ренесансовата

Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били по времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и темпе рамент, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения. Пред смъртта си Волтер потърси сътрудничеството на църквата, на същата тази църква, която той заклейми в толкова свои произведения. „Избрани места от пре писката с другарите“ на Гогол малко прилича на първия том от „Мъртви души“, а с „Изповед“ и Толстой отрече „Война и мир“ и „Ана Каренина". По същия начин старият Бокачо осъди „Декамерон" и дори стана монах, но от това „Декамерон" никак не пострада. Книгите са великолепно оръ жие и срещу капризите, и срещу колебанията на старостта. Добрите книги са за духовно младите.

Непонятно може да ни се вижда как Флечър, който според сегашната критика не може да се мери дори с по-неизвестни драматурзи на времето като Мидълтон, Уебстър или Форд, през целия XVII в. е могъл да бъде причисля ван наред с Шекспир и Джонсон в „триумвирата на духа" и дори за поне едно поколение да засенчи напълно името на Шекспир. Това едва ли може да се обясни само с лошия вкус“ на една по-елегантна и лекомислена публика, от която - поради враждебността на пуританската буржоазия към изкуствата и преходът към по-малките затворени театри със съответно по-високи цени - постепенно се изключвали широките маси, една от главните опори на Шекспировия театър. Очевидно Флечър, със своето виждане и своите теми, е отговарял по-добре на нуждите на времето, отколкото Шекспир, с ренесансовия му манталитет. Защото Флечър, макар и посредствен поет, е оригинален и самостоятелен ум, и макар и външно да следва сценичната техника на ре несансовата драма, той е първият, който категорично намерил пътя до една нова вътрешна форма на драмата - бароковата драма. И дори тия от собственото му поколение, които най-много му подражавали, не са могли да открият тая вътрешна форма, а са повтаряли само външните му ефекти. Това е главната причина за голямата почит, която му се отдавала през времето на зараждащия се Барок; но е същевременно и причината за прекалената немилост, в която е изпаднал сега. Бароковага драма в Англия, дори в ръцете на най-големия и представител, Джон Драйдън (1631—1700), не се цени особено от един народ, закърмен с духа на Шекспировия ренесансов театър, и Флечър сега се приема не като пионер, който търси нови пътища, отговарящи на неговото време, а като отстъпник от здравите традиции на Ренесанса. Не че може да се очаква или дори да се желае някаква съществена преоценка на Флечъ ровото творчество. Флечър не е велик драматург, но е интересна фигура: и ако драмите му отстъпват далеч пред тия на Шекспир, причината лежи поскоро в умението на двамата драматурзи, а не толкова в самия драматичен вид.. Важното еда се разбере, че това е все пак друг вид драма.