Между мрака и светлината. (Наблюдения върху поемата на Иван Вазов „Паисий”)

В националното самосъзнание на един народ съществуват възлови понятияобрази, в които е съсредоточена интелектуална и емоционална енергия, които като ядра привличат към себе си и напластяват около себе си сложен комплекс от мисли и чувства, имащи трайно, непреходно присъствие в националния психически портрет. Едно такова понятие-символ на българското национално самосъзнание и самочувствие е името на великия светогорски монах, написал преди повече от двеста и петдесет лета своята „История славянобългарска".ATANIOND Едно име сесе превръща в подобен символ постепенно и сложно както по рационален път, така и чрез силата на емоционалното внушение. В този смисъл незаменим е приносът на художествената творба със способността и да въздействува върху недосегаеми с други средства страни на човешката психика. Може с увереност да се каже, че поемата на Вазов „Паисий" е една от найранните и най-ярки срещи с автора на „История славянобългарска“, среща, която оформя в съзнанието на читателя за цял живот определен духовен и физически - с точност до конкретната поза - образ. Затова анализът на поемата едновременно с разкриване на художествената й структура може да разкрие онези черти (или част от тях), с които Паисий Хилендарски и делото му се утвърждават като елемент на народопсихологията. Още при първо четене поемата създава впечатление за монументалност, носи печата на тържествено-приповдигнатия „одически" стил, характерен изобщо за цикъла „Епопея на забравените" - с архаичния си лексикален пласт („мир", „звон“, „бран"), риторическите въпроси („Що драскаше той там, умислен, един?/ Житие ли ново, нов ли дамаскин"), дългите (шестостъпни хореични) стихове, с масивната си постройка (116 стиха), разчленена не на строфи, а на няколко големи части; с бавно разгъващите се периоди, сложно разклонения синтаксис („Нека всякой наш брат да чете, да помни, / че гърци са люде хитри, вероломни, / че сме ги блъскали... / и затуй не можат... / и че сме имали царства и столици, / и от нашта рода... / как свети Борис се покръсти в Преслава, / как е цар Асен...) и пр. Основен стилистичен белег на поемата е плеоназмът (многословието), който в структурно отношение се поддържа от паратаксиса - съчинителната връзка в най-общ композиционен смисъл, присъединяемостта (... +. .). Този белег на стила се определя от следните причини.