въпросите

През втората половина на м. август м. г. във Варшава, по инициативата на ститута за литературни изследвания на Полската академия на науките, се състоя пър вата международна конференция по въпросите на поетиката, в която взеха участие литературоведи, лингвисти и фолклористи от Съветския съюз, Полша, Чехословакия, България, Румъния, Унгария, Германската демократична република, Съединените щати, Англия, Франция, Холандия, Израел. В програмата на конференцията бяха включени доклади на видните съветски учени академици и професори В. В. Виногра дов, А. И. Ефимов, Н. И. Жинкин и Д. С. Лихачов, но в конференцията взеха уча стие само последните двама. Полски литературоведи и лингвисти, начело с организа торите на конференцията С. Жулковски, М. Р. Майенова и К. Вика, взеха участие с доклади от всички области на поетиката. Твърде деен в работата на конференцията бе световно известният полски лингвист проф. Ю. Курилович. Най-многочислена беше делегацията на САЩ, ръководена от видния лингвист и славист проф. Р. Якобсон, който взе участие в разискванията по повечето доклади. Между участниците в конфе ренцията бяха познатият чешки славист и българист проф. К. Хоралек, румънският академик-литературовед Т. Виану, немският славист и фолклорист, професор в Йенския университет Х. Пойкерт, холандският славист, сега професор в Калифорния Схонефелд и мн. др. България беше представена от Петър Динеков, Любомир Андрейчин, Стоян Джуджев и Емил Георгиев. В продължение на 10 дена, в утринни и следобедни заседания бяха прочетени 50 доклада и направени около 120 изказвания по тях. Докладите бяха групирани тематично, така че всеки ден се прочитаха и обсъждаха доклади от една определена област. Трудно е в една информация като нашата да бъдат обхванати поставените на конференцията проблеми. Те бяха наистина многобройни и разнообразни и засягаха всички области на поетиката, като се свързваха и с близките области. Бе създадена подходяща атмосфера за резултатна научна работа. Владееше методът на убеждението, на аргументите. Само рядко прозвучаваше остър полемичен тон, разкриващ основни мирогледни противоречия и различни схващания по за поставените въпроси. Тъй като у нас терминът „поетика" не е особено популярен, а някои го смятат дори остарял, като включват съдържанието на тая дисциплина в теорията на литерату рата, за нашия читател не е безинтересно изяснението на самото понятие и съдържа ние на тоя клон от литературознанието. Изяснява го може би доста пълно тематиката на докладите, които набелязваме в информацията си. Немският професор Х. Пойкерт (ГДР) пътем формулира в доклада си оная концепция за понятието, която приема: уче ние за същността, жанровете и формите на поетическото творчество и за пръсъщите им съдържание и изобразителни средства, което чрез сравнително наблюдение над отделните произведения привежда към определението на типологическите особености жанровите закономерности.

„Или добро, или нищо". Може би има автори, които предпочитат латинската максима - aut bene, aut nihil - да се отнася и за техните произведения. Но за съзнателните автори, за истинските хора на изкуствата, за хората, които не пишат и печатат само за да си видят името под загла вието на някое печатно произведение, безразличието е най-голямата обида. Всъщност максимата на мъдрите римляни се е отнасяла за умрелите. Ала книгата, художественото произведение е нещо живо, динамично, което подлежи на развитие. За него трябва да се каже или добро, или лошо, но трябва да се каже нещо и то на време да се каже. Смятам, че това е дълг на литературната критика. До скоро авторите, особено младите, след като видеха напечатани своите произведения, с боязън и вълнение очакваха да чуят или прочетат какво мисли за тях критиката. А критиката обикновено мълчеше. Тя като че ли не смяташе за свое задължение да се занимае с новоизлезлите книги, да сложи на сериозна преценка начинанията на младите автори. Особено утвърдените критици предпочитаха да печатат дълги и изчерпателни изложения за старите познати наши автори, за Жинзифов или Добри Чинтулов, разбира се, за Ботев и Вазов, като стигаха най-много до Яворов и Йовков. Младите автори не можеха да разчитат, както младите руски писатели на времето да чуят гласа на Добролюбов, Белински и Пи сарев, да видят своите произведения подложени на анализ от утвърдените наши критици, да почувствуват една сигурна ръка да им открива пъти щата към литературните хоризонти. Понастоящем в нашите литературни вестници и списания за щастие почнаха да се явяват по-редовно литературни критики и преценки за мла ди, за нови автори, за стихове, разкази и романи. Разбира се, не толкова често и редовно, както за всякакъв вид филми, но все пак това е едно радостно явление и уверена съм, че се отразява благотворно, когато е критично или отрицателно, върху развитието на нашите литературни таланти.

