Werner

Вернер Банер е автор на многобройни монографии и статии върху историята на романските литератури, както и върху романското поставя за задача да проследи идеологически и литературни процеси, характерни за прехода от феодализъм към капитализъм в отделните романски страни, да разкрие постъпателното им движение и да набележи основни линии на развитие. Книгата се състои от поредица статии, организирани около двете главни явления на Ренесанса - формирането на националния език и съзнание и прехода от теоцентрична към антропоцентрична представа за света с оглед неговите последствия за изграждане на ренесансовия реализъм и жанрови форми. Създаването на националните романски езици авторът проследява в продължение на столетия, разкривайки вътрешната динамика на процесите. Първата част започва с изследване теоретичните възгледи на Данте за достойнствата на родния език с цел обособява нето и издигането му на нивото на литературен език и завършва с кратък преглед на националните елементи в езиковото и историческото съзнание на романските хронисти от XVII в. Център на изследванията представлява втората статия, озаглавена „Националната функция на литературата от гледише на родноезиковия хуманизъм“. Представените в статията за Данте начални форми (преди всичко принципът за природното равенство на родния език с античните езици и за вътрешно присъщата му богата изразна сила) се изследват вече в зрялата фаза на тяхното развитие - авторът проследява разгърнато теоретическите и практическите борби на XVI в. за превръщане на родния език в национален език, за неговото пълно разгръщане и утвърждаване като подходящо за всички жизнени сфери комуникационно средство" (с. 49). Изходен момент в изследванията представлява флорентинският буржоазен хуманизъм и неговите постижения в еманципацията и оформянето на родния език - от Салутати, Бокачо и Леонардо Бруни през Леон Батиста Алберти до Лоренцо ди Медичи. Особено внимание е отделено на съчинението на Пиетро Бембо „Prose della volgar lingua", разгледано като „манифест на родноезиковия хуманизъм в Италия" (с. 68); по-нататъшното развитие се проследява в светлината на пре дизвиканата от теоретичната програма на Пиетро Бембо и остра дълголетна полемика, при което класически хуманизъм и родноезиков хуманизъм не се противопоставят рязко един на друг. В диалектическото напрежение между позоваване и въздигане на гръко-римския образец, от една страна, и възхвала и защита на родния език, от друга, авторът вижда вътрешната динамика в националноезиковото офор мяне, защото едновременно с отхвърлянето на латински и издигането на родния език „принципите на класическия хуманизъм се прилагат по конструктивен начин към съответния роден език и особено към неговата литература" (c. 49).