науката

Един от най-интересните проблеми на съвременното изкуство - за неговото съотношение с науката - се налага на днешната естетика. Старата функционална връзка изку ство - общество днес вече не е загадка за никого, но във втората половина на ХХ век социално-общественият фактор наука придобива относителна тежест, каквато не е обладавал никога досега. Миналото столетие беше време на забележителен подем в областта на обществените и на естествените науки. Геният на Маркс и Енгелс преобрази философията, политическата икономия и историята, поставяйки ги на истински научни основи. Археологията също се превърна в наука. Епохалните открития на Дарвин в областта на геологията, на Менделеев - в химията, дадоха силен тласък за развитието на природните науки. След изживя ването на романтизма през втората половина на века започнаха да се очертават няколко аспекта на сближаване между художественото творчество и науката. Общото в тези аспекти беше използуването на научни процедиви в подготвителния етап, предшествуващ създаването на една творба (предимно на художествената литература). Естествено този процес беше в органическа вразка с порасналия кредит на посочените науки.

Историческата съдба на българския народ не е била особено благоприятна за свободна и пълна изява на неговите интелектуално-творчески възможности. При все това, националните завоевания в различните области на знанието, на духовния живот изобщо, ни дават пълно основание да се гордеем, да се пред ставим достойно и пред външния свят. За по-малко от сто години самостоен национално-политически живот научната мисъл се разви с рядка интензивност и днес ние можем вече с достойнство да се мерим с другите напреднали народи. Затова и толкова по-големи са заслугите на онези пионери на научното дирене, които е трябвало да разорават целини, да прокарват пъртини, особено в областта на българознанието. На тях е било съдено да преодоляват неизброими пречки от всякакво естество, да оборват напластени предубеждения, да разсейват мъглата, с която някои са искали да забулят нашата народност. Пред хората на хуманитарната научна мисъл като първостепенна задача се е налагало да извадят от забвение многовековното ни културно наследство, да разкрият културно-историческите, нравствено-естетическите богатства на предходните епохи, да изучат и направят достояние духовните завоевания на новите поколения, да разчистват пътя и създавт необходимите предпоставки за по-нататъшно възмогване. А като се има предвид, че управляващите кръгове в Новоосвободена България, увлечени в политически разпри, в надпревара за забогатяване, нехаели за съдбата на хората, обладани от по-високи духовни пориви, на творческата интелигенция, ще се открои още по-релефно подвигът на ония, които, устремени към нови духовни хоризонти, са се посвещавали на научноизследователска дейност, за да осветлеят многообразните проблеми, свързани с миналото, настоящето и бъдещето на народа ни. Затова и призна телността ни към тия строители на нова културна България, преминали през Много изпитания, но останали верни на своето призвание, на народностния си, дълг - да издигнат националната ни научна мисъл на равнището на напредна лите културни нации, днес е толкова по-голяма и исторически оправдана.

Науката за художественото мислене (творческия процес) напоследък все по-настойчиво се занимава с въпросите на естетическото въздействие, естетическите преживявания, естетическата наслада - в един аспект, в който те досега не са разглеждани. За какво става дума?

