния преврат на 19 май 1934 г. за социалистическата литература настъпват тежки дни. Спрени са почти всички по-значителни революционни литературни издания. Засилват се преследванията на прогресивните писатели. Червеният молив на цензурата не разрешава отпечатването или осакатява много творби на социалистическите автори. Трудностите се увеличават и от съвсем очевидната несъстоятелност и непригодност на левосектантската линия и прибързаните революционни лозунги. Всичко това изправя творците пред големия въпрос за преоценка на дотогавашния начин на мислене и действия и в литературната политика, и в подстъпите към темите и проблемите. Онова, което преди това в „Наковалня" и РЛФ, „Звезда" и „Жупел" се долавя и чувствува спонтанно, сега излиза с най-очевидна и императивна наложителност. Цялото развитие на социалистическата литература и критика вече минава под знака на освобождаване от сектантските и социологизаторските увлечения. Разбира се, най-напред преодоляването на левосектантството се извършва в общата политическа и организационна дейност на комунистическата партия. Още в речите на Георги Димитров по случай десетата и единадесетата годишнина (1934, 1935) от смъртта на Димитър Благоев се заговорва открито за неленинската същност на лявото сектантство. Пълно отхвърляне на сектантството и истински прелом в политическата и идеологическата линия на партията настъпва след Шестия пленум на Централния комитет (февруари 1936). Утвърдил - въз ос нова на забележителния доклад на Георги Димитров на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал - работата по изграждането на единния фронт за борба срещу фашизма и войната, за демократични права и свободи като основни задачи на партията, Пленумът въоръжава и отделните партийни групи, и всички дейци в масовите професионални, младежки, културно-просветни и други организации с една истинска ленинска платформа. И резултатите не закъсняват въпреки създадените много по-трудни условия и дълбока нелегалност. Вместо абстрактни апели и необмислени акции комунистите започват истинска масова, конкретна работа сред трудовите хора по градове и села, по фабрики и учреждения, като поставят най-актуалните изисквания за задоволяване на техните мате риални и други най-непосредствени интереси, подготвят добре стачки и протести, без да изпущат естествено и борбата срещу фашистката власт.

Може ли да се говори за Шекспир като за бароков автор в една барокова епоха? Това е въпрос, който през последните тридесет години занимава шекспироведите. Доколко барокът, това движение, което след 1580 г. се налага във всички области на изкуството в Европа, оказва влияние върху големия английски поет и драматург? Задачата на настоящата студия е ясна и едновременно с това трудна: да покаже и докаже чрез анализ на едно само произведение на Шекспир степента на това влияние. 1 По-логично би било да се потърси и установи влиянието на барока в пиеси като „Комедия от грешки“ или „Сън в лятна нощ“, в които има твърде много похвати - преобличания, недоразумения, свързани с двама близнаци, объркващи прилики, заплетени интриги, театър в театъра и др., или трагедии като „Крал Лир“ или „Тит Андроник“, в които наред със споменатите похвати ужасът - тази типична за барока черта, е доведен до пароксизъм. Считаме обаче, че това малко изследване ще бъде по-доказателствено, ако изберем „Макбет" - трагедия, която заедно с „Отело" е считана за най-класическата, най-отмерената и най- „трезвата“ трагедия на Шекспир. Налага се следователно в началото да бъдат изтъкнати отделните барокови елементи, а след това тяхната функция в трагедията.

