поемата

Поемата „Септември" еедно изключително явление в нашата поезия. Нейната изключителност се определя както от съдбовния национален момент, от разтърсващите събития, послужили за първооснова на поетическия й сюжет, така и от изключителността на творческата личност, в която тези събития резонират. Поемата неотразимо завладява читателите с размаха на идеите си, с гневното избухване на гражданската съвест срещу фашисткия терор, със социалния си оптимизъм и вяра в тържеството на социалистиче ската революция и същевременно - не по-малко с образния си строй, с експресията на ритъма, интонацията, удара на словото. Съчетанието на дълбок демократизъм и политическа ангажираност с новаторска форма, изпробваща неразкрити резерви за въздействие върху психиката на читателя определя мощния емоционален заряд на творбата, обаянието и популярността й. Художественият свят на „Септември“ е необичайно дълбок, сложен и противоречив. Изчерпването на неговото своеобразие естествено изисква съответна задълбоченост и многостранност на усилията на изследвача. Настоящата статия има в това отношение скромни претенции - нейна цел е да покаже някои най-общи принципи в изграждането на идейно-художестве ния свят на поемата, оставяйки настрана някои съдържателни аспекти и маса от многообразните и изразни средства. Навлизайки в този свят с оглед на поставената задача, читателят не може да не почувствува на първо място неговата парадоксална раздвоеност. Той се твори от две различни гледни точки, по два съвършено противоположни пътя на художествено изображение. По отношение на обекта единият е центростремителен, а другият - центробежен. Единият се насочва към събитието в неговата конкретна реалност, в документалната му достоверност. Другият се оттласква от него със скоростта на „разширяваща се вселена" - по посока на един универсален, митологизиран, неограничен във време-пространството образ. Психологическите мотиви на тази двупосочност са понятни. Очевидно потресаващата картина на септемврийските събития, величието и трагедията на народния бунт са изисквали от поета-гражданин, както никога, късата дистанция на очевидеца, правдата в нейната жестока неподправеност, в гру бите и конкретно-зрими форми.

В националното самосъзнание на един народ съществуват възлови понятияобрази, в които е съсредоточена интелектуална и емоционална енергия, които като ядра привличат към себе си и напластяват около себе си сложен комплекс от мисли и чувства, имащи трайно, непреходно присъствие в националния психически портрет. Едно такова понятие-символ на българското национално самосъзнание и самочувствие е името на великия светогорски монах, написал преди повече от двеста и петдесет лета своята „История славянобългарска".ATANIOND Едно име сесе превръща в подобен символ постепенно и сложно както по рационален път, така и чрез силата на емоционалното внушение. В този смисъл незаменим е приносът на художествената творба със способността и да въздействува върху недосегаеми с други средства страни на човешката психика. Може с увереност да се каже, че поемата на Вазов „Паисий" е една от найранните и най-ярки срещи с автора на „История славянобългарска“, среща, която оформя в съзнанието на читателя за цял живот определен духовен и физически - с точност до конкретната поза - образ. Затова анализът на поемата едновременно с разкриване на художествената й структура може да разкрие онези черти (или част от тях), с които Паисий Хилендарски и делото му се утвърждават като елемент на народопсихологията. Още при първо четене поемата създава впечатление за монументалност, носи печата на тържествено-приповдигнатия „одически" стил, характерен изобщо за цикъла „Епопея на забравените" - с архаичния си лексикален пласт („мир", „звон“, „бран"), риторическите въпроси („Що драскаше той там, умислен, един?/ Житие ли ново, нов ли дамаскин"), дългите (шестостъпни хореични) стихове, с масивната си постройка (116 стиха), разчленена не на строфи, а на няколко големи части; с бавно разгъващите се периоди, сложно разклонения синтаксис („Нека всякой наш брат да чете, да помни, / че гърци са люде хитри, вероломни, / че сме ги блъскали... / и затуй не можат... / и че сме имали царства и столици, / и от нашта рода... / как свети Борис се покръсти в Преслава, / как е цар Асен...) и пр. Основен стилистичен белег на поемата е плеоназмът (многословието), който в структурно отношение се поддържа от паратаксиса - съчинителната връзка в най-общ композиционен смисъл, присъединяемостта (... +. .). Този белег на стила се определя от следните причини.

