Ботевата

Ботев е личност, в чиято гръд гори прометеевски огън, огънят на свободата. Той се ръководи в живота от големи страсти - силно обича и мрази, държи ни всякога в света на вдъхновени революционни идеи. И когато пише за любовен копнеж, за ревност, и когато изразява някаква житейска тревога, мисълта му преминава отвъд границите на тясно лич ното. Неговият дух се вслушва напрегнато в по-други звуци от ония, които привличат душата на влюбения в себе си човек. Примамен е от подруги видения от онези, които безпокоят обикновената личност. Можем да кажем: скъпо му е онова, което е присъдено от историята, влече го онова, с което е представител на човечеството. И поезията му взе Висоти, неподозирани преди него.

Жив е той, жив е!" - с тези думи започва най-величествената българска песен за борбата между робството и волния полет, между смъртта и духовното безсмъртие. Нахлули отривисто в първия стих, двукратно наблягащи върху „жив е“, те сякаш бързат да пресекат и отхвърлят някакво предварително негласно твърдение „той умря, той е мъртъв“. „Жив е той, жив е" категорично натъртва първото полустишие и замира в паузата на края на изречението и извивката на стиховата цезура... Но ето че след широкия юначно епичен жест „там на балкана" предварителното негласно твърдение открито заговорва за себе си - и заговорва с жестока точност и безпощадна сила: жив той, но е потънал в кърви, жив е, но лежи и пъшка, юнак в младост и мъжка сила е той, но и с дълбока на гърди рана. Първоначалното категорично наблягане жив е той" рязко се сблъсква със своето мъчително отрицание, което колкото му противоречи, толкова и подчертава безпрекословната му увере ност - жив е. Животът и смъртта, победата и поражението сплитат ръце още в първите стихове на баладата и още оттук тласкат развитието й в две противоположни и все пак непрекъснато кръстосващи се насоки, в един мъчителен ивсе пак просветлено разрешен възел. Разрешение, незабележимо подготвяно още от композицията на началната строфа: мотивът на живота, силата и мла достта обхваща в пръстен строфичното начало и завършек и стяга вътре в себе си мотива на гибелта, слабостта и поражението: Жив е той, жив е! Там на балкана потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка. Как се развива по-нататък този двубой върху ръба между живота и смъртта? От множеството измерения на неговия развой особено показателно и смислово наситено е измерението във времето. Баладата започва с дневна картина и минава през жаркото, изпълнено с робски труд пладне, когато слънцето, сякаш спряло хода си, лее огън от небосвода. Шестата от общо дванадесетте строфи обобщава тази дневна картина („Денем му сянка пази орлица") и точно в композиционната си половина творбата преминава в прохладната, волна, дъхаща и бунтовност, и нежност нощ. Идва свечеряването („Настане вечер, месец изгрее“) и балканът потъва в красотата и силата на своята хайдушка омая. А времето продължава своя ход и в срещуположната точка на пладнето с неговия жар, жестоко прозрачна яснота и тъжни робини в нощ 115 ната прохлада пристъпват чудните, бели и волни самодиви. След грижите им за юнака те литват в небесата и летят „дорде осъмнат". А след това - след това денят отново се връща: „Но съмна вече.“ Така заедно с времето и твор бата се връща в своята начална точка, там, откъдето е започнала!

Интересът към взаимодействието на временните и пространствените характеристики в поезията на Ботев не е случаен. От една страна, той отразява реалната връзка и взаимообусловеното съществуване на двете физически характеристики в действителността, а от друга - възприемането и тълкуването им като временнопространствен континуум. По-сериозно основание обаче в случая представя характерът на естетическото им битие в поезията, както и специфичното им прояв ление в поетическата образност на Ботев, която в своеобразното си подчинение на временните и пространствените ограничения и в тяхното преодоляване изявява една от най-характерните си същности. Съществуват различни мнения по повод на абсолютизирането на временните или пространствените параметри в поезията. Началото на този спор може да се отпрати назад във вековете, изкушението води към цитиране на Лесинговия „Лаокоон", но всичко това би наложило непростими отклонения. Предубеждения в двете насоки е имало и ще продължава да има. Неведнъж в историческото си развитие като реакция срещу онтологически ограничената и пространственост поезията се е възприемала като средство за описание; неведнъж, обратно, се е изтъквал недействителният, илюзорен характер на нейните изображения и се е преувеличавала ролята на процесуалното и битие. Лесно може да се приведе материал в защита и на двете тези. В единия случай е налице борба за преодоляване на ограниченията на поезията, а в другия - съобразяване с присъщите и битийно“-физически характеристики. Преобладаващото мнение, утвърдено в периоди на опозиция срещу култивирането в художествената практика на описателната поезия, е, че поезията трябва в съгласие с вътрешните си закони да изобразява движението и че по своята същност тя е темпорално изкуство. Големият недостатък на повечето опити да се намери мястото на литературата в системата на изкуствата е, че тези опити са последователно едностранчиви. Анализът на хронотопните координати в изкуството се прави или в битиен план, с оглед на физическото съществуване на художествената творба (в пространството или времето), или изолирано според характера на художественото изображение в нея.

Както е известно, Хр. Ботев познава добре творчеството на своите предшественици Д. Чинтулов, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, както и на колосите на руската литература в ориги нал.1 Но сравним ли неговите огнени стихове с най-добрите образци на Пушкин и Лермонтов, веднага ще видим, че и интонационно, и по образна система - с една дума, във всяко отноше ние, те коренно се отличават. Пушкин е винаги изящен. Но определението изящен не приляга на нито един Ботев стих. Дори прочутата строфа, започваща с „Настане вечер...", не може да се категоризира като изящна (не това е най-точното и определение) - нейният заключителен стих, толкова контрастен, буен, борчески извисен и темпераментен, не извиква тази дума съзнанието ни. И най-вълшебните природни картини в Ботевата поезия се чуждеят от една изтънченост или цизелиране - те по-скоро са съзвучни на четката на Стоян Венев с нейните груби, едри мазки: И самодиви в бела премена чудни, прекрасни песен поемнат тихо нагазят трева зелена и при юнака дойдат, та седнат. B В тая строфа самодивите са обобщени от единственото число на бела премена (то ги синтезира). Тонално картината е крайно пестелива (бяло и зелено), липсват визуални детайли за тях, а простонародните думи на газят и дойдат, та седнат правят цялата строфа твърде проста, земна. Съзнанието ни я възприема като съновидение в бяло-зелена цветна гама, без подробности. Не са изящни и Ботевите рими - те са по-скоро жилави, резки, темпераментни, само не изящни. Силна кръв тече в тяхната система. Никакви специални грижи, никакво вглеждане в тях, никакво цизелиране ... И същевременно те навсякъде правят впечатление на спонтанно избликнали, изпети на един дъх. Те с нищо не отклоняват стиха от революционната му същ ност. Те са и напълно подчинени и въпреки това навсякъде тежат на мястото си, не биха могли да бъдат заменени с по-добри. Ако българските народни песни бяха римувани, като че ли именно те биха били най-близки по характера на своята рима до римите на Ботевите стихотворения. Едва ли за друг световен поет от ранга на Ботев би могло да се каже такова нещо. Дотолкова Ботевите рими, както ще покажем по-нататък, са близки по строеж, характер, безизкуственост и редица други признаци до спорадичните рими в народните песни и до римите в римуваните пословици. Дори инверсията заради римата е също тъй рядка в неговите стихове, както и в римуваните пословици.