творческия

Разговорите с Камен Зидаров за творческия процес обхванаха пет срещи, пр вата на 20 март 1960 г. и последната на 9 април с. г. в дома му на ул. „Васил Колари № 35. Една будна творческа личност, много жизнерадостна, заразяваща с искр остроумие, разкриваше пред мен вътрешното си богатство. Камен Зидаров разказва за всичко с удивителна лекота. Потокът на речта цветист, изпъстрен с духовитости. Може да говори почти без паузи по цял час. В време на беседите не личи никакво външно напрежение и усилие. Едва в кра разговора малко припрените движения на ръцете му издават умората. Естествен оживление постихва, без да изчезне съвсем. В такива минути на умора Зидаров ста извънредно забавен. Той може да занимава гости, да скача от тема на тема, да р казва анекдоти, да се смее заразително и да участвува във всякакви разговори, освя може би, за творческия процес... И това е изглежда една от формите му на почина Голямата дисциплина и любовта на Зидаров към реда проличаха при всич етапи на анкетата. Още в самото начало той заяви, че работата ще ни отнеме чети или най-много пет срещи. Характерът на материята, която щеше да ни занимава, е п своеобразно разтеглив и аз естествено се усъмних, че определеното време ще бъде статъчно. Но много скоро разбрах колко неоснователни са били опасенията на Камен Зидаров улавя въпросите веднага и с голяма добросъвестност ги изчер Мъчи се да си спомни всички интересни подробности, които се отнасят до выпла нето на драмите му, но никога не затъва в излишни неща, не се отклонява в неу посока. Паметта му е удивително бистра и точна. Драматургът бързо и много карта изяснява същността на проблема, спира се на най-важното и интересното, а след по неусетно, без предисловия, преминава към нова група от въпроси. Особено при бяха тези места от беседата, когато разказът оживяваше под имитаторския тал на Зидаров.

Старата българска литература започва развитието си единадесет века преди нашето време и поради това се отличава рязко от съвременното литературно творчество. Най-явният показател на различието е преобладаващият религиозен характер на средновековните литературни произведения. Далече от истината обаче би стояло едно твърдение, че само този характер е белегът, който ги отделя от новата българска литература, главно от създаденото през втората половина на XIX век до наши дни, въпреки че той е присъщ както на съдържанието, така и на формата на средновековното изкуство. Зад него стоят своеобразни художествени норми, стои специфично творческо виждане, което за съвременния човек е твърде необичайно. На тази основа трябва да се гради принципната, проблемната характеристика на средновековните творци, създали исторически обусловено, исторически навременно и исторически ценно изкуство.

Поетическото наследство на Пенчо Славейков е благодатна тема за изучаването на творческия процес. Да се изяснят психичните функции на Сла вейковата поетическа личност с оглед на художествен текст, писма, документи, спомени и т. н. - ето една основна проблема, която стои пред нашите литературоведи. Тези функции определят основните психични звена на неговата творческа система, те изясняват психомоториката на поета, неговата творческа психограма. Обяснението на поетическото дело на Славейков не може да се постигне само в рамките на най-общите констатации и със средствата на една терминология, в чиито основни езикови структури-определения в повечето случаи няма достатъчно научно съдържание. Творческата система на поета, обяснявана в редица студии и статии, се нуждае, според мен, от преразглеждане.

Творческият развой на даден автор се състои в търсене и постепенно разкриване на онова, което е лично негово. По пътя на това търсене той естествено ще дойде в допир със създаденото вече и ще вземе от него своето. Димчо Дебелянов се явява в литературата ни в първите години на нашия век, когато вазовската традиция се изместваше постепенно от модерните за времето литературни течения. Дебелянов бързо се ориентира към тях, разбира се, след като дава дан на традицията.

Науката за художественото мислене (творческия процес) напоследък все по-настойчиво се занимава с въпросите на естетическото въздействие, естетическите преживявания, естетическата наслада - в един аспект, в който те досега не са разглеждани. За какво става дума?

