Шекспир

Непонятно може да ни се вижда как Флечър, който според сегашната критика не може да се мери дори с по-неизвестни драматурзи на времето като Мидълтон, Уебстър или Форд, през целия XVII в. е могъл да бъде причисля ван наред с Шекспир и Джонсон в „триумвирата на духа" и дори за поне едно поколение да засенчи напълно името на Шекспир. Това едва ли може да се обясни само с лошия вкус“ на една по-елегантна и лекомислена публика, от която - поради враждебността на пуританската буржоазия към изкуствата и преходът към по-малките затворени театри със съответно по-високи цени - постепенно се изключвали широките маси, една от главните опори на Шекспировия театър. Очевидно Флечър, със своето виждане и своите теми, е отговарял по-добре на нуждите на времето, отколкото Шекспир, с ренесансовия му манталитет. Защото Флечър, макар и посредствен поет, е оригинален и самостоятелен ум, и макар и външно да следва сценичната техника на ре несансовата драма, той е първият, който категорично намерил пътя до една нова вътрешна форма на драмата - бароковата драма. И дори тия от собственото му поколение, които най-много му подражавали, не са могли да открият тая вътрешна форма, а са повтаряли само външните му ефекти. Това е главната причина за голямата почит, която му се отдавала през времето на зараждащия се Барок; но е същевременно и причината за прекалената немилост, в която е изпаднал сега. Бароковага драма в Англия, дори в ръцете на най-големия и представител, Джон Драйдън (1631—1700), не се цени особено от един народ, закърмен с духа на Шекспировия ренесансов театър, и Флечър сега се приема не като пионер, който търси нови пътища, отговарящи на неговото време, а като отстъпник от здравите традиции на Ренесанса. Не че може да се очаква или дори да се желае някаква съществена преоценка на Флечъ ровото творчество. Флечър не е велик драматург, но е интересна фигура: и ако драмите му отстъпват далеч пред тия на Шекспир, причината лежи поскоро в умението на двамата драматурзи, а не толкова в самия драматичен вид.. Важното еда се разбере, че това е все пак друг вид драма.

През последните няколко години издателство „Народна култура" предложи на читате лите нещо, което би било събитие за коя да естрана - четири тома Шекспирови пиеси превод на нашия именит поет Валери Петров. Един наистина огромен труд, разпрострян върху повече от 2500 страници, обхващащ всички известни комедии и трагедии на великия Драматург. Един, струва ми се, уникален труд на изтъкнат литератор, който отдава безцен ното време на творческата си зрелост на благородната амбиция да улови и предаде на родния си език живия глас на ренесансовия титан във всичките му безкрайни модулации. И преди Валери Петров големи наши поети са се опитвали да обезсмъртят една или друга Шекспирова драма на български език. В резултат на тези дръзновения днес ние разполагаме с високоталантливи преводи като Гео Милевия „Хамлет" или Лилиевия „Ромео и Жулиета". Но това са само отделни пиеси, които особено са допаднали на съответните поети, чрез които те са се помъчили да изразят и себе си, своята съкровена същност. Никой от тях не е имал постоянството (а и издателските възможности) да се заеме с пресъздаването на по-обемен дял от Шекспировото драматично наследство. А съвременната литературна наука вече съвсем кате C горично е доказала вътрешното органично единство на това наследство, неразривните връзки, които отделните пиеси се сливат в тематично, стилово и ритмично отношение. За пълноценното предаване на коя да е от тях преводачът трябва да познава добре и останалите, нещо повече - той трябва да ги е преживял. Първият опит за по-цялостен и професионално-компетентен превод на основните Шекспирови драми у нас принадлежи на Любомир Огнянов и неговият творчески подвиг със своите безспорни постижения заслужава уважение. Но с преводите на Валери Петров ние вече достигаме до онова ниво на пресътворяване, при което академичната прецизност е съчетана с безпрецедентна артистична свобода, за да се отървем от досадното чувство, че имаме пред себе си българския аналог на Шекспир и да повярваме, че сме се срещнали със самия него в целия му несравним ренесансовски размах. И това вече не е тази или онази знаменита творба сама за себе си, а големият