От 10 до 12. XI. 1970 г. в София се състоя симпозиум по въпросите на българския фолклор, организиран от Института за литература, Института за етнография и Института за музика при БАН. В работата на симпозиума взеха участие фолклористи, етнографи, музиковеди и литературоведи от София, Велико Търново, Пловдив, Пазарджик, както и видни фолклористи от СССР, Чехословакия, Румъния. Бяха прочетени 44 доклада и научни съобщения, които засягаха различни аспекти на проучването на българския фолклор - методи на събиране и записване, проучване на творците и носителите, история и съвременно състояние на българската фолклористика, отношения между фолклор и литература, фолклор и музика, фолклор и обред и пр. Директорът на Института за литература проф. Стойко Божков откри с кратко слово пленарното заседание. Той говори за значението на народното творчество за националната ни култура и за отговорността на нашата наука за неговото събиране, описване и запазване. С подчертан интерес бе изслушан докладът на акад. Петър Динеков „Българската фолклористика след Втората световна война". Като направи обстоен преглед на наследството, което нашата марксистка фол клористика получи от миналото чрез делото на редица възторжени събирачи и на компетентни и добросъвестни учени, акад. П. Динеков набелязва основните етапи в развитието на тази наука след 9. ІХ. 1944 г.: изучаване на съвременния фолклор, проучване на творците и носителите на фолклора, изчерпателно събиране на юнашкия епос и хайдушките песни, проучвания върху отделни фолклорни жанрове, върху историята на българската фолклористика, на връзките между литература и фолклор, на художествения метод на фолклора и пр. Преценявайки постиженията на българската фолклористика, акад. П. Динеков изтъкна голямото значение на опита на съветската фолклористика в тази насока. В доклада бяха набелязани и ред важни и належащи въпроси, свързани с бъдещото и развитие: да се продължи изследването на българското народно творчество с оглед отражението на социалния живот и националната съдба във фолклора, на отношението между национално и интернационално, на ролята на фолклора в народния живот, на специ фични естетически и творчески проблеми. Беше подчертана неотложността на някои конкретни въпроси, като написване история на българската фолклористика, създаване на речник на българския фолклор и осо бено издаването на списание по въпро сите на българския фолклор. На състоянието на фолклорните проучвания у нас бяха посветени докладите на Райна Кацарова и Николай Кауфман „Развитие на българската музикална фолклористика" и на Христо Вакарелски „Бъл гарското народно изкуство - състояние и изследвания". Д-р В. Гашпарикова (ЧССР) информира симпозиума за съвременното състояние на фолклористиката в Словакия. В доклада на Кръстьо Генов „Проф. М. Арнаудов като фолклорист" бе дадена висока оценка на приноса на акад. Михаил Арнаудов за събирането и изслед ването на българския фолклор. Като живо доказателство за значението на проучванията на големия наш фолклорист бе и докладът на Георги Данчев, който изнесе сведения за организираната от ВПИ „Кирил и Методий" фолклорна експедиция в Еленско по следите на акад. М. Арнаудов и за интересните резултати от нея. С внимание и искрено вълнение бе изслушано обръще нието на акад. М. Арнаудов към симпозиума на тема „Из историята на българската фолклористика". Работата на симпозиума протече в две секции - поетически фолклор“ и „музи кален фолклор“. С оглед интересите на читателите ще се спрем предимно на онези Доклади, които разглеждат важни методо логически въпроси или разработват проблеми, свързани с отношенията между фол клор и литература. Всички доклади, изне сени на симпозиума, ще бъдат издадени в отделен том.

