Портрет

Градският народен съвет в Стара Загора си е поставил благородната задача да изгради дом-музей на писателите-старозагорци, наречен още от сега „Литературна Стара Загора". Началният етап от създаването на този пръв по рода си у нас институт ще бъде събирането и систематизирането на материалите, свързани с живота и творческата дей ност на литературните творци. Първите резултати в тази насока са насърчителни. Преди известно време на разположение на съвета са предадани материали, които разкриват някои моменти от живота, обществената дейност и художественото творчество на Кирил Христов. Между тях по-специален интерес представлява един литературен етюд, написан от Илия Иванов (псевдоним - И. И. Радин). Авторът е съученик и близък приятел на поета, бивш гимназиален учител в Шумен, човек с литературни интереси, ерудиция и култура, починал преди десет години. Сам Радин оценява твърде скромно своя етюд, макар че трудът предизвиква значителен интерес не само от фактологично гледище. В увода Радин отбелязва, че съвсем не е имал намерение да прави сериозно проуч ване иоценка на поетическото творчество на Кирил Христов и само за последователност и системност на изложението е зачекнал тук-там творчески въпроси. Целта на автора, както той сам я определя, е да разгледа някои произведения на поета откъм фактическата им страна; да посочи техния произход и значение за създаването на едни или други отношения на К. Христов с хората на литературата и обществото; както и да изтъкне някои моменти от неговия живот и темперамент, които „бяха създали за него една тежка и задушлива атмосфера, сред която мъчно можеше да се диша, а камо ли да се твори и която атмосфера го принуди на доброволно изгнаничество". B И досега този интересен портрет на човека и поета Кирил Христов не е подна сян на обществено внимание. Той е бил изпратен от Радин до съпругата на поета. едно свое писмо до уредника на музея „Гео Милев" в Стара Загора тя споделя: „И. Иванов дълго време докато беше здрав се занимаваше с мисълта да напише нещо пообширно за творбите на своя приятел Кирил. Той знаеше, че аз ще запазя такова нещо най-грижливо, докато би могло да бъде печатано. Когато довърши двете статии (втората статия е озаглавена „Славянското чувство у Кирил Христов") той ми ги даде с молба да ги пазя като своя собственост и да ги предам един ден, където намеря за добре". Тук публикуваме откъси от етода на Радин.

Неотдавна Минко Николов издаде своя ко това Минко Николов го върши на та нова книга, посветена на творчеството на Бертолт Брехт - най-значителния драматург от средата на ХХ век. Сам по себе си този факт показва колко важен е обекта на книгата, каква празнина запълва тази книга в съвременното ни изкуствознание. Трудът за Брехт беше необходим и заради редица безплодни спорове около методологията на Брехт, които все се въртяха около Брехт, около аритметическите задачи и никога не достигаха до сърцето, до смисъла на го лямото творческо дело. Тези разговори създаваха атмосфера на подозрителност във връзка с името на Брехт, правеха клюка от неща, за които трябва да се пише с истинския белег на уважението - въ трешната страст и гражданска убеденост Това го отбелязвам не само по повод книгата на Минко Николов, но и заради нещо друго. Заради онази научна добросъвестност, която трябва да присъствува при оценката на големите съвременни писатели. Вярно е, че Брехт не се побира в иглените уши на тесногръдието и ду шевната леност, но това още съвсем не означава, че ние трябва да лишаваме социалистическото си изкуство от един Велик творец. Брехт може би да не принадлежи към географската ширина, която ни е най-близка, но той е създание на същите онези сили, които обновяват кли мата, духа на нашето време. Борбата за Брехт, когато тя се води от марксисткритик, не е апология на плосък рацио нализъм, тя е само утвърждение на рационалното, духовното, активното комунисти ческо начало в драматургията на Брехт.

Не крия, че в известен смисъл „феноменът" Богомил Райнов ми е по-инте ресен, отколкото чистият литературен текст. С това ни най-малко не искам да подценя създаденото от него в областта на поезията, прозата, изкуствознанието, криминалната фабулистика. Обаче не е моя работа да разглеждам всичките му прояви в областта на стиха и разказа, теоретическото есе и художествената критика. Това е предмет на специално изследване, което ще има претенцията да обгърне неговите всестранни духовни интереси и литературни дарби. Някой друг по-точно ще определи къде е най-силен, в какво точно се състои неговият принос в българската литература. Предварително знам, че подобно изявление за занимание с чистия феномен“ ще раздразни ония, които са свикнали да четат само текста, а по-малко да се интересуват от авторовата личност. Но когато се сблъскаш с личност като Богомил Райнов - характерна и ярка в продължение на три десетилетия, - не можеш да се абстрахираш от обстоя телството, че той е раснал между две войни, че при него химията на интелекта" представлява една твърде сложна и противоречива смес, че при последна сметка е син на стария професор Николай Райнов, чиито приказки са влезли в детските ни сънища.