поет в неговото сложно и многопланово развитие, така както то е почувствувано през вековете и разстоянията ст един негов събрат. Най-непосредственото впечатление, което читателят (а и зрителят на първите няколко постановки по новите преводи) получава от текста, е неизчерпаемото от богатство на българ ския език, неговата невероятна гъвкавост, сочност, многозначност, пъстрота на багрите и деликатност на нюансите; неговата широка гама от стилове - от дворцовата изящност до кръч марската вулгарност, от помпозното празнословие до простата, откровена и тежка мъдрост на народната реч, от сгъстената метафоричност до аналитичната прецизност на афоризма - едно удивително разнообразие, доближаващо се плътно до това на оригинала. Разбира се, тук не става дума за някаква изненада. Всеки човек, що-годе запознат с личното творчество на Валери Петров, се е радвал и преди на любовта му към словото, на детското му любо питство към неговите скрити измерения и неизползувани възможности, на несравнимата му езикова изобретателност. Това рядко дарование, минало през филтрите на завидна култура, оцветява по неповторим начин целия превод. В него, струва ми се, трябва да търсим на първо място толкова нужната конгениалност на преводача и автора, разковничето за успеха на тяхна среща. В него и още в нещо - в уважението, с което е прочетен оригинальт, в OT осъзнаването 144 на необикновената сложност и многоплановост на Шекспировия текст, в откриването и запазва нето на важните детайли, в познаването на целия идейно-художествен комплекс, характерен за ренесансова Англия.

Шекспироведите често са се зачитали в т. нар. „пейзаж с морски копър" в „Крал Лир". У нас върху този пейзаж обичаше да се спира Руси Русев. Той е обрисуван в четвъртото действие, сцена шеста. Едгар води слепия Глостър за ръка. Той го убеждава, че те се възкачват по скалите на Дувър и рисува така гледката, която уж се открива под краката им: „Елате, господине, тук е мястото: не Мърдайте! Колко е ужасно, завива ти се свят, като отправиш погледа си толкова дълбоко. Гарваните и враните с червени крака, които бият криле на половината височина във въздуха, изглеждат големи колкото бръмбари: по средата виси един човек, който събира морски копър, ужасен занаят - струва ми се, че е голям колкото главата си. Рибарят, който се разхожда по брега, изглежда голям като мишка, а високата гемия, която хвърля котва, е голяма колкото спасителната си лодка, лодката колпочти незабележима за окото... кото шамандура, „Пейзажът с морски копър“ е дивил Шекспировите изследователи със своята внушителност. И наистина читателят се поддава на илюзията: пред очите му израстват като истинска бездна скалите на Дувър, описани от поета. Ние напразно ще търсим в съвременната на Шекспир литература пейзажи, в които пространството да се покрива с простора. Може би далечни пейзажи могат да се открият само у Сервантес, всеки случай не с такава внушимост. Далечните пейзажи или, както старото шекспирознание ги наричаше, пей зажите от далече" (видени от далече!) не са много чести и у големия елизабетианец. Те се мяркат тук-таме из пиесите му, почти недоловими, като открили се за миг далечни гледки при пътуване. Един такъв пейзаж от няколко стиха ни поразява и във „Венецианският търговец“. Грациано разсъждава върху човешката склонност и най-скъпото да м омръзва, както и върху разкаянието, с което се завръщаме към познатите и „омръзнали" неща. Завръщането към привичното е предадено с една метафора, която е и пейзажна поезия. 80 „Като жълтоклюн юноша и като прахосник гемията с платна големи като флаг напуска родния залив, притискана в обятията и прегръщана от развращаващия вятър. И как като блудния син се завръща тя с износен от времето шпанхоут и раздрани платна, измършавяла, продрана, сведена до просия от развра тителния вятър." Тук първоначално тръгващият кораб е видян от високо - той е лодка, чиито платна са като шалче, като флаг - почти една носна кърпа, която се развява за раздяла. След това корабът е видян отблизо в цялата му разруха. Това виждане отдалече, тия пейзажи отдалече, какво означават в поетиче ската тъкан на Шекспировите творби, кога са се появили и от какво епродикту вано тяхното присъствие? ce Ще трябва да се върнем