В случая ни инересува не толкова спецификата на елинистическата проза, а една пораждаща теоретически проблеми проекция. Като гледаме със съвременни очи литература, потребявана в различна социологическа среда, в друга обществена ситуация, при налагащото се сравнение набираме опит за решаването на проблеми като отношението на поезия и проза вътре в границите на художествената лите ратура, отношението художествен - нехудожествен текст, за това, което могло да се нарече пораждане на художествената литература от практическото слово и в още по-едър отчет от самата житейска среда. Но защо тъкмо елинистическата проза би способствувала да се задълбочи това знание? би Елинизмът (III—I в. пр. н. е.) е време на дълбоки промени в античната културна система. Общо казано, той представлява опит да се преодолее изначал ната пластичност на елинската култура, да се създаде художническо свето усещане едновременно камерно и универсално и в двата случая приблизено към индивида. Най-същественото - в неговите граници литературата се осъзнава като особена дейност. С елинизма се раждат филологията, литературната теория и в същност художествената проза. Това най-вече определя нашия избор. Ако именно в тази епоха възниква проблемът за художествената проза ведно с идеята за художественост и художествената литература се отличава като нещо особено, съществуващо някак вън и покрай живота, това означава, че художествената проза има в този процес особена роля и че от нейната частна история, от един типичен случай на нейно възникване може да се разбере нещо и за принципа на проявлението и изобщо. Понятието проза, оформило се у елините в елинистическо време, се пре дава с латинската дума „проза“, получила се с промените на прилагателното prorsus (несвързан). Латинската дума се е наложила поради това, че на гръцки понятието се изразява по няколко начина. Те наричат прозата просто слово (26yos) или „риторическо слово" (nrogirds lóyos). Чести са и двете образни названия „голо слово" (pildo koyos) и „слово вървящо пешком“ (ленде loyos) противовес на поезията, която е слово „движещо се на кола"- античните фи лолози често използуват този образ. Това противопоставяне е вече наченка на теория, особено като се има пред вид, че античната теория на прозата не съществува в открит вид и чe grosso modo ориентирът е винаги поезията.

Познавам писателя от много години. С него ме свързват спорове и открове ни разговори, многократно съм присъствувала на срещите му с читателите, на радостта и огорченията му... Но въпреки това, винаги когато ми се е налагало да обобщя впечатленията си от него, съм се чувствувала безпомощна, фразите ми звучат книжно пред това „живо“ творческо дело, изстрадано в преизподнята на един постоянен и трескав напор от мисли и чувства; думите му изглеждат тесни, за да поберат мащабите на неговото поетично вълнение, станало съдба, и все ми ми се струва, че до всеки от читателите му е стигнало нещо, което на мен се е изплъзнало. Мога да твърдя даже, че при всяка нова среща с познатия Добри Жотев аз заставам пред него с любопитството на непозната. Това може би определи подхода и акцента в моята анкета с писателя, в която се опитвам да докосна сложните и твърде интимни процеси на творческото пресътворяване, да се добера, доколкото това е възможно, до скритите пътища, по които автентичното битие се превръща в художествена действителност. Със съзнателното отвеждане на вниманието към житейската „одисея" на писателя в предлагания откъс от нашите разговори аз целех да провокирам не само активизирането на спомена, но и пределната достоверност на още непреработената от творческото въображение житейска реалност. Затова, струва ми се, този откъс би могъл да хвърли известна светлина върху източниците и логиката на съзряване в една значителна част от творчеството на Добри Жотев. Разговорите, които водихме, наблюденията ми и дори самото заглавие на сборника Ви „Преживени разкази“ ме карат да мисля, че автентичността на случ ката и преживяването стоят в основата не само на поетичните, но и на белетристичните Ви творби. - Така е - моите разкази в по-голямата си част са автентични. Някои от разказите ми, като „Чика Груя" например, от край до край се покриват с действителни събития, върху които са изградени. Въобще в „Преживени разкази и „Вълчи вървища" всички случки и герои са взети от действителността и мога да кажа, че нарушаването на автентичността в тях е дотолкова, че по същество не е нарушаване. Почти навсякъде прототиповете са непроменени в образите на разказите и се покриват с тях (аз не съм писател-измислител). Макар че в сборника ми „По пътищата“ образите се оформяха малко по-сложно и имат по-комбинирана биография.