Годините след Деветия партиен конгрес са години на бурен подем на нашата социалистическа култура, години на непрестанно издигане на културното равнище на трудещите се от града и селото. В своята многостранна дейност за изпълнение на решенията на конгреса партията отделяше изключително внимание на по-нататъшното развитие и обогатяване на духовния живот на обществото. Тя полагаше големи грижи за творческата изява на дейците на науката, образованието, литературата и изкуството, за създаването на нови научни и художествени ценности, за тяхното разпространение сред най-широките кръгове на младежта, на целия народ. B 1. НАРАСТВАНЕ РОЛЯТА НА НАУКАТА В ЦЯЛОСТНИЯ ЖИВОТ НА ОБЩЕСТВОТО Характерна особеност в дейността на Централния комитет и на цялата партия през отчетния период беше стремежът да се осигуряват условия за понататъшно развитие на науката, за по-широко внедряване на нейните резултати отделните области на живота. Партията си даваше ясна сметка за огромната социална роля, която играят обществените, природните и техническите науки, роля, която още повече нараства в етапа на изграждане на развито социалистическо общество. Нашето успешно движение напред във все по-голяма степен зависи и ще зависи от умението да се облягаме на науката при решаване както на големите, кардиналните въпроси на нашето развитие, така и на малките, на ежедневните въпроси, от умението да използуваме нейните постижения във всички сфери на обществото. Ето защо в периода след Деветия конгрес в съгласие с нуждите на социалноикономическото и културното развитие партията продължи да провежда линия на ускорено развитие на мрежата от научни организации и увеличаване на броя на научните кадри. Сега ние разполагаме със сравнително мощен за нашите условия и възможности научен потенциал, който включва 111 академични института и други научни звена, 26 висши учебни заведения, 49 центъра за научноизследователска, развойна и проектантска дейност, 41 ведомствени института и развойни бази. През годините 1965-1970 научните сътрудници в институтите се увеличиха с повече от 30 на сто, а научно-помощният персонал - 50 на сто. В сферата на научната дейност работят близо 55 хиляди души, от които около 13 хиляди научни работници.

Когато поради службата, която изпълнявах в Министерския съвет, бях в близък контакт с Георги Димитров, аз не мислех, че ще дойде време да разказвам спомени за него. Тогава не водех дневник, не записвах разговорите си с този велик човек, не събирах бележките, които той често ми изпращаше, или документите, върху които неговата ръка оставяше следа. По него време в Министерския съвет се работеше от ранна сутрин до късна вечер, аз бях твърде много зает с тази работа и пропуснах да направя това, което някога Екерман беше направил, намирайки се до Гьоте. Но и без дневници и записки споменът за Георги Димитров е винаги свеж и релефен в съзнанието ми. Георги Димитров е велик революционер и трибун, партиен и държавен коРъководител от социалистически тип, ръководител на международното мунистическо движение. За него мнозина са говорили и разказвали спомени. Искам и аз да припомня само някои неща, които показват неговото отношение към културата и науката. Известно е, че Георги Димитров отдаваше голямо значение на културното развитие на народа. Нали той защити, и то така блестящо, нашата на ционална култура в забележителното си защитно слово на процеса в Лайп циг. Нали на него принадлежат думите, че в областта на културата няма пълноценни и непълноценни народи. Георги Димитров беше човек с изклю чително голяма култура. Познаваше всички значителни произведения на световната литература, познаваше и ценеше нашите писатели и други културни дейци. В разговори, които излизаха извън служебната сфера, Георги Димитров ми еговорил за Иван Вазов и ми даваше за пример неговото трудолюбие, взи скателността, която той е проявявал към себе си в процеса на своето творчество. Като печатарски работник Георги Димитров е имал възможност да набира за отпечатване и стихове на Вазов. Във връзка с това той разказваше колко пъти Вазов е преработвал, дори и на коректура, своите произведения, за да ги подобри. По този повод Георги Димитров ми даваше за пример работата на Иван Вазов и ме съветваше да постъпвам като него, да не се задо волявам с първата редакция на написания текст, да внасям поправки в него, да зачерквам и пак да пиша, докато се постигне най-доброто. За съжаление темпото на нашия живот много рядко ми даваше възможност да следвам този хубав съвет. Георги Димитров ценеше и съвременните нему живи представители на нашата култура. По негово предложение бяха създадени званията народен и заслужил деятел на изкуствата и културата и под негово председателство Министерският съвет присъди за първи път тези звания на видни предста вители на нашата култура. 22 За Георги Димитров трябва да се отбележи и това, че макар 22 години да не беше стъпвал на българска земя и да бе живял през това време в други страни - Съветския съюз, Германия, Австрия и другаде, когато се завърна у нас, той говореше на прекрасен български език, без да употребява ненужни чуждици. Звучно и богато слово, чисто българско, с познаване на българския словоред, на културата на родната реч - това характеризираше неговите изказвания, доклади и статии. Той познаваше много добре и българския правопис. Неговото око на дългогодишен печатарски работник не пропускаше нито една печатна и стилна грешка, нито една машинописна грешка дори. Аз забелязах това още при първите си контакти с него и когато му поднасях за подпис някои документи, внимателно следях да не са допуснати такива грешки, тъй като той не ги търпеше. Обикновено Георги Димитров работеше с голям цветен молив и ръката му бързо шареше по написаните редове и веднага поправяше всяка неточност, всяка грешка.