Малка България има един от най-изтък натите шекспироведи на нашето време. При всяка среща, която съм имал с представителите на англицистиката от която и да е страна, един от първите им въпроси е бил за проф. Марко Минков. И в това няма нищо чудно. От няколко десетилетия такива авторитетни списания като „Shakespeare Quarterly“, „English Studies", „Renaissance Studies", „Shakespeare Jahrbuch“, „Renaissance Drama" и др. редовно поместват негови студии и научни статии върху Шекспир и английската драма на Ренесанса и Барока. По случай чествуването на 400-годишнината от рождението на Шекспир в седем страни се появиха негови студии в специални сборници, посветени на юбилея. Високата компетентност, научна принципност и взискателност на проф. М. Минков са го наложили като желан рецензент и чуж дестранните списания непрекъснато му възлагат за оценка трудове на други учени. Сред рецензираните от него автори се срещат име ната на едни от най-изтъкнатите учени в областта на шекспирознанието и на драмата на Шекспировите съвременници. Проф. М. Минков е член на Шекспировата асоциация на САЩ, удостоен е с титлата doctor honoris causa от Шекспировия инсти тут при Университета на Бирмингам в Англия. Той многократно е канен да участвува с доклади на световни Шекспирови конференции. Канен е също и да чете лекции в странство. Някои от най-значителните трудове на проф. М. Минков са излезли не само от неговото име на българин, но са и печатани в България. Сред тях е неговата последна книга: „Шекспир. Първи стъпки". В това свое изследване проф. Минков си поставя за задача, както сам той отбелязва в Увода, да разгледа развитието на ранния Шекспир. Макар че първият период от творчеството на великия английски драматург е бил проучван многократно, досега той не е бил обект на такова комплексно изследване, което си поставя за задача да установи основните особености на творчеството на ранния Шекспир, да проследи тенденциите на неговото развитие, да преоцени на тази основа смис ловата и художествената същност на произведенията от този период и да даде отговор на въпроса за тяхната хронология. Книгата се състои от пет раздела: Увод и четири глави. Глава първа, озаглавена „Историческите пиеси", разглежда тетралогията, състояща се от „Хенри VI“, части I, II и III и от „Ричард III“; глава втора е посветена на „Поетиката на историческите пиеси"; глава трета - на трагедията „Тит Андроник“; гла ва четвърта анализира комедиите от първия период („Укротяване на опърничавата“, „Комедия от грешки“, „Двамата веронци“ и „Напразни усилия на любовта"); една притурка е посветена на специалния въпрос за датата на написването на трагедията „Тит Андроник" и на въпроса за нейното единство; накрая е дадена библиография на използуваната литература. Възприетата от автора стратегия да разглежда най-напред смисъла на произведенията, техните първообрази и начина, по който те са използувани, а после различните драматургични структури и преди всичко поетиката на съответните пиеси прави работата и нейната теза ясни и стройни. Проф. Минков е възприел един успешно действуващ метод на разглеждане на произведенията, който е основан на историческия принцип и който гъвкаво се движи от онова, което бихме могли да наречем брадлиевско тълкуване на образи и ситуации, до конкрет ния, лабораторен анализ на стила и строежа на произведенията. Историцизмът в неговия подход се проя вява в разглеждането на условията, които определят идейния и морален см исъл на Шекспировите исторически пиеси. Като проучва как Шекспир използува своите източници проф. Минков показва съотношението межд, Шекспир и теориите на неговите съвременниу ци и едновременно с това извлича характерните особености на Шекспировото полити ческо мислене. По такъв начин той доказваче Шекспир минава отвъд тесните граници натюдорските историографи, чиято главна цел е да оправдаят абсолютизма, и че по същество, неговото становище е хуманистично и прогресивно. Проф. Минков изтъква, че схващането на Шекспир за разглеждания период е различно от това на Хол, че той гледа на този период „, като на поредица от национални катастрофи, дължащи се преди всичко на егоизма на аристокрацията и че при него темата за разногласието се появява по-скоро като обвинение, което има класов, а не политически смисъл“.