Така се нарича една глава от неголямата книжка на Радко Маринов Радославов, книжовник от нашето Възраждане и участник в революционното движение от 1876 г. Пълното заглавие на книгата е: „Следствия от кримейската война на 1854-56 г. За памят по възстанието в Търновското окръжие и описание на търновските тъмници от Р. Радославова. Търново. Печ. Л. Каравелова 1878 г.". Книгата е библиографска рядкост. Радко Маринов Радославов е роден в с. Златарица, тогава Еленска околия. в семейството си ce на обеднял, някога заможен селски род. Изпитвайки силно влечение към наука, преодолявайки с рядко упорство всички трудности и несгоди, успява да стане един рядко за времето образован българин. Учил в Елена, Шумен (при Сава Доброплодни), а по-късно, подпомогнат от родолюбивия търновски търговец и обществен деец, известният Пандели Кисимов, известно време учи в Прага заедно с Васил Д. Стоянов (един от основателите на Българското книжовно дружество в Браила), но поради заболяване е принуден да прекъсне следването си и да завърне в България. В 1861 г.г. отново заминава да продължи образованието си в английския колеж на о-в Малта, изпратен там от протестантския мисионер в България д-р Лонг. Това му дава възможност да овладее няколко нови европейски езика, познава и някой стари езици - в областта на лингвистиката показва голяма дарба. Завърнал се в отечеството си, избира учителското поприще, на което служи предано до края на живота си. Радко М. Радославов е и ревностен читалищен деец. Сътрудничи в периодичния печат (в. „Македония", в. „Зорница“ и др. цариградски издания, сп. „Промишленост“ в Свищов и др.). Автор е и на следните трудове: „Тържествено възспоменание за освобождението на Търново от генерал Гурко“, „Църквата Св. София", „Слово за хилядогодишнината на Св. Кирил и Методий", „Руските стремления на Балканския полуостров". В подготовката на Априлското въстание взема активно участие като председател на революционния комитет в гр. Дряново, където по това време е учител. Предателство осуетява обявяване то на въстанието в Дряново. Заедно с други членове от комитета Радко Радославов е задържан и хвърлен в търновския затвор, откъдето излиза след амнистията по случай възшествието на престола на новия султан. По време на Освободителната война участвува доброволец в сраженията около Горна Оряховица. След Освобождението е първият кмет на Горна Оряховица и отново учител. Умира в 1894 г. в Търново. Син на Радко Радославов е писателят Иван Радославов. Тук предаваме откъси от книгата, чието заглавие стои в началото на тези бележки. Правопи сът и пунктуацията са осъвременени, лексикалните особености са запазени. ....Понеже и аз се считах в броя на обвинените и стоях в затвора, дето можах сичко подробно да науча, но в настоящата си книга ще изложа по-забележителните неща, които ще бъдат за спомен на нашето потомство.

На българския читател са известни от различни публикации множество писма на д-р Кръстьо Кръстев до изтъкнати писатели и поети, оставили трайни следи в българската литература. Тези писма се цитират по различни поводи и са публикувани на различни места. Броят на известните писма на д-р Кръстев непрекъснато расте и от този факт възниква въпросът, не би ли могло да се появи една книга с избрани писма на този самобитен и оригинален автор. Един бегъл поглед в архивните справочници ще ни увери, че все още има неизвестни и непубликувани писма на тази възлова личност за българската литературна критика, но досега никой не се е наел да събере и подреди тези ценни източници за литературната наука. Отдавна е минало времето на общите оценки и абстрактните постановки и това изисква от нашата литературна история да се издири и оцени по достойнство всичко, което се отнася за пътя на противоречивите фигури в българската литература, а несъмнено д-р Кръстев е между тях. Скромен принос към едно бъдещо обстойно проучване на жизнения и творчески път на щи д-р Кръстев се могат да бъдат и писмата му до Стефан Гидиков, непубликувани досега, съхранява в Централния държавен исторически архив. не е Докато името на д-р Кръстьо Кръстев не се нуждае от представяне, то името на адресата известно на широката читателска аудитория. Затова се налага да се дадат кратки читателя пояснения при за дейността на този забравен сливенски публицист, което от своя страна би улеснило прочитане на писмата. Сливен. 1 Стефан Син на Стефан Стефанов Георгов Гидиков (1871-1944) - публицист, общественик и писател от Одеската духовна семинария, приятел Гидиков (1837-1871) - възрожденски деец от Сливен, учил в 2. Става дума за периодично на Добри Чинтулов и съратник на Георги С. Раковски. излизащите от 1957 г. насам „Известия на държавните архиви", за „Пътеводител 3 Архив на Стефан на Централния държавен исторически архив", С., 1970, и др. Ст. Гидиков - ЦДИА, Ф. 712, оп. 1, а. е. 26. 126 Една кратка характеристика за дейността на Стефан Гидиков би имала следния вид: публи цист до края на живота си - редактирал и издавал в. „Сиромашки защитник“ (1894—1895), сп. „Живот" (1897—1899), в. „Република“ (1899—1901), в. „Радикал“ (1908—1909), в. „Народна воля" (1913—1914), сътрудничил на почти всички периодични издания от края на миналия началото на настоящия век; 4 общественик - един от основателите на Върховния читалищен съюз,5 активен участик в обществения живот на своя град; политик - един от идеолозите на радикалната партия; неособено талантлив писател, изпробвал перото си в почти всички жанрове И и подписвал творбите си с псевдоним Венко, а по-късно В. Стефанов и С. Г. Диков. Преписката между д-р Кръстев и Стефан Гидиков започва с писмо, датирано 10. II. 1898 г., но очевидно тяхното запознанство е започнало значително по-рано. По това време Гидиков все още издава сп. „Живот“, което се радва на голяма популярност. Между сътрудниците на списанието личат имената на Пенчо Славейков, Кирил Христов, Константин Величков, Георги Стаматов и други добре известни писатели и поети. Като премия на първата годишнина на списанието излиза стихосбирката на Кирил Христов „Трепети".