Историята на българската поема е свързана с началото на новата българска литература. Поемата не само обогатява нейната жанрова система, но заедно с другите жанрове обяснява решителния поврат в духа и формите й, осветява редица отличителни особености в нейното развитие. Освен това тя става съот ветен израз на новото съдържание на епохата, на основните процеси и тенденции B общественото и духовното развитие на българския народ. Извикани от нуждите и задачите на националния ни живот, в продължение на няколко десетилетия в българската литература се появяват родове и жанрове, утвърдени в световната литературна практика. Формирането и развитието на тези жанрове в българската литература обаче се превръща в процес на търсене на национално съдържание и художествена образност. Така че, ако в центъра на вниманието ни е поставен определен литературен жанр, това има своето оправдание и значение, тъй като жанровите форми и тяхната система изразяват възможностите и тенденциите в литературата през дадена епоха. За художе ствената структура на жанра не е без значение съдържанието, което тя изразява и с което взаимодействува. Това взаимоотношение обуславя и еволюцията на жанра, обяснява нейните причини и прояви. Трансформирането на различните елементи на жанровата структура е резултат не само на „приспособителната" способност на жанра към изискванията на изменилото се съдържание, но изразява изменението и в закрепеното“ в дадения жанр художествено мислене. Всяка литературна епоха има свои господствуващи жанрове и определена жанрова система. Неслучайно и един от първите „белези" за смяна на една литературна епоха с друга стават съществените изменения в художествената структура основните и жанрове и тяхната система. И на Изясняването на процесите, в които се формира, развива, трансформира отпада даден жанр, се счита за една от важните теоретически задачи на литературната наука. Изучаването на отделните жанрове в границите на определена епоха или направление е път към решаването на тази общотеоретична задача и възможност по-задълбочено и многостранно да се представи динамиката на литературния процес.

Между личността и творчеството на Яворов съществува такава органична връзка, художествените резултати на която търпят сравнение единствено с Ботев. Едва се закръгля четвърт век от героичната Ботева смърт и в българската литература се появява феноменът Яворов". В нашата литературна наука се говори за Ботево начало и за Яворово начало и това е достатъчно доказателство за формиращата сила на времето. Яворовото литературно присъствие показва как една почти идентична на Ботевата душевна организация под въздействието на времето и обществената действителност се превръща в своята противоположност; то е доказателство за етичните перипетии на това творческо начало, което носи в себе си „Ботевия комплекс" за полезност и жертвоготовност в името на народ и идея. В естетическите ориентири и идейните пристрастия на Яворовата творческа индивидуалност са отразени взаимодействията и противодействията на строго субективния творчески микросвят с обективното множество от социалните и обществените фактори на времето. Поетът се оказва особено чувствителен към промените на формиращото се ново социално субективно съзнание, обременено от алогизмите на закъснялото и ускорено обществено развитие. Още със своята поява в литературата Яворов демонстрира една творческа позиция, чиято многозначност е израз и свидетелство за наличността на модерно художествено съзнание. Той възприе Пенчо Славейковия скепсис и само промени неговата посока - навътре към човешката същност, - което предизвика непознати до този момент за българската литература психически реакции и деформации в поетическия субект. Диалектическото осмисляне на Яворовото наследство преодоля дългоналагащия се в нашето литературознание механичен подход, според който, грубо казано, до 1905 г. поетът беше реалист, а след това - символист. Защото проблемът за естетическия прелом на поета вече не се разглежда като еднократен акт, резултат на субективно решение или внушение отвън (макар че множеството от причини не изключва и тези моменти). Съвсем естествено е да се налага тълкуването на прелома като процес, при който външните и вътрешните фактори съществуват в сложно диалектическо единство и взаимодействие и в съчетание с голямата природна дарба обуславят особеното място на поета в неговата съвре менност и литературната традиция. В поетическото развитие на Яворов се наблюдава не само постоянно връщане към теми и мотиви с оглед на ново преосмисляне и ново оригинално лирическо интерпретиране: но и едно постоянно присъствие на теми, които по своята 27 същност са ключови моменти за тълкуване на неговите идейно-естетически позиции. Такова е мястото на темата нощ. В C дуалистичната природа на поета нощта е синоним на всичко, свързано тъмната, вътрешна природа на човека, непозната за външния свят. Тя е един постоянен антином на светлината, на ведрото и градивно начало в човешката същност. В поетическото творчество на Яворов понятието нощ е многозначно. То може да се разглежда като фон на неговите лирически откровения и размисли, като постоянен художествен образ, като мотив или тема. А обхванато в своята монолитна цялост, понятието нощ при Яворов прераства в идея, свързана конкретно и пряко с пътя на твореца. Доказателство за това е поемата „Нощ“ нейното място по отношение на творбите, които я предхождат или следват хронологически.