Като естетическа категория красотата не е присъща на комедията, тъй като поначало не подлежи на комедийна трактовка. Още в комедиите на Ари- стофан проличава основната постановка на комедийното съдържание: разбиване на илюзията, на мита за богове и герои, разобличаване на човешки слабости и страсти, активно възмущение срещу обществени недъзи, политичес ки личности и водачи, философи и видни писатели, пародиране на цялата порочна действителност чрез фалически сценки, с цинично пренначени имена, нецензурни сравнения, метафори и изопачавания на отделни думи. Особена игрива пародийна динамика се постига в изображението на жените, но жената като индивидуален характер и обект на естетичско преживяване не намира пре въплъщение в неговите комедии. В тоя период жената е все още понятие на пола и типа, не и на своята индивидуалност като жена. Качествата й са също от общ типичен характер, а красотата е все още вън от рамката на комедията, още повече, че женските роли - както на древната гръцка сцена, така и на римската - се играят от мъже. Жената в комедиите на Аристофан е почти карикатура, отразена в криво огледало, най-често в нейните превращения на проститутка (Кюна), хетера (Лаида) и семейно зло. Особено деградирана с тя като „разго нена" бабичка. Новата атическа комедия насочва обектива си към по-сложна драматическа композиция, към по-задълбочен душевен анализ, с по-пълна палитра на характероложко и битово изображение, едновременно с това тя открива ново поле на комедийно произшествие: любовната интрига, само че свързана вече с любовна игра и драматично напрежение, приключенска романтика, забавни перипетии и хумористични ефекти. А щом има любовна драма, има и жена. В единствената запазена комедия на Менандър, „Мъчният човек" за пръв път героинята - дъщерята на Кнемон - е въплъщение на доброде тели и възвишена нравственост. Срещу лошотата на Кнемон се създава истински фронт от добри хора начело с дъщеря му, които го превръщат чрез своите дела в добър човек, любящ съпруг и баща. Така още тук жената бива моралноестетически осмислена и вътре в комедийното действие създава една нова фабула с по-възвишен хумор. Римляните възприемат гръцките комедийни образ ци, обновяват, разнообразяват и разширяват съдържанието им чрез своя творчески гений, вдъхват им нещо от своята индивидуалност, приспособяват ги към изискванията на римската публика и римските празници, създават нови похвати.

Помисля ли за Шекспир, веднага пред очите ми застава следната необикновена картина: „Високо на върха на една скала седи човек, в нозете му бурни вълни, вилнее буря, беснее и бучи морето, а главата му е озарена от небесните лъчи!" И, разбира се, като прибавим още как в низините на подножението на скалистия му трон стотици люде невнятно мълвят: те го разясняват, спасяват от забвение, отричат, оправдават, боготворят, очернят, превеждат и хулят, а той не ги и слуша! Цяла библиотека от книги е вече написана върху него, в негова защита и против него; и аз в никакъв случай не желая да увеличавам броя на тези книги. Бих желал по-скоро никому вече да не хрумва - в този тесен кръг, гдето се четат тези редове - да пише върху него, в не гова защита и против него, да го оправдава или отрича, а да се разясни, да се почувствува какъв е той всъщност, да се използва и - доколкото е възможно - да бъде разкрит на нас, немците. Дано допринесат тези редове нещо за това! Най-дръзките противници на Шекспир са го обвинявали и подигравали -по какви ли не начини! - че той, макар и голям поет, не бил все пак добър драматург, пък дори и да бил добър драматург, той все пак не бил наистина такъв класически трагик като Софокъл, Еврипид, Корней и Волтер, които изчерпали напълно всичко най-възвишено от това изкуство. А найсмелите защитници на Шекспир пък най-често само се задоволяват да го оправдаят, да го спасят от всичко това, да претеглят и изтъкнат неговите превъзходства винаги само в сравнение с нарушенията на правилата, да компенсират, да го оправдават като обвиняем, а след това да боготворят толкова повече неговото величие, колкото повече им се налагало поради грешки да свиват рамене. Така стоят работите и досега с най-новите му издатели и коментатори. Надя вам се, че тези страници ще изменят гледището относно него, че образът му ще бъде осветлен по-пълно.