руският

Едва ли е необходимо да се убеждаваме, че традициите на Толстой и Достоевски продължават да живеят и да оказват своето благотворно влияние върху съвременния литературен процес. Това, което те създадоха като романна структура и като художествен модел за претворяване на света, в много отношения днес се преосмисля в творчеството на техните талантливи после дователи. Разбира се, че съвременният роман е наситен с нови проблеми и идеи, с нови герои и в същото време носи националния колорит на този народ, чийто живот отразява. В него проличават своеобразният почерк и неповторимостта на таланта на писателя. Но независимо от това началната му структура - особено що се отнася до „романа-епопея“ и „романа-трагедия" - винаги ни е отвеждала и ще ни отвежда до големите открития на Толстой и Достоевски. Затова и най-често тези двама писатели служат като еталон при определяне почерка на съвременния романист. От тях изхождаме, за да уточ ним от кой, тип" е той - дали е от типа на Толстой или е от типа на Достоевски. Тази „мярка" за определяне на художествения модел е приложима и към българския роман. Един Д. Талев в своето моделиране на света е по-близък до Толстой, докато един Д. Димов - до Достоевски. А колкото до Ем. Станев, той явно следва художествените традиции и на единия, и на другия. Това не остана скрито от погледа на литературната ни критика - тя веднага долови, че в романа „Иван Кондарев“ си дават среща две поетики - на Толстой и на Достоевски. В това няма нищо необичайно - всеки голям писател използува постиженията на своите предходници. Необичайното е в това, че тези традиции се търсят в двама съвсем различни, противостоящи както в свето усещането, така и в световъзприемането и отразяването на света автори. Затова и те породиха противоречиви оценки в литературната ни наука. Някои от тях счетоха, че традициите на Толстой са били плодотворни за Ем. Станев, че авторът на „Война и мир" повече му е допаднал, че това, което е било толстоевско", е прераснало в станевско". Но не така стои според тях въпросът с традициите на Достоевски, които нашият автор не е успял да асимилира и механично е пренесъл в своя роман.

С поемата „Септември“, както казва Хр. Радевски, свободният стих и говоримият език властво навлизат в българската поезия. Тази забележителна творба на смелия певец на народните борби новатор в литературата е преведена на много езици; на гръцки има пет превода, на немски, френская английски, сърбохърватски, чешки - по два. На руски откъси от нея се появяват още през 1931 г. в кн. 6 на сп. „Октябрь" в превод на П. Антоколски и в 1932 г. - в антологията „Болгар ские поэты" и в сб. Раскаты (Октябрь в мировой литературе)" в превод на А. Гатов. Първият пълен превод на поемата, направен от Муза Павлова, излиза през 1950 г. в сборника „Поэзия борьбы и победы" (Издательство иностранной литературы), следващите му издания — 1952 г. в„Болгарские поэты", ГИХЛ, в 1956 г. в „Антология болгарской поэзии", ГИХЛ, 1970 г. в двутом ната антология „Болгарская поэзия" и в 1980 -в „Поэзия Великой отечественной войны и антифи шистского сопротивления", Гихл. Обстоятелството, че повече от тридесет години този превод беше единствен, отчасти го ате стира: наистина той дава доста добра представа за това изключително произведение, пресъздава жанровото му своеобразие и новаторския му характер, сложната плетеница от лични впечатления обобщени лирични преживявания, паралелното изграждане на събирателния образ на въстаналия народ