Според точното определение на Г. Марков поемата „Септември“ „е онова единствено произведение, което е най-висшето поетическо откровение на Гео Милев". То сякаш е изпято наведнъж, в един нестихващ творчески унес. Тази поема е сякаш създадена, за да бъде рецитирана от устата на жилестите работници по младежки събрания и тържества - тъкмо тогава тя звучи най-естествено и най-силно. Същевременно няма друга поетическа творба, в която цялото съдържание да е отразено толкова ясно в римуваните думи. Тук римата е истинско огледало на съдържанието. Принципът да се римуват най-важните, най-силните, най-огнените думи в стиха е спазен абсолютно. Целият този наниз от гръмоподобни думи еспоен, организиран (по термина на В. Маяковски), облагороден от римата. В поемата „се отхвърлят всякакви строги норми, правила, условности. Няма строфи, няма равен брой срички, няма постоянно място на римите. Единственото нещо, което се заимствува от силаботониката, са ритмичените стъпки и римите". Римата първенствува пред ритъма, доколкото той непрекъснато се мени и е силно синкопиран, като честите неравносложни рими усилват още повече синкопите. На много места го и Именно римата задава ритъма, направлява го диктува. Тя обединява в една сложна, но ясна и отчетлива мелодия целия буен поток от звуци, превръщайки го в неповторима богатирска симфония на революционния устрем. В „Септември“ римата издържа блестящо трудния изпит пред революционната поезия. По наситеност с оригинални, неповторени и неповторими рими това произведение е безспорно едно от най-ярките в българската поезия. И същевременно едно от чудесата на българския римуван стих - тук всяка втора дума се римува! Римният рисунък е твърде сложен, несиметричен, често убягващ от погледа, но той присъствува навсякъде в поемата и е в пълна хармония със съдържанието. Неримувани в края на стиховете думи се срещат спорадично и рядко. Познаването на римния рисунък в поемата е твърде важно за адекватното и художествено възприемане на поемата. Неговото замъгляване при рецитиране е причина за избледняване на съответните места. Отбелязвайки, че „в основата на поемата лежи амфибрахият“, Г. Марков правилно подчертава, че „римите възникват... върху асоциативна звукова основа.