„Литературное обозрение“ е орган на Съюза на съветските писатели с главен редактор Леонард Лавлинский. Списанието излиза ежемесечно от януари 1973 г. За големия му успех сред широките читателски кръгове можем да съдим и от тиража - 29 хиляди екземпляра. Популярността му е лесно обяснима - всеки брой предлага срещи с известни писатели, критици, дейци на културата и изкуството, които излагат своите становища за развойните процеси в съвременната литература, спорят върху най-интересните проблеми на литературната еволюция, рецензират новоизлезлите книги на съветски и чужди творци. Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху съдържанието на първите четири книж ки за 1978 г., за да се убедим в разнообразието и актуалността на предлаганите статии и рецензии. Особен интерес представляват продължаващите от брой в брой разговори в Дискусионния клуб на „Литературное обозре ние". Със статия на поетесата Татяна Глушкова „Традицията - съвест на поезията“ в Кн. 1 и 2 продължава започналата през миналата година дискусия за критиката на съвре менната поезия. Своето принципно несъгласие с изложените от поетесата възгледи споделят в кн. 4 проф. В. Кулешов и писателят Кирил Ковалджи. Със статии на Л. Финк и Н. Кизименко продължава и дискусията за нравствените търсения в съвременната критика. Привлича вниманието и дискусията за съот ношението между факта и измислицата в Литературата, за която ще разкажа поподробно. Сред най-интересните статии трябва да посочим посветените на книгата на Ю. Карякин „Самообман Раскольникова“, статията на И. Подберезкий за съвременната филипинска литература, интересния разказ на Елвира Горюхина за начина, по който нейните уче ници възприемат творчеството на Василий Шукшин. В рубриката „Литературен архив" правят впечатление писмата, разменени между Твардовски и Маршак и особено спомените на А. Гладков за Пастернак. Всеки брой на списанието предлага и десетки рецензии за новоизлезли книги. Нека сега се върнем към дискусията за Законите на художествеността, която се открива със статията на Игор Золотуски „Найдобрата истина е измислицата“. Критическият патос на тази блестящо написана апология на художествената измислица е насочен сре щу злоупотребата с документалността в съв ременната литература. „Тези думи принадле жат на Шекспир - обяснява заглавието 3., - и макар да са вложени в устата на шута, аз мисля, че Шекспир не се ешегувал. Много Шекспирови пиеси въобще не приличат на живота, в същност по-голямата част от тях са такива." Авторът припомня несъгласието на Толстой с разбирането на Шекспир за истина или художественост и изтъква, че за нас днес и Хамлет, и Наташа Ростова са високохудожествено обрисувани образи. Но когато съвременните кинематографисти се опитват да пренесат на екран романите на Толстой, те търсят подражанието, наподобяването във всичко - дори и във външната прилика на героите. Това според 3. е невъзможно, когато става дума за света на Достоевски, защото в този свят трябва да се представи „лицето на идеята, нейните, ако може така да се каже, психология и жизнена история“. Обръщайки се към съвременната литература, 3. смята, че в нея най-силно е разпро странено описанието. Той изтъква, че дори в училищата се преподава за нехудожестве ността на знаменитите философски отклонения на Толстой във „Война и мир“ и в „Севастополски разкази", но ако те се откъснат от тъканта на творбите, равновесието, целостта на художествения свят на Толстой ще бъдат нарушени. И ако днес в съветската литература преобладава, грубо казано, толстоевското начало, то според 3. то е до известна степен отслабено от отсъствието на същия този елемент, който изглежда чужд в системата на Толстой - философията на Толстой, неговото разбиране за света и човека, което ние, вече борейки се с Толстой, отделяме на неговите картини". Но дори и тези картини, твърди 3., при всичката си стихийност имат граници и образуват конструирана от всичките части художествена Вселена, която представлява собствено творение на Толстой. Тази организация, това творчество 3. не вижда в съвременната проза.