Статията „Препрочитайки „Диви разкази" направи опит (според силите на автора си) да събуди интерес към някои по-частни въпроси на тази творба и някои по-общи въпроси на съвременната ни литературоведческа методология. Опитът не сполучи, той се оказа неубедителен дори за в. „Литературен фронт“, който има добрината да му предостави страниците на своя 24-и брой от 1973 г. С голямо нетърпение и още по-голяма щедрост на място вестникът побърза да отговори върху съседната страница и с два пъти повече думи от началната статия да убеди читателя, че повече думи в случая са излишни. (Една безспорно положителна практика, която предоставя на спорещите чувство на свободно конфронтиране, а на редакцията още по-приятното чувство за неутралност; положителна е тя и в случая, макар че тази неутралност заприлича нещо на „въоръжен неутралитет“ и предизвика някои неволни асо циации с политиката на радославистите.) Убеди ли се читателят, че по-нататъшният разговор е излишен, е трудно да се каже, но трябва да се е убедил, след като ответната статия бе увенчана в началото и завършека си със следните колкото специфични, толкова и съкрушителни аргументи: „Диви разкази" скоро ще надхвърлят „рекордния тираж 200 000 бройки“, напомня тя още с първите си думи, а послеписната прибавка на свой ред напомня, че това е „книга, за която Николай Хайтов получи Димитровска награда“. И тъй като тези факти са добре известни на читаеща България, напомнянето им в такъв контекст или няма никакъв сми съл, или пък има някакъв много дълбок и непонятен смисъл. за критика Какво може да се намери между тези два аргумента и издига ли се ответната статия до тяхното равнище, ще видим по-нататък, защото в средоточието на настоящата добавка към „Препрочитайки „Диви разкази“ не стои спорът с печатните или устните, реалните или евентуалните възражения; не стои, поне единствен, дори сборникът „Диви разкази“. Непохватно написана и недоизречена, статията „Препрочитайки „Диви разкази“ остави след себе си доста възможности за неволни недоразумения и съзнателни изопачения — за 3 първите отговорността носи сам авторът, а за вторите я дели солидарно със своя критик. Ето защо, ако сегашната добавка не разчита да бъде написана „по-похватно“, тя би искала поне да изрече по-ясно това, което е останало И между редовете или изобщо е отпаднало от първата статия.

Науката и литературата и изкуството се срещат в ред сфери на човешката дейност: като форми на общественото съзнание, в своето възникване и развитие, функция, смисъл и значение; в усвояването на света от човека и в изработването на неговия мироглед; в опознаването на човека и обществото; в определянето нормите на поведението на човека и в неговото възпитание; при преобразяването на действителността в най-широкия смисъл на думата; при възсъздаването на историческото минало; при изучаването, усвояването и насочването на законите, развитието и функцията на художественото творчество; при опознаването и използуването на езика в литературно-художественото творчество. В тези сфери литературата и изкуството се срещат с науката като цяло, но повече от това с отделни нейни дисциплини, т. е. с отделни науки. Сферите, в които се срещат науката като цяло или отделните нейни дисциплини с литературата и изкуството, можем да определим като граничещи между тях и обединяващи ги сфери.