превод

Въпреки че България и Норвегия се намират в два противоположни края на Европа и кул турните връзки между тях и миналото са били незначителни, Норвегия е една от първите страни, в които е било преведено и издадено класическото произведение в българската литература - романът на Иван Вазов „Под игото“, само една година след като романът е излязъл като самостоя телна книга в България. На 7 октомври 1895 г. норвежкият вестник „Верденс ганг" започва да издава в подлистник „Под игото". Либералният ословски вестник „Верденс ганг", основан през 1868 г., е най-големият и най-влиятелен норвежки ежедневник по онова време. На вестника сътрудничат много от найдобрите политически, литературни и научни фигури на страната. За времето е било обичайно норвежките вестници да издават някакъв роман на части, в подлистник, към всеки брой, при това така отпечатан, че текстът да може да се изреже и свърже в книга от самите читатели. На 7 октомври 1895 г. вестникът помества статия на първа страница, чийто пълен текст е, както следва: В рубриката „Подлистник с продължение" днес започваме издаването на един роман от българския писател Иван Вазов - Под игото“, към който особено бихме искали да при влечем вниманието на читателите. „Под игото“ е един от най-значителните шедьоври в съвре менната литература. Повествованието на Иван Вазов се отличава не само с оригинална свежест, която му придава в наши дни едно съвсем необичайно очарование, но този забележителен пи сател същевременно разказва по един изключително интересен, пълен с напрежение и дори с ужас начин, поради което „Под игото“ има необикновено голям успех сред читателите от всич ки класи на обществото дори и извън границите на България. Борбата между турците и техни те християнски подчинени постоянно намира израз в нови кървави изстъпления и световният печат почти ежедневно е изпълнен с ужасяващи информации за този смутен край на Европа, където събития като убийството на Стамболов и кръвопролитията отново привличат голямо внимание. Това придава днес особена актуалност на забележителното произведение на Иван 160 Вазов „Под игото", тъй като описанието на ужасите в него почиват на действителна историче ска основа. B Българският писател Иван Вазов, който сега се представя за първи път пред норвежките читатели, е ново явление в литературата на своята родина и по значимост за страната си той може да се сравни с фигурата на неговия приятел политика Стамболов. Роден през 1850 г., той все още е в разцвета на силите си, а вече има зад себе си дълга и плодотворна дейност. годините на неговата младост още не е съществувала българска литература. Създаването и се дължи изцяло на него. През 1876 г. той бива заподозрян от турците и трябва да забегне в Румъ ния, а когато се завръща през 1876 г. в родината си, научава, че баща му е убит от турците. Под впечатлението от нещастията в неговата окървавена родина във въображението му назрява това художествено произведение, което ще стане шедьовърът на неговия живот - Под игото", най-забележителното и най-вълнуващо произведение, което идва от един източен народ." Издаването на подлистника във вестника продължава до 15 февруари 1896 г. Но романът излиза и като самостоятелна книга. В Университетската библиотека в Осло се съхраняват три издания на книгата, означени по-долу с римски цифри. И трите издания имат същия набор, който е бил използуван от вестника, общо 296 страници.

Приема се, че първите строфи на своя „Фауст" Гьоте е нахвърлил още през 1768 г., когато деветнайсетгодишен е сломен от тежко душевно страдание и търси изцеление в творчество. А последните редове на трагедията са написани през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на поета. Така, изграждана с чести прекъсвания и подновявания на работата в продължение на повече от шест десетилетия, тази поема-изповед въплъщава всички житейски и мирогледни лъка тушения на своя създател, докрай се изпълва с богатството на неговото „присъствие" на тая земя. Познавачът на Гьотевото творчество А. Биелшовски прави едно твърде сполучливо срав нение: „Като съдържание и форма - отбелязва той - това произведение обхваща времето от първото жертвоприношение, което Гьоте прави на природата като момче, до последния сън за безсмъртие на вехнещия старец, от сетивната сила на младостта до духовната символика на залеза... Когато бива завършено, то прилича на ония големи средновековни храмове, за изди гането на които са полагали усилия цели епохи - на ония храмове, започнати в романски стил, продължени в стила на готиката, но получили своите украшения и пристройки от ренесанса и барока. "1 Без да се абсолютизира формата на тази словесна „катедрала", смятаме, че съхраняването на някои метрически особености в превода на друг език е от първостепенно значение. Защото тъкмо в многообразието на строфиката, на ритмите и римите, в употребата на различни стихо сложения се изразява видимо духовната стойка на поета, неговият „ езиков жест". Така метриката в първата част на „Фауст" е „разностилна" по особено ведър, младежки. радостен начин. А във втората част тя е по-равна, оразмерена, внушава представата за разсъд лива и в същото време по старчески разточителна игра на перото. Но, както е казал Готфрид Келер, „старецът не играе като дете, а като някакво полубожество".

Независимо от творческия характер на стихотворния превод по време на неговата реали зация поетите-преводачи използуват редица похвати, повечето от които са типични. Едни от тези типични похвати имат компромисен характер, тъй като водят до изменение на някои осо бености на оригинала или пък придават на превода липсващи на оригинала особености. Естествено това може да намали сериозно ценността на превода, но понякога може и умело да се ту шира. Останалите типични похвати са коректни. Систематизирането и познаването на типичните похвати на стихотворния превод има не само важно теоретическо, но и практическо значение. Тяхното овладяване може да помогне на поета-преводач в критични моменти. Значителна част от типичните похвати на стихотворния превод се отнася до римуването и римите. Римните проблеми на превода са изключително важни, а тяхното правилно или не правилно решаване може да има решаващо значение за съдбата на един стихотворен превод. Римата може да постави пред преводача сериозни затруднения още при превода на самото заглавие, ако на езика на оригинала то е римувано. Често в подобни случаи е изключено намирането на приемливо смислово покритие. Обикновено преводачът е изправен пред дилемата да преведе заглавието без рима или пък да съчини по-друго заглавие, но римувано и съответствува що на духа и съдържанието на творбата. Например заглавието на Некрасовата поема „Морозі красный нос“ е преведено от Александър Миланов „Мраз беловлас". Това е напълно приемливо решение, още повече, че буквалният неримуван превод „Мраз червен нос" би звучал на бъл гарски нелепо. В подобни случаи успехът на преводача зависи изцяло от неговата изобретателност и вкус и най-често е въпрос на щастливо хрумване. Често при превод на поезия със стихосложение, далечно от българското, е невъзможно да се постигне еквиритмичност. Но ако тази поезия е римувана, и то с по-непривична за българското ухо римна схема, запазването на тази схема може да се окаже силно и дори единствено средство за наподобяване на оригиналната строфика. Така например виетнамските думи са едносрични и всяка може да се изговаря с 6 различни модулации на тона, означавайки всеки път ново понятие. Освен това виетнамците не четат стиховете, а ги пеят. Често виетнамските поети използуват повече или по-малко сложни римни схеми. Така например Нгуен Зу е написал поемата си „Воплите на една страдаща душа“ („Киеу") с тройни съседни рими. Запазването на тройните съседни мъжки рими в българския превод независимо от другите му отлики спрямо оригинала, наложени от нормите на българското стихосложение, несъмнено служи като общо, свързващо звено между превод и оригинал: