Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Трагедията на Стефан Цвайг

Free access
Статия пдф
1203
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1942 г. в Бразилия на шейсет и една годишна възраст се самоуби световноизвестният писател Стефан Цвайг. Причините за това, както често става при самоубийствата на истински творци, бяха от духовно естество. Писателят ги изложи в своята предсмъртна изповед. Ето ги: „Да започна отново живота си на шейсетгодишна възраст - за това са необходими особени сили. А моите се изчерпаха през дългите години на бездомни скиталчества. Ето защо смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички мои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях. Сред фанфарните комюникета за военни победи, сред настръхналата човешка омраза тази смърт на големия писател сякаш премина незабелязано. Но тя отекна болезнено в сърцата на много хора, пръснати от двете страни на окопите. Тя им припомни за отминалите кротки радости на духа, за възторжените срещи с ярки човешки характери, за неотмиращата ху бост на човешкото слово. В атмосферата на масови убийства, която сякаш притиска и притъпява чувствителността, тъгата по обичания писател беше твърде лична, твърде интимна и нежна.
    Ключови думи
    Трагедията, Стефан, Цвайг
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Аристотеловата „Поетика”, трагедията и някои съвременни проблеми

Free access
Статия пдф
2063
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Когато става дума за драма или за строеж на литературно произведение, на дело никой не заобикаля Аристотеловите термини. В какъвто и смисъл да бъдат употребени, те пазят аристотеловската си окраска и това естествено повдига въпроса за съвременното работно отношение към „Поетиката“. Про блемът е не дали Аристотеловото съчинение е използваемо, нито дали има солютна валидност. Общо взето, никой не спори, че конкретните наблюдения изводи в нея са преплетени в общоважими теоретически постановки. Въ просът е как да се приложи на практика убеждението, че тя представлява и теоретичен, и исторически документ едновременно, и какъв път да се избере, за да бъде прочетена като задоволяваща естетическа теория, но и като критическо слово, свързано с определени исторически обстоятелства. И Разбира се, не само като практика, но и като проблем недиалекти ческото отношение към делото на Аристотел все още не е история. В съвре менното западно литературознание могат да се намерят достатъчно примери за отказ да се разграничава теоретическо от историческо положение. Пока зателно е, че структурализмът например застъпва и двата типа крайно отношение към естетиката на Аристотел. От една страна, неговите изводи не се взи мат пред вид и по въпроси, по които постановките му са валидни, от друга, в подхода му се вижда „светая светих" на всичко най-съвременно дотам, че самият структурализъм бива кръстен „неоаристотелизъм" Този ентусиазъм повдига не безинтересния въпрос за „модерното“ у Аристотел. И Във всеки случай зависи с какви очи ще се чете „Поетиката". Ако бъде гле дана със структуралистки, в нея може да бъде открито дори чисто структуралистическото положение, че художественото произведение е по-голяма фраза (20, 1457 а 28-30). От този възглед обаче не следват никакви заключения затова не бива да се оспорва първенството на Ролан Барт в амбициозното му застъпване. И въпреки че в 20 глава на „Поетиката“ се говори за езикови нива, по същата причина не е прав и Роман Ингарден да вижда на това място пър вообраза ведение.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Барокови елементи в трагедията „Макбет”

Free access
Статия пдф
2597
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Може ли да се говори за Шекспир като за бароков автор в една барокова епоха? Това е въпрос, който през последните тридесет години занимава шекспироведите. Доколко барокът, това движение, което след 1580 г. се налага във всички области на изкуството в Европа, оказва влияние върху големия английски поет и драматург? Задачата на настоящата студия е ясна и едновременно с това трудна: да покаже и докаже чрез анализ на едно само произведение на Шекспир степента на това влияние. 1 По-логично би било да се потърси и установи влиянието на барока в пиеси като „Комедия от грешки“ или „Сън в лятна нощ“, в които има твърде много похвати - преобличания, недоразумения, свързани с двама близнаци, объркващи прилики, заплетени интриги, театър в театъра и др., или трагедии като „Крал Лир“ или „Тит Андроник“, в които наред със споменатите похвати ужасът - тази типична за барока черта, е доведен до пароксизъм. Считаме обаче, че това малко изследване ще бъде по-доказателствено, ако изберем „Макбет" - трагедия, която заедно с „Отело" е считана за най-класическата, най-отмерената и най- „трезвата“ трагедия на Шекспир. Налага се следователно в началото да бъдат изтъкнати отделните барокови елементи, а след това тяхната функция в трагедията.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Трагедията на „отчуждения” разум („Белият гущер” на Павел Вежинов)

