100 години от смъртта на Виктор Юго

„Клетниците“ са същинска поема", казваше Рембо. За съвременния читател това твърдение изглежда парадоксално. Може ли да се счита за поетич на творба едно произведение, което не съдържа формалните признаци на поезията и представлява един от главните жалони в историята на реалистичния роман? Да се опитаме да разберем смисъла на думите на Рембо. Когато в едно от своите писма (впоследствие загубено) Юго говори за „Клетниците“ като за книга, създадена „отвътре навън“, той всъщност само подчертава факт, който откриваме при по-внимателно прочитане: присъствието в романа на лиричен елемент, съставляващ центъра и двигателя на цялата творба. За да се види как този лиризъм се проявява в белетристичен аспект, можем да се позовем на многобройни примери от „Клетниците“ и в частност - на пасажа, с който започва главата „Стратегически криволичения" (II, V, 1): „От дълги години вече авторът на тази книга - принуден за съжаление да спомене за себе си - не живее в Париж. Откакто той го е напуснал, градът много се е променил. Възникнал е нов град, който до известна степен му е непознат. Излишно е да изтъкваме, че той обича Париж. Париж е негова духовна родина. Вследствие разрушаването на старите къщи и издигането на нови Париж от неговата младост, Париж такъв, какъвто той го отнесе благоговейно в паметта си, принадлежи вече на миналото. Нека му бъде позволе но да говори за Париж от онази епоха, като че ли той още съществува. Може би там, където авторът ще поведе читателите си с думите: „На еди-коя си ули ца има еди-каква си къща", днес вече да няма нито улица, нито къща. Читателите могат да проверят, ако не ги мързи. Колкото до автора, той не познава новия Париж. Затова пише, виждайки мислено пред себе си някогашния Париж, и тази илюзия му е скъпа. И с удоволствие си въобразява, че зад него е останало нещо от това, което той е виждал, когато е бил в родината си, че не всичко е изчезнало безследно. Докато човек се движи свободно навред из родната страна, той си мисли, че не изпитва нищо към разните улици, че прозорците, покривите, вратите на къщите му са напълно безразлични, че стените му са чужди, че дърветата са най-обикновени дървета, каквито растат на всякъде, че домовете, в които самият той не влиза, не представляват нищо за него, че паветата са най-прости камъни.

Темата „Виктор Юго и България" представлява част от големия проблем „Юго и светът". Защото Юго е от онези писатели, чието име и творчество отдавна са надхвърлили националните граници на Франция и са станали достояние на цялото човечество. Времето се оказа безсилно да помрачи неговите велики идеи, личността му продължава да обайва милиони и милиони хора по всички краища на света, жадни да чуят правдивото, революционното слово на поета в неугасимия им стремеж към национална независимост, социална правда и духовен прогрес, в борбата за отхвърляне на всяко потис ничество, на всяка тирания, за мир и равноправие на всички хора на планетата. Българската национална литература и култура, които са били винаги обърнати с лице към световната цивилизация, които са общували с големите духовни завоевания на другите народи, с великите демократично-хуманитарни традиции на Франция, за да ги осмислят с оглед на собственото си възмогване и развитие, не можеше още отрано да не бъдат привлечени от мощната фигура и забележително творчество на френския класик-трибун, извисил се като пламенен апостол на народните правдини, на прогреса през XIX в. И Още първите съзидатели на националния ни духовно-интелектуален живот от Паисий до Петко Славейков и от Раковски до Ботев са указвали на историческата необходимост за сродяване с идеите на европейския Ренесанс Просвещение, с революционно-демократичните идеи на времето. А още през 1873 г. Нешо Бончев ще обнародва бележитата си статия „Класическите европейски писатели на българския език и ползата от изучаване на съчиненията им", която идва като обобщение на усилията на българската възрожденска интелигенция за културно-естетическо извисяване чрез все по-пълно сродяване с европейската цивилизация - прозрения и традиции, които залягат в основата на по-сетнешната ни култура, та чак до наши дни. Именно още в ония години на едно жестоко и тотално чуждо потисничество и на неспирен всеобхватен национален подем българската интелигенция обръща поглед и към творчеството на В. Юго, чието име вече се е произнасяло с любов и признателност от всички прогресивни и угнетени хора по света. И което е особено показателно, това е фактът, че първите преводи, които се появяват в българския печат, са изказвания и речи на великия френски патриот по време на Френско-пруската война, когато Юго се бори на найпредните линии в защита на Париж, на родината от пруския нашественик.

Всеки, който говори за Виктор Юго, рискува да повтори говорилите преди него. И то не само тук и сега, а и в други страни, в други времена. Виктор Югопоетът, романистът, драматическият автор, критикът, публицистът, общест веникът, чието творчество изпълва целия XIX в., — отдавна премина границите на своето време и на своята родина. Той намери свои възторжени почи татели сред всички народи на света, всички поколения, всички възрасти. На какво се дължи тази универсална известност на Юго, това безрезервно прие мане на творчеството му от толкова различни по дух и възпитание хора? Към отговора на този въпрос може да ни доближи един поглед върху многостранността му, изразена от Жан-Ришар Блок така: „Музикален като Верлен, мелодичен като Расин, бунтовен и заплашителен като Бодлер, ваятел на поетически видения и активен участник в страстните политически борби на своето време като Данте, епичен като Байрон, лиричен като Кийте, мечтателен като Шели, ироничен и ясен като Хайне, самотен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, еротичен като Мюсе, религиозен като Ламартин - това е Юго.“ И всичко това е точно така, въпреки че обикновено литературните критици са склонни да преувеличават качествата на прочутите писатели, въпреки че когато се говори с много любов за един автор, често му се приписват повече достойнства, отколкото той притежава. Дори противниците на Юго не са могли да не признаят неговия всестранен и всеобхватен талант, богатата му тоналност, неизчерпаемите източници на неговото вдъхновение, необикновено широкия му емоционален и мисловен мир. Тъкмо тези на пръв поглед противоречиви елементи в творчеството му правят писателя близък до найразлични хора и най-добре обясняват неговата популярност. Тъкмо затова Виктор Юго издържа изпитанието на времето. Неговото име остана непомрачено въпреки многобройните критики, дошли „отляво" и отдясно, от консервативни литературни критици и естети, които не можеха да простят демократическата насоченост на творчеството му, както и неговата утилитарна естетика, и от сектантите, които не съумяха да разберат и оправдаят идейните колебания и противоречия на човека и писателя Юго.