Не крия, че в известен смисъл „феноменът" Богомил Райнов ми е по-инте ресен, отколкото чистият литературен текст. С това ни най-малко не искам да подценя създаденото от него в областта на поезията, прозата, изкуствознанието, криминалната фабулистика. Обаче не е моя работа да разглеждам всичките му прояви в областта на стиха и разказа, теоретическото есе и художествената критика. Това е предмет на специално изследване, което ще има претенцията да обгърне неговите всестранни духовни интереси и литературни дарби. Някой друг по-точно ще определи къде е най-силен, в какво точно се състои неговият принос в българската литература. Предварително знам, че подобно изявление за занимание с чистия феномен“ ще раздразни ония, които са свикнали да четат само текста, а по-малко да се интересуват от авторовата личност. Но когато се сблъскаш с личност като Богомил Райнов - характерна и ярка в продължение на три десетилетия, - не можеш да се абстрахираш от обстоя телството, че той е раснал между две войни, че при него химията на интелекта" представлява една твърде сложна и противоречива смес, че при последна сметка е син на стария професор Николай Райнов, чиито приказки са влезли в детските ни сънища.

Как е писал Никола Вапцаров стиховете си, които са обикновени като природата и непостижими като нея? Живец от сърцето си ли е вплел поетът в песенната им тъкан, та ни тревожат и вълнуват така силно и неотразимо? Защо възприемаме обаятелната му личност винаги в неразривно единство с неговото творчество? И как Вапцаров извърши онова превъплътяване в бъдещето, което го прави изразител на днешни и бъдни стремления? Въпросите могат да продължат дълго, защото се отнасят до една обширна и недостатъчно разработена тема. Точните и аргументирани отговори безспорно биха допринесли за изясняването на много страни от творчеството на Вапцаров, между които не на последно място е „Творческият процес у поета". В последните години литературната наука и критика бележат сериозни постижения в изследването на своеобразната идейно-художествена система на Вапцаровата поезия. Налице са стотици статии, очерци и доклади, научни съоб щения и монографии. В тези т. нар. професионални изследвания е събран и обобщен огромен фактически материал, на основата на който са направени ценни разработки по отношение на идейността и художествеността като концепция у Вапцаров. Проследен е, макар и недостатъчно пълно, творческият път на поета, анализирани са неговият творчески метод, стил и език. В тези разработки обаче не се разглежда художественото мислене на Вапцаров като отделна проблема и не се разкриват своеобразните елементи и закономерности на творческия му процес. Да се раздипли цялостният творчески процес и открият тайните на художе ственото майсторство на Вапцаров това е несъмнено трудна и не докрай осъще ствима задача. Тя предполага разкриването не само на характерностите и закономерностите на Вапцаровата поезия, задача сама по себе си огромна, но и обяс нението на нейната специфика - действително прозрение в процеса на изграждане на поетическата му система. Естествено е художествените постижения на Вапцаров да се разглеждат не само като индивидуална блестяща проява, но и да се свързват със закономерните изисквания и достижения на българската пролетарска поезия, а така също с достиженията на световната пролетарска поезия. Сравнително-историческият метод дава възможност да се отсени самобитността на твореца и неговият свят върху фона на традицията и художествените достижения на писателите съвременници. Разбира се, адекватно научно-теоретично обяснение на природата на литературното изкуство и сложността на творческия процес са възможни само въз основа на диалектическия методологически принцип на марксистко-ленинската естетика, изходно начало в която еопределението на предмета и ролята на литературата като сложен процес на отразяване и творческо моделиране на действителността.

Между личността и творчеството на Яворов съществува такава органична връзка, художествените резултати на която търпят сравнение единствено с Ботев. Едва се закръгля четвърт век от героичната Ботева смърт и в българската литература се появява феноменът Яворов". В нашата литературна наука се говори за Ботево начало и за Яворово начало и това е достатъчно доказателство за формиращата сила на времето. Яворовото литературно присъствие показва как една почти идентична на Ботевата душевна организация под въздействието на времето и обществената действителност се превръща в своята противоположност; то е доказателство за етичните перипетии на това творческо начало, което носи в себе си „Ботевия комплекс" за полезност и жертвоготовност в името на народ и идея. В естетическите ориентири и идейните пристрастия на Яворовата творческа индивидуалност са отразени взаимодействията и противодействията на строго субективния творчески микросвят с обективното множество от социалните и обществените фактори на времето. Поетът се оказва особено чувствителен към промените на формиращото се ново социално субективно съзнание, обременено от алогизмите на закъснялото и ускорено обществено развитие. Още със своята поява в литературата Яворов демонстрира една творческа позиция, чиято многозначност е израз и свидетелство за наличността на модерно художествено съзнание. Той възприе Пенчо Славейковия скепсис и само промени неговата посока - навътре към човешката същност, - което предизвика непознати до този момент за българската литература психически реакции и деформации в поетическия субект. Диалектическото осмисляне на Яворовото наследство преодоля дългоналагащия се в нашето литературознание механичен подход, според който, грубо казано, до 1905 г. поетът беше реалист, а след това - символист. Защото проблемът за естетическия прелом на поета вече не се разглежда като еднократен акт, резултат на субективно решение или внушение отвън (макар че множеството от причини не изключва и тези моменти). Съвсем естествено е да се налага тълкуването на прелома като процес, при който външните и вътрешните фактори съществуват в сложно диалектическо единство и взаимодействие и в съчетание с голямата природна дарба обуславят особеното място на поета в неговата съвре менност и литературната традиция. В поетическото развитие на Яворов се наблюдава не само постоянно връщане към теми и мотиви с оглед на ново преосмисляне и ново оригинално лирическо интерпретиране: но и едно постоянно присъствие на теми, които по своята 27 същност са ключови моменти за тълкуване на неговите идейно-естетически позиции. Такова е мястото на темата нощ. В C дуалистичната природа на поета нощта е синоним на всичко, свързано тъмната, вътрешна природа на човека, непозната за външния свят. Тя е един постоянен антином на светлината, на ведрото и градивно начало в човешката същност. В поетическото творчество на Яворов понятието нощ е многозначно. То може да се разглежда като фон на неговите лирически откровения и размисли, като постоянен художествен образ, като мотив или тема. А обхванато в своята монолитна цялост, понятието нощ при Яворов прераства в идея, свързана конкретно и пряко с пътя на твореца. Доказателство за това е поемата „Нощ“ нейното място по отношение на творбите, които я предхождат или следват хронологически.