Повишеният през последните години в България интерес към испанската литература доведе не само до нарасналия брой преводи на художествени произведения, но и до поя вата на първите наши цялостни научни тру дове върху нея. Сред тях се откроява неголямата по обем, но извънредно ценна с научната си стойност книга на изтъкнатия специалист по романски литератури проф. Тома Ст. Томов „Поемата за Сид", отпечатана неотдавна от издателство „Наука и изкуство". Автор на редица изследвания върху западноевропейския героичен епос и романските литератури, сега проф. Томов разглежда един от шедьоврите на среднове ковната литература - староиспанския герои чен епос „Песен за моя Сид" (или, както той навсякъде го нарича, „Поема за Сид"). Трудът е изграден върху внимателното и задълбочено проучване на огромен художествен и литературнократически материал от страна на автора, като книгата е снабдена с подробна библиография на изданията и литературоведските изследвания върху испанския епос в различните европейски страни. Със стегнат, лаконичен, но убедително аргументиран научен стил проф. Томов третира редица важни проблеми, пряко свър зани с тази забележителна творба: мястото на „Поемата за Сид" в испанската литература, отношението между легенда и действи телност в нея, автор и време на създаване, извори на поетическото вдъхновение, редица ключови въпроси на композицията, езика и стихосложението, връзката на „Поемата за Сид" с испанските средновековни историче ски хроники и народните романси, с предше ствуващите я епически поеми, поетическият й живот през вековете. Този подход създава цялостен поглед към едно от най-великите произведения на испанския народен гений, разкрива от различни страни богатата му проблематика. При определяне мястото на „Поемата за „Сид" в развитието на испанската литература проф. Томов разкрива подробно специфичните социални, политически и религиозни условия в средновековна Испания, които обуславят съществената разлика между испанската литература и другите романски литератури. Изследователят осо134 бено набляга на здравата и връзка с местните традиции и силния народностен елемент, изтъква присъствието на несъмнен реализъм в нея, отхвърлянето на чудесното и фантастичното, великолепното изразяване на идеалите на средновековния човек по художествен път. Оттук логично следва изводът му, че такава литература естествено поражда „Поемата за Сид" - една творба, която е не само поетичен разказ за верността на васала към своя крал, но и разкрива редица общочовешки и вечни черти: безгранична храброст, воинска доблест, съпружеска и бащинска любов, дълбока човечност. В това отношение авторът на изследването е успял да пресъздаде ярко историческата епоха, подчертавайки, че произведението е създадено по време на освободителното движение в Испания срещу маврите, получило името Реконкиста (711-1492) - времето на политическото издигане на кралство Кастилия и на обединяването на отделните диалекти в единен литературен език на основата на кастилския говор, който през XIII в. измества латинския. Според него това е епоха на ярко изразени феодални отношения между васали и сеньори, намерили отражение и в литературата. Проф. Томов приема тезата на големия испански литературовед и основоположник на испанската филология Рамон Менендес Пидал, че „Поемата за Сид“ е създа дена през първата половина на XII в. (1140) в областта Мединасели на провинция Стара Кастилия, макар че е дошла до нас в единст вения препис на Пер Абат от XIV в. (1307) и отразява идеалите и стремежите на средновековния човек. Авторът справедливо смята, че „Поемата за Сид" не възниква на празно място, а наследява по-стари епически поеми от Х и XI в., които днес са загубени (Поемата за дон Родриго“, „Поемата за Бернардо дел Карпио“, „Поемата за Фернан Гонсалес", „Поемата за седемте инфанти на Лара", „Поемата за инфанта Гарсиа“, „Поемата за Санчо II и обсадата на Самора"). Наследила тези творби, според изследователя „Поемата за Сид" представлява недостижим по поетическа сила и красота паметник на средновековната испанска литература, изразил по блестящ художествен начин нравствено-политическото кредо на своето време и оказал силно въздействие върху испанската и европейската литература през следващите векове.

Съществуват литературни творби, които внезапно и някак неочаквано внасят нови, неподозирани интонации в древния език на изкуството. Те възникват, когато историческата истина се срещне с истината на художника, когато реалността се пречупи през неизповедимите индивидуални закони на таланта и гения. В тях като че ли самият живот се превръща в слово, а словото става жи вот. Този рядък род творби са „звездните мигове" на изкуството, самотно стърчащи жалони в естетическото развитие на нацията. Те свидетелствуват, че на бял свят се появява нещо необичайно и самобитно, което ще надживее деня на своето раждане и ще надхвърли с гигантски размах границите на своето време. В небето на човешката култура подобни творби греят с по-ярък, по-особен блясък. Всяка от тях е като Витлеемска звезда, изгряваща в навечерието на велики исторически събития, предвещаваща коренни промени в поетическото изкуство и преоценка на съществуващите ценности. Такъв звезден миг за новата българска литература е появата в есенната книжка 7-8 на сп. „Пламък" от 1924 г. на поемата „Септември“ от Гео Милев известен дотогава като талантлив поет, вдъхновен преводач, редактор на две значителни литературни списания, пламенен критик и публицист, високообра зован литератор и страстен радетел за модерно изкуство - но не и като автор на творба с национално значение.