Еволюцията на човешката мисъл би била невъзможна без осъзнатата още в праисторически времена необходимост от класификация и систематизация на познатото. Това е единственият път към обогатяване на нашите знания, към разширяване границите на света, в който живеем. Литературата като специ фично отражение на действителността е също подвластна на този основен диалектически закон. А науката за литературата е немислима без помощта на хилядите известни до днес справочници, речници, енциклопедии, които обединяват известните факти и подсказват възможностите за синтез, за задълбочени многопланови проучвания върху натрупания материал. За литератора има две възможности: или в мъглата на натрупаните източници да търси слепешката потвърждение на своите концепции, или въоръжен с проверените, всестранни данни и факти от справочника, да продължи нататък - към задълбочаване и осмисляне, защото систематизацията до голяма степен е първопричина за появата на нови идеи в литературознанието. Трагичната историческа съдба отне пет века от развитието на литературата на нашия народ. По времето на френските енциклопедисти в родопските села еничарите посичаха всеки, който отказваше да приеме мюсюлманството, и катадневно се прибавяха нови кървави страници към енциклопедията на българските страдания. Българското Възраждане започва с избухването на дълго спотаяваната необходимост от знания за родното. Бълга рите можаха да вдигнат гордо глава едва когато до сърцата им достигнаха събраните от Паисий знания за славянобългарската история, едва когато братя Миладинови им разкриха неподозираните богатства на народната песен, едва когато Петър Берон събра най-важните знания за света в своя „Рибен буквар", едва когато знайни и незнайни родолюбци тръгнаха надлъж и шир из страната, за да преоткриват мъдростта на несломимия народ. В своя „Речник на българския език Найден Геров съумя най-пълно да отрази необятната вселена на народната душевност. Речник на българската литература в 3 тома. Т. І и II, С., БАН, 1977. Така се раждаха първите справочници и енциклопедии на разбудената за социален живот нация. Макар и няколко века по-късно от Европа, България също създаде своите енциклопедисти, в чиито прозрения дишаше революцията. Тяхното дело беше предчувствие за огнения стих на Ботев, за величието на Вазов, за бързото развитие на наваксващата загубеното по време на робството нова бъл гарска литература. Всяка епоха се нуждае от своите справоч ници и речници. В хаоса на капиталистиче ското развитие те можеха да се появят само инцидентно, да бъдат дело на съвестни, но лишени от възможността да познават в детайли единадесетвековното развитие на българската литература, популяризатори. А в първите години след социалистическата революция извънредно остро се почувствува нуждата от идеологически и методологически издържани справочници, които да подпомагат активно съвременния литератор в неговата всекиднев на творческа работа. Днес, когато България може да се гордее със зрели постижения във всички литературни жанрове, когато картината на съвременната литература е сложна, а читателският вкус и изисквания са най-високи, систематизацията на литературните факти е от първостепенна важност за развитието на литературния процес. Начинанието на Института за литература при БАН — подготовка и издаване на тритомен речник на българската литература - е в съзвучие с отговорните задачи, които литературата поставя пред литературознанието. За първи път държим в ръцете си обемист справочник, който обединява биографиите на всички литературни творци, дава ни све дения за всички литературни периодични издания, коментира теченията в българското литературно развитие и предлага обширна библиография към всяка статия. Пионерският характер на изданието се определя от бедния български опит в изготвянето на такива тру дове.