Това малко есе предлага размисли за изкуството на словото, за високото призвание и дълга на писателя, за книгите и техните съдби в далечното минало и днес. Вече години наред поетичното творчество на най-древния китайски поет Цюй Юан (III—IV в. пр. н. е.) постоянно ангажира вниманието ми. Нека припомня, че тъкмо с името на този поет се определя появата на индивидуалното художествено творчество в Китай - плод на фолклорното словесно изкуство. Винаги ме е вълнувал въпросът, кои са причините за възникването и развитието на личното начало в поетичното творчество, както и какъв е характерът взаимните връзки между индивидуалната поезия и народното творчество. на Другото, което винаги е поддържало у мен постоянния интерес, е също и съотношението между реалното и измисленото, между действителното и фантастичното в поезията на Цюй Юан. При него жизнената правда винаги е съ пътствувана от художествената условност и е в органична връзка с нея. Така в прочутата си елегия „Ли сао“ („Скръбта на изгнаника") поетът ни разказва как напоил коня дракон в езеро, в което всяка сутрин се къпе слънцето, завързал поводите за приказното дърво Фусан, зад което пък, казват, че слънцето укрива, и тръгнал да поскита сред облаците:

Проблемът за литературните влечения и предпочитания на Димитър Димов не може да се разглежда откъснато от процеса на общокултурните му интереси и научни занимания. При него това е мощен единен поток, в който естетическите принципи са неделими от научните и философските концепции преплитат се най-тясно с тях, взаимно се обуславят, търпят съвместно развитие. При това става дума за напълно съзнателно, принципно отношение на писателяучен към художественото творчество. И то е оповестявано от него многократно и последователно В своята статия изповед „Пътят на писателя", свързана с постъпването му в редовете на БКП през 1946 г., той пише: „Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но за да вижда вярно, за да казва истината и да вълнува, а не само да забавлява, той трябва да обладава колективния опит на човешката мисъл, натру пана през вековете. Той ще се запознае основно с природните науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя достига у Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски бог, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се струва отчайващ куп от атоми, веред които вил нее случаят, или въплъщение на абсурдно духовно начало, което никой не е почувствувал сериозно, а още по-малко доказал. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето му ще се изпълни с великата човешка гордост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената па норама на материалното битие и закономерностите, които движат развитието му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувствува по-дълбоко и ще отрази по-реално красотата на природа та, силата на любовта и драматичните гърчове на отделния човек и обществото." В заключителното си слово при обсъждането на романа „Тютюн" в СБП през месец март 1952 г. авторът заявява: „Аз смятам, че това, което съм придобил от четенето нана философска и научна съветска литература (разбира се, това важи не само за съветската литература - б. м. Е. И.),ми е помогнало неизмеримо за написването на „Тютюн". Но аз не мога да се впускам в този страничен въпрос, който работниците от литературния фронт изобщо подценяват, като ме съветват да напусна университета." Тези разсъждения Димитър Димов доразвива и защищава блестящо своето становище в широко известното писмо до съветския литератор Дмитрий Мар ков от 10. VII. 1960 г.