От дебютната си книга „На път с връстни ците“, та и до днес Иван Спасов е най-близкият (и затова най-пристрастният) тълкувател и ценител на „априлската" литературна въл на. Критикът сам е избрал участта да бъде разпъван на кръст от многоликите творчески съдби на няколко десетки свои връстници и от недотам лоялните задевки на журналистически пописващи братя, за които интересът към едно поколение е признак на естетическа ограниченост. Ив. Спасов е от малцината, които търсят истините за литературния процес на възможно най-широка идейна и есте тическа база. За подобна ценностна ориентация голата амбиция не стига. Искат се знания, кураж и як гръбнак. Прочетете кой да е от очерците в „Портрет на едно поколение" (втора част) и ще се уверите, че авторът изстрадва съдбите на връстниците си. Защото е убеден, че „Кри тиката никога не може да стои там, на брега, и да чака, докато писателят се пребори с урагана. Тя е длъжна да подава ръка отблизо, а не да хвърля пояс отдалече" (с. 6). Очеркът за поета Дамян Дамянов въвежда не само в редиците на априлската фаланга, а е и ключ за морално-нравствения облик на Спасов. Ценна психоаналитична добавка към взаи моотношенията писатели-критици е разказа ната тук история на два получени автографа. Творчеството на четиринадесетте поети (ще припомня, че първата част от книгата съ държа тринадесет очерци) критикът оценява с единна идейно-естетическа мярка, но конкретните и форми са в зависимост от самите обекти на изследване. В зрелите си години Спасов е надмогнал характерните за критиката голословни пристрастия от рода „харесва ми“, „не ми харесва". Негово предпочитано оръжие не е каламбурът (па бил той ефектен и бодлив!), а сериозният инструментариум от критически средства за оценка. Някъде тем пераментът и полемичната му страст го водят към директен спор с разглеждания автор. За песимистичния тон в „Антикварни стихотворения" на Иван Динков той пише: „Но ако това е обобщение за времето, за изкуството, за ролята му в живота на хората, би трябвало да кажем на Иван Динков да не стоварва цялата си резигнация върху поетическото творчество. Нека запази светлия му взор и нека не задръства чистия му път" (с. 50). Анализи райки интелектуално-емоционалните похвати на Стефан Цанев, критикът заявява още по-остро: „Понякога даже приемат размерите и организацията на търсената абсурдност („Клас от ангели"), тъй като представената невярна сцена за истинска фактически се оказва безсмислена като рожба на поетовата фантазия... Дори да е имало някакъв шанс да и повярваме, той е изчезнал заедно с прекаленото преувеличение, което не е вече поетичес ка метафора, а е лошокачествена умозрителност, която е генералният недъг в интелекту ално-емоционалния конструктивизъм на Сте фан Цанев..." (с. 232). Цитираните извадки показват, че Спасов държи на собствения си глас и не е склонен да лази пред нечия попу лярност. Той не отстоява правото на естетска богопомазаност, а на критически вкус и избор.

Това малко есе предлага размисли за изкуството на словото, за високото призвание и дълга на писателя, за книгите и техните съдби в далечното минало и днес. Вече години наред поетичното творчество на най-древния китайски поет Цюй Юан (III—IV в. пр. н. е.) постоянно ангажира вниманието ми. Нека припомня, че тъкмо с името на този поет се определя появата на индивидуалното художествено творчество в Китай - плод на фолклорното словесно изкуство. Винаги ме е вълнувал въпросът, кои са причините за възникването и развитието на личното начало в поетичното творчество, както и какъв е характерът взаимните връзки между индивидуалната поезия и народното творчество. на Другото, което винаги е поддържало у мен постоянния интерес, е също и съотношението между реалното и измисленото, между действителното и фантастичното в поезията на Цюй Юан. При него жизнената правда винаги е съ пътствувана от художествената условност и е в органична връзка с нея. Така в прочутата си елегия „Ли сао“ („Скръбта на изгнаника