Творческото развитие на писателя Георги Караславов е било винаги във фокуса на съв ременните историко-литературни и теоретикокритически изследвания. Неговата ранна проза се превръща в своеобразна проверка за утвърж даващата се пролетарска литературна критика по пътя и към теоретическото и практическото усвояване на марксистко-ленинските принци пи за естетическа оценка на художествените ценности и явления. Творческият му път след победата на Деветосептемврийската револю ция и критическите оценки за отделните му произведения се превръщат в жалони на основните тенденции в съвременния литературен процес, респ. и на литературната критика. В тази връзка можем да разгледаме идейно143 съдържателния облик на юбилейния сборник, посветен на 70-годишнината на писателя. При съставянето на един юбилеен сборник винаги съществува опасност механично да се включат различни изследвания, които да не надхвърлят добрите намерения на юбилейния повод. Но не така се е получило в дадения случай. Редколегията на сборника е привлякла за участие литературни изследвачи от различни поколения, а това вече разкрива добрия стремеж да се обхване творческото дело на Г. Караславов не само чрез многообразието в проблематиката на отделните статии, но и чрез по-широкия спектър от критически оценки. Уводната статия на сборника има обзорен характер. Самото и заглавие - Летописец на комунистическото движение“, предполага и подхода към творческия профил на писателя. Георги Цанев маркира изворите на творчес ката жизненост, които определят и посоката на творческите търсения, индивидуалността на неговия самобитен талант - трайната връзка с реалния живот и с комунистическата партия. Посочва се, че: основен обект на художествено пресъздаване у Караславов е борбата на работническата класа, вдъхновена от идеите на комунистическата партия". В проблемноконспективен план се очертават основните идейно-тематични линии в прозата на Караславов. Уводният характер на статията предполага и лаконичността на историко-литературните обобщения.

Малка България има един от най-изтък натите шекспироведи на нашето време. При всяка среща, която съм имал с представителите на англицистиката от която и да е страна, един от първите им въпроси е бил за проф. Марко Минков. И в това няма нищо чудно. От няколко десетилетия такива авторитетни списания като „Shakespeare Quarterly“, „English Studies", „Renaissance Studies", „Shakespeare Jahrbuch“, „Renaissance Drama" и др. редовно поместват негови студии и научни статии върху Шекспир и английската драма на Ренесанса и Барока. По случай чествуването на 400-годишнината от рождението на Шекспир в седем страни се появиха негови студии в специални сборници, посветени на юбилея. Високата компетентност, научна принципност и взискателност на проф. М. Минков са го наложили като желан рецензент и чуж дестранните списания непрекъснато му възлагат за оценка трудове на други учени. Сред рецензираните от него автори се срещат име ната на едни от най-изтъкнатите учени в областта на шекспирознанието и на драмата на Шекспировите съвременници. Проф. М. Минков е член на Шекспировата асоциация на САЩ, удостоен е с титлата doctor honoris causa от Шекспировия инсти тут при Университета на Бирмингам в Англия. Той многократно е канен да участвува с доклади на световни Шекспирови конференции. Канен е също и да чете лекции в странство. Някои от най-значителните трудове на проф. М. Минков са излезли не само от неговото име на българин, но са и печатани в България. Сред тях е неговата последна книга: „Шекспир. Първи стъпки". В това свое изследване проф. Минков си поставя за задача, както сам той отбелязва в Увода, да разгледа развитието на ранния Шекспир. Макар че първият период от творчеството на великия английски драматург е бил проучван многократно, досега той не е бил обект на такова комплексно изследване, което си поставя за задача да установи основните особености на творчеството на ранния Шекспир, да проследи тенденциите на неговото развитие, да преоцени на тази основа смис ловата и художествената същност на произведенията от този период и да даде отговор на въпроса за тяхната хронология. Книгата се състои от пет раздела: Увод и четири глави. Глава първа, озаглавена „Историческите пиеси", разглежда