„Клетниците“ са същинска поема", казваше Рембо. За съвременния читател това твърдение изглежда парадоксално. Може ли да се счита за поетич на творба едно произведение, което не съдържа формалните признаци на поезията и представлява един от главните жалони в историята на реалистичния роман? Да се опитаме да разберем смисъла на думите на Рембо. Когато в едно от своите писма (впоследствие загубено) Юго говори за „Клетниците“ като за книга, създадена „отвътре навън“, той всъщност само подчертава факт, който откриваме при по-внимателно прочитане: присъствието в романа на лиричен елемент, съставляващ центъра и двигателя на цялата творба. За да се види как този лиризъм се проявява в белетристичен аспект, можем да се позовем на многобройни примери от „Клетниците“ и в частност - на пасажа, с който започва главата „Стратегически криволичения" (II, V, 1): „От дълги години вече авторът на тази книга - принуден за съжаление да спомене за себе си - не живее в Париж. Откакто той го е напуснал, градът много се е променил. Възникнал е нов град, който до известна степен му е непознат. Излишно е да изтъкваме, че той обича Париж. Париж е негова духовна родина. Вследствие разрушаването на старите къщи и издигането на нови Париж от неговата младост, Париж такъв, какъвто той го отнесе благоговейно в паметта си, принадлежи вече на миналото. Нека му бъде позволе но да говори за Париж от онази епоха, като че ли той още съществува. Може би там, където авторът ще поведе читателите си с думите: „На еди-коя си ули ца има еди-каква си къща", днес вече да няма нито улица, нито къща. Читателите могат да проверят, ако не ги мързи. Колкото до автора, той не познава новия Париж. Затова пише, виждайки мислено пред себе си някогашния Париж, и тази илюзия му е скъпа. И с удоволствие си въобразява, че зад него е останало нещо от това, което той е виждал, когато е бил в родината си, че не всичко е изчезнало безследно. Докато човек се движи свободно навред из родната страна, той си мисли, че не изпитва нищо към разните улици, че прозорците, покривите, вратите на къщите му са напълно безразлични, че стените му са чужди, че дърветата са най-обикновени дървета, каквито растат на всякъде, че домовете, в които самият той не влиза, не представляват нищо за него, че паветата са най-прости камъни.

С поемата „Септември“, както казва Хр. Радевски, свободният стих и говоримият език властво навлизат в българската поезия. Тази забележителна творба на смелия певец на народните борби новатор в литературата е преведена на много езици; на гръцки има пет превода, на немски, френская английски, сърбохърватски, чешки - по два. На руски откъси от нея се появяват още през 1931 г. в кн. 6 на сп. „Октябрь" в превод на П. Антоколски и в 1932 г. - в антологията „Болгар ские поэты" и в сб. Раскаты (Октябрь в мировой литературе)" в превод на А. Гатов. Първият пълен превод на поемата, направен от Муза Павлова, излиза през 1950 г. в сборника „Поэзия борьбы и победы" (Издательство иностранной литературы), следващите му издания — 1952 г. в„Болгарские поэты", ГИХЛ, в 1956 г. в „Антология болгарской поэзии", ГИХЛ, 1970 г. в двутом ната антология „Болгарская поэзия" и в 1980 -в „Поэзия Великой отечественной войны и антифи шистского сопротивления", Гихл. Обстоятелството, че повече от тридесет години този превод беше единствен, отчасти го ате стира: наистина той дава доста добра представа за това изключително произведение, пресъздава жанровото му своеобразие и новаторския му характер, сложната плетеница от лични впечатления обобщени лирични преживявания, паралелното изграждане на събирателния образ на въстаналия народ

The analysis of the first Bulgarian narrative poem "Stoyan and Rada" (1845) proceeds from the assumption that the poem represents two types of subjectivity, two types of love behaviour: courteously ritual and traditionally patriarchal. The former model followed by the subject speaking in the first part (the so-called "dedication") includes an active I-position, flexibility of communication, and eroticized gestures. The poem's second part which contains a text within the text (a gift from the character to his beloved) represents another type of behaviour through the characters of Stoyan and Rada. That type is sensitive to the social sanctions and the transcendental authority, and is orientated towards the past and the folklore patriarchal culture. Examining the complicated dialogue between those two antithetical models, the paper is trying to find out why the seducer lover from the first part of the poem is telling his beloved exactly the story of Stoyan and Rada and what relation does it bear to the courtship situation. The speaking subject is seemingly clear about the uniting closeness provoking power of a sad sentimental story that activates identificational and compassionate impulses. His gallant talking embodies the utopian notion of word's inviolability and omnipotence, and its ability to shape all kinds of views, situations, and feelings, including love.