Free access
Статия пдф
3427
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Когато новелата на Вежинов „Белият гущер" се появи за пръв път на страниците на сп. „Съвременник", тя беше изтълкувана като нова трансформация на обикнатия и вече „демодиран" в известна степен научнофантастичен „мит" за мутанта. Но поставен в общия идейно-философски контекст на Вежиновото творчество, този проблем изключително разширява и задълбочава философскохудожествените си измерения. Привидно безобидният сюжет на научната фантастика (третиран тук твърде скептично) прераства във философска алегория трагедията на модерния човек с инвалидизирана душевност - програмирана и кибернетизирана, в гротескова притча за драмата на „духовния кастрат" на на шето време, роден не само и най-малко от спекулативни манипулации с човешкия ген. Чрез страшната и нечовешка съдба на отчуждения от собствената си природна същност герой Вежинов провокира обобщения за трагедията на отчужде ния разум - един от основните социално-философски и психологически проблеми на нашето време. Макар привидно да стои на пръв план, едва ли е уместно въпросът за мутацията и акселерацията да се изтъква като централен, решаващ и изчерпващ пробле матиката. Това е сравнително частен и страничен момент - само една от поредните „уловки" на писателя - псевдообосновка за раждането на алегоричния, гротесков образ. (Една от особеностите на фантаста Вежинов е, че се старае да не оскърбява" недоверчивия дух на възпитания в реалистична" литература читател и винаги дава някакво правдоподобно обяснение на фантастичните моменти.) И без този в известен смисъл „аксесоарен" елемент - данък" на научната фантастика и своеобразен „допинг" за въображението, проблематиката би била точ но толкова социално-психологически и философски значима. Това не е трагедия на мутанта, това е трагичната колизия между съвременния интелектуализиран човек и собствената му „изпъдена“ и пренебрегната човешка същност. Вежинов сам подчертава, че героят му е „човек като всички други, от плът и кръв, създаден и роден от хора“. „Това, което се случи с мен - казва самият Неси, - може да се случи с всички. Зависи по какъв път ще тръгнат хората.“ Той просто е искал да бъде като другите - щастлив и нещастен, добър и лош - и това е негово право. Но защо именно най-нечовешката страст - към безсмислено унищожение - се е проявила в желанието му да бъде като другите? Защо не е брал рози? Защо не е възседнал коня на царя Освободител? Защо не е крещял, че е гений? Защо е убил?... Ето на тоя въпрос трябва да отговорим." Такава постановка насочва анализа към по-дълбоки философско-екзистенциални и психологически проблеми зад привидно „чисто" научнофантастичната „заявка". Заплахата е не в генното инженерство.

Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Въпросите на трагедията в един коментар на Поетиката

Free access
Статия пдф
3656
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Имам предвид третото издание на коментара, съставен от Д. У. Лукас (Aristotle. Poetics. Introduction, Commentary and Appendixes by D. W. Lucas. Oxford, 1978). Ще започна medias in res. Още в самото начало на книгата си Лукас свързва Аристотеловите възгледи за трагедията с Платон. Това е важно, тъй като, както се знае, по този пункт изследвачите не са единодушни (срв. A. Gudeman. Aristoteles Пері поптi. Berlin u. Leipzig, 1934, 21 сл.), а яснотата по него е сериозно условие за правилната постановка на първостепенни по значение въпроси. Коментарът на Прокъл към „Държавата" на Платон съвсем ясно говори за философски спор относно драматическата поезия, което прави повече от странен факта, че това изключително свидетелство често се пренебрегва и въпросът за трагедията се свежда до дефиницията и в гл. VI на „Поетиката". Постановката на въпроса у Лукас е методологически правилна, и той неведнъж основателно подчертава, че в един или друг смисъл редица пасажи у Аристотел са възражения срещу Платон. За жалост доброто начало си остава само начало. По-нататък Платоновите текстове от „Държавата" не се използуват нито достатъчно пълно, нито достатъчно добре, и логическата връзка между тезите на двамата философи не се долавя с обективно възможната яснота. Така Лукас говори неизменно за „чувства" (emotions), което у него е причина за осезателна липса на конкретност. Защото Платон има предвид не всякакви чувства, а строго определени. Той говори за сьстрадание, ἔλεος (Res publ. X 606bc: ἐλεεῖν, τὸ ἐλεεινόν, ἐν τοῖς ἐλέοις), и 3а стpax, δεῖμα, φόβος, φρίκη (ΙΙ 386b: δεῖμα, δεινά, ἀδεῆ; 387bc: τὰ δεινά τε καὶ φοβερά, φρίττειν, φρίκη), когато иска да бьде конкретен, и за съчувствие, борла (X 605d), когато се изразява общо. Конкретността, която липсва у Лукас, е безусловно нужна, защото тя ни помага да преминем съвсем естествено от Платон към Аристотел, чиято дефиниция също упоменава състрадание, леос, и страх, довос, като загатва и за „тям подобните чувства", τὰ τοιαῦτα παθήματα. Пасажиτе от Плаτон (главнo X 605b-607e) нe са подложени у Лукас на анализ, водещ до същностни характеристики на посочените чувства, чиято поява тъй странно възмущава философа. Платоновата теза за неуместността на чувствата, с които зрителят реагира на страданията на героя, толкова ясно доловима в текста на „Държавата", остава извън зрителното поле на коментатора. Той не говори за нея, не дири основанията й, не търси връзките и с формулировките на Аристотел.
Subscribe to Трагедията