тетралогията, състояща се от „Хенри VI“, части I, II и III и от „Ричард III“; глава втора е посветена на „Поетиката на историческите пиеси"; глава трета - на трагедията „Тит Андроник“; гла ва четвърта анализира комедиите от първия период („Укротяване на опърничавата“, „Комедия от грешки“, „Двамата веронци“ и „Напразни усилия на любовта"); една притурка е посветена на специалния въпрос за датата на написването на трагедията „Тит Андроник" и на въпроса за нейното единство; накрая е дадена библиография на използуваната литература. Възприетата от автора стратегия да разглежда най-напред смисъла на произведенията, техните първообрази и начина, по който те са използувани, а после различните драматургични структури и преди всичко поетиката на съответните пиеси прави работата и нейната теза ясни и стройни. Проф. Минков е възприел един успешно действуващ метод на разглеждане на произведенията, който е основан на историческия принцип и който гъвкаво се движи от онова, което бихме могли да наречем брадлиевско тълкуване на образи и ситуации, до конкрет ния, лабораторен анализ на стила и строежа на произведенията. Историцизмът в неговия подход се проя вява в разглеждането на условията, които определят идейния и морален см исъл на Шекспировите исторически пиеси. Като проучва как Шекспир използува своите източници проф. Минков показва съотношението межд, Шекспир и теориите на неговите съвременниу ци и едновременно с това извлича характерните особености на Шекспировото полити ческо мислене. По такъв начин той доказваче Шекспир минава отвъд тесните граници натюдорските историографи, чиято главна цел е да оправдаят абсолютизма, и че по същество, неговото становище е хуманистично и прогресивно. Проф. Минков изтъква, че схващането на Шекспир за разглеждания период е различно от това на Хол, че той гледа на този период „, като на поредица от национални катастрофи, дължащи се преди всичко на егоизма на аристокрацията и че при него темата за разногласието се появява по-скоро като обвинение, което има класов, а не политически смисъл“.

В своето есе „Животът на литературните форми" Куюмджиев привежда доказателствен материал не само от лабораторията на конкретен творец или чрез степенуване художе 149 ствения приоритет на разглежданите литературни десетилетия. Критикът живо се интересува от корелацията човек - духовен продукт, от тънкото и сложно взаимопроникване между индивидуалното прозрение на писателите в нравите и в същността на времето, както и от конкретните приложими към това общество нравствени норми, художествено преоткрити и преосмислени от творческото съзнание: за нашите деди образите на народната Фантазия, гаданията, молитвите, заклинанията, баянията и т. н. са били не само висша ду ховна реалност, но и жива естетическа действителност, преживявания от етико-естетически характер, средство за общуване и сбли жаване със силите на природата, познания и Философия..." (с. 13). „Проблемът за „живото и мъртвото“, мисля, не може да се решава по спекулативен път, извън конкретните нуж ди и потребности на дадена културна епоха. Всяка обща схема, особено когато се отнася до изкуството и културата, до движението на човешката мисъл, може в даден момент да се окаже непотребна. Разбира се, познанието за общите закономерности на историческото развитие, което ни дава историческият материализъм, е базата на нашите размишления върху историята. Но именно историческият материализъм ни учи, че само конкретният подход към определени явления в обществения живот на човека може да ни разкрие истината за тия явления. Така че, можем да кажем, миналото оживява, когато ни е потребно, по-точно, когато осъзнаем, че ни е потребно (c. 31). Творбата, преодоляла своето собствено изгнаничество през вековете, причинено от отхвърлената литературна мода или незадоволените капризи на силните на деня, чрез своето ново раждане нарушава „аксиологичната йерархия" на строго установените пътища към признанието, а това само по себе си поражда ред въпроси, които имат, както отбелязва Куюмджиев, не само социологичен аспект: „Къде е заложена съдбата на една книга - в самата нейна същност или във възприемането и от конкретното време; върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството, няма ли тук случай- ности?"