От 8 до 10. V. 1973 г. в Балчик се проведе Вторият национален симпозиум по пробле мите на българския фолклор и народните традиции, организиран от Института по фолклористика, Етнографския институт, Института за музикознание при БАН и Окръж ния съвет за изкуство и култура в гр. Тол бухин. В работата на симпозиума взеха участие фолклористи, етнографи и музиковеди от София, Велико Търново, Пловдив, Благоевград, както и видни фолклористи от СССР, Чехословакия, ГДР, Югославия. На заседанията присъствуваха и членовете на редколегията на международното реферативно списание „Демос". Бяха прочетени 26 доклада и научни съобщения, които за сягаха важни аспекти на проучването на българския фолклор - отношения между фолклор и научни традиции, фолклор и съвременна култура, методологически и ме тодически основи на регионалните проучвания на народната култура, съвременно състояние на традиционния фолклор и пр. Симпозиумът беше открит от ст. н. сътр. Стефана Стойкова, научен секретар на Инсти тута по фолклористика. В краткото си встъ пително слово проф. В. Хаджиниколов, директор на Етнографския институт, се спря на значението на народното изкуство и на народната култура, които със своите основни черти - демократизъм, патриотизъм, колективизъм, с високите си естетически достойнства влизат по право в съвре менната социологическа култура. Той изтъкна, че за да бъдат изпълнени отговорните задачи, които нашата съвременност поставя пред науката, е необходимо цялостно събиране и задълбочено проучване на фолклорните и етнографските материали. От името на окръжното ръководство и на трудещите се от Толбухински окръг първият заместник председател на ОНС Теменуга Янкова поздрави участниците в симпозиума и им пожела успешна и творческа работа. Темата „Фолклорът и народните традиции в Добруджа" обедини докладите от първи те две заседания. С интерес бе изслушан основ ният доклад „Фолклорът на Добруджа - специфика и общонационални черти" на 176 Д. Тодоров. В него бяха обобщени резул татите от работата на група фолклористи и етнографи, които през 1970-1971 г. пред приеха едно широко проучване на народната култура в тази област. Проследявайки исто рията на миграцията на населението, състава и характера на фолклорния репертоар на различните групи заселници, Д. Тодоров стига до извода, че Добруджа пази чертите на общобългарската фолклорна песенна кул тура, като спецификата се проявява предимно в ареала на разпространението и интензив ността на битуването на отделните мотиви. В останалите доклади бяха обстойно раз гледани различни аспекти от комплексната основна тема: съвременни проучвания на народната култура в Добруджа (Л. Дуков), характер на обичайната система (М. Васи лева), специфика на материалната култура (Г.Михайлова), музикален фолклор (Е. Стоин), музикален фолклор на бесарабските българи и на добруджанците (Н. Кауфман), народни танци в Добруджа (Р. Кацарова и А. Илиева) и пр. Всички доклади, изнесени на симпозиума, ще бъдат издадени в отделен том, поради което тук с оглед на интересите на читателите ще се спрем по-подробно на онези доклади, които разглеждат важни методологически въпроси или разработват проблеми, свързани с фолклора като словесно изкуство. Твърде полезен в методологическо от ношение доклад „Маркс и Енгелс за актуал ното значение на традиционната песен бе изнесен от Х. Щробах (ГДР). В него са събрани старателно и анализирани изказ ванията на класиците на марксизма.