В предговора към книгата си „Изкуството и световните религии" Е. Г. Яковлев пише: „Този труд е посветен на един от аспектите на взаимодействието на изкуствата със световните религии (будизъм, ислям, християнство) и участието му в духовната култура на човече ството, а именно - на проблема за функционирането на изкуството в структурата на тези религии. При това в заимодействието се разглежда на различните форми на художестве ното и религиозното съзнание, т. е. в аспекта на философско-естетическия, теоретическия анализ, което позволява да се определи точно Методологическият характер и границите на даденото изследване. Същевременно ние смя таме, че това дава възможност да се определят Някои общотеоретически принципи, които могат да бъдат полезни и за естетиката, и за теорията на научния атеизъм, и за религиознанието, и до известна степен за историческото и теоретическото изкуствознание. Такива са задачите, които си е поставил авторът на това изследване. В основата на дадената книга са залегнали специални лекционни курсове, четени от него през различно време в Ханой, в някои факултети на Будапе щенския университет и във Философския факултет на Московския държавен университет. Някои от проблемите, които се осветляват в труда, са били също така изложени в доклади, четени от Е. Г. Яковлев на V, VI, VII международни конгреси по естетика в Амстердам, Упсала, Букурещ. Но трябва особено да се подчертае, че много от идеите в това интересно изследване са възникнали не толкова в резултат на теоретически размисли и строг логически анализ, а са родени от непосредственото съприкосновение на автора с изкуството на Индокитай, Далечния Изток, Средна Азия и християнския Изток и Запад. Трудът на Е. Г. Яковлев е изграден от четири глави: „Религиите в света и системата на изкуството“, „Будизмът и изкуството“, „Ислямът и изкуството“, „Християнството и изкуството". Авторът напълно съзнава, че проблемите, разглеждани в неговия труд, съвсем не изчерпват цялата сложност на такива духовни явления като изкуството и религията, но извършеното от него му позволява да пристъпи към тях от методологическа позиция, да разглежда различните степени на взаимодействие на изкуството с религията, да представи „, механизмът" на взаимодействието, който се изгражда в продължение на хиляди години от историята на духовната култура.

Вернер Банер е автор на многобройни монографии и статии върху историята на романските литератури, както и върху романското поставя за задача да проследи идеологически и литературни процеси, характерни за прехода от феодализъм към капитализъм в отделните романски страни, да разкрие постъпателното им движение и да набележи основни линии на развитие. Книгата се състои от поредица статии, организирани около двете главни явления на Ренесанса - формирането на националния език и съзнание и прехода от теоцентрична към антропоцентрична представа за света с оглед неговите последствия за изграждане на ренесансовия реализъм и жанрови форми. Създаването на националните романски езици авторът проследява в продължение на столетия, разкривайки вътрешната динамика на процесите. Първата част започва с изследване теоретичните възгледи на Данте за достойнствата на родния език с цел обособява нето и издигането му на нивото на литературен език и завършва с кратък преглед на националните елементи в езиковото и историческото съзнание на романските хронисти от XVII в. Център на изследванията представлява втората статия, озаглавена „Националната функция на литературата от гледише на родноезиковия хуманизъм“. Представените в статията за Данте начални форми (преди всичко принципът за природното равенство на родния език с античните езици и за вътрешно присъщата му богата изразна сила) се изследват вече в зрялата фаза на тяхното развитие - авторът проследява разгърнато теоретическите и практическите борби на XVI в. за превръщане на родния език в национален език, за неговото пълно разгръщане и утвърждаване като подходящо за всички жизнени сфери комуникационно средство" (с. 49). Изходен момент в изследванията представлява флорентинският буржоазен хуманизъм и неговите постижения в еманципацията и оформянето на родния език - от Салутати, Бокачо и Леонардо Бруни през Леон Батиста Алберти до Лоренцо ди Медичи. Особено внимание е отделено на съчинението на Пиетро Бембо „Prose della volgar lingua", разгледано като „манифест на родноезиковия хуманизъм в Италия" (с. 68); по-нататъшното развитие се проследява в светлината на пре дизвиканата от теоретичната програма на Пиетро Бембо и остра дълголетна полемика, при което класически хуманизъм и родноезиков хуманизъм не се противопоставят рязко един на друг. В диалектическото напрежение между позоваване и въздигане на гръко-римския образец, от една страна, и възхвала и защита на родния език, от друга, авторът вижда вътрешната динамика в националноезиковото офор мяне, защото едновременно с отхвърлянето на латински и издигането на родния език „принципите на класическия хуманизъм се прилагат по конструктивен начин към съответния роден език и особено към неговата литература" (c. 49).