Ако имената и творческото дело на П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Л. Каравелов Други възрожденски писатели очертават най-ярките периоди във формирането на националната ни литература и култура, художественото извисяване на националното ни самосъзнание, то значителна роля са изиграли и различните издания на възрожденския литературен печат, които излизат през периода на 50-те и 60-те години. Те се превръщат в идеен и нравствен фокус на найпрогресивните обществени и културно-исторически тежнения, стават средище не само за литературна изява и утвърждаване на книжовния език, но и за изграждането на критико-оценъчни кри терии и принципи. Списания като „Месецослов на българската книжнина“, „Български кни жици“, „Българска старина“, „Общ труд“, „Зорница“ и др. независимо от моментите на неизясне ност в редакторската им политика все пак отразяват достатъчно последователно някои характерни тенденции в националното ни саморазвитие. Като пример на тази наша мисъл можем да посочим списание „Български книжици“. Твърде често неговият облик и характер зависят от редакторската политика и интереси, но въпреки това през годините на своето кратко съще ствование то отстоява просветителските възгледи на своите основатели - Българската община в Цариград. Времето от излизането на първия брой - 1858 г., до последния - през 1862, е наистина твърде малко за идейното и литературното укрепване на едно периодично издание, но в същото време достатъчно за спечелването на любовта и симпатиите на будните представители на тогавашната българска интелигенция, на читателите от различни социални и образователни групи. И макар че програмното обръщение към читателите на списанието излиза едва в първа книжка от втората годишнина, то трайните насоки в неговата културно-просветна мисия присъствуват в различните редакционни рубрики на всички броеве от първата годишнина. При разглеждане на първите наченки на литературнокритическо мислене, на художествено естетическа оценка по страниците на списанието, не трябва да забравяме, че това са първи прояви не само в това литературно издание, но и в националния културен живот на Възраждането. Тези първи наченки са съвсем лаконични, не притежават ясна жанрова диференциация - това са кратки редакционни бележки, уводни думи към някои от публикуваните литературни произведения, отговори на редакторите на различни читателски писма. Можем да посочим имената на Д. Мутев, Ив. Богоров, Т. Бурмов, Т. Шишков и др. Но тяхната дейност иоценките им трябва да се разглеждат в контекста на конкретния литературноисторически период. Това са типични възрожденски представители, които са се занимавали с многостранна литературна дейност, техните интереси прехвърлят границите на художествената литература, занимават ги въпросите, свързани с развитието на книжовния ни език, с историческото ни наследство и др. При това не всички продължават своите литературнокритически занимания. В случая за нас е по-важно, че те са осъзнавали необходимостта от този род дейност за книжовното ни издигане във време, когато са се утвърждавали научните, естетическите и художествените кри терии на националната ни литература.

Имам предвид третото издание на коментара, съставен от Д. У. Лукас (Aristotle. Poetics. Introduction, Commentary and Appendixes by D. W. Lucas. Oxford, 1978). Ще започна medias in res. Още в самото начало на книгата си Лукас свързва Аристотеловите възгледи за трагедията с Платон. Това е важно, тъй като, както се знае, по този пункт изследвачите не са единодушни (срв. A. Gudeman. Aristoteles Пері поптi. Berlin u. Leipzig, 1934, 21 сл.), а яснотата по него е сериозно условие за правилната постановка на първостепенни по значение въпроси. Коментарът на Прокъл към „Държавата" на Платон съвсем ясно говори за философски спор относно драматическата поезия, което прави повече от странен факта, че това изключително свидетелство често се пренебрегва и въпросът за трагедията се свежда до дефиницията и в гл. VI на „Поетиката". Постановката на въпроса у Лукас е методологически правилна, и той неведнъж основателно подчертава, че в един или друг смисъл редица пасажи у Аристотел са възражения срещу Платон. За жалост доброто начало си остава само начало. По-нататък Платоновите текстове от „Държавата" не се използуват нито достатъчно пълно, нито достатъчно добре, и логическата връзка между тезите на двамата философи не се долавя с обективно възможната яснота. Така Лукас говори неизменно за „чувства" (emotions), което у него е причина за осезателна липса на конкретност. Защото Платон има предвид не всякакви чувства, а строго определени. Той говори за сьстрадание, ἔλεος (Res publ. X 606bc: ἐλεεῖν, τὸ ἐλεεινόν, ἐν τοῖς ἐλέοις), и 3а стpax, δεῖμα, φόβος, φρίκη (ΙΙ 386b: δεῖμα, δεινά, ἀδεῆ; 387bc: τὰ δεινά τε καὶ φοβερά, φρίττειν, φρίκη), когато иска да бьде конкретен, и за съчувствие, борла (X 605d), когато се изразява общо. Конкретността, която липсва у Лукас, е безусловно нужна, защото тя ни помага да преминем съвсем естествено от Платон към Аристотел, чиято дефиниция също упоменава състрадание, леос, и страх, довос, като загатва и за „тям подобните чувства", τὰ τοιαῦτα παθήματα. Пасажиτе от Плаτон (главнo X 605b-607e) нe са подложени у Лукас на анализ, водещ до същностни характеристики на посочените чувства, чиято поява тъй странно възмущава философа. Платоновата теза за неуместността на чувствата, с които зрителят реагира на страданията на героя, толкова ясно доловима в текста на „Държавата", остава извън зрителното поле на коментатора. Той не говори за нея, не дири основанията й, не търси връзките и с формулировките на Аристотел.

Интервю с Ладислав Матейка, (въпросите зададе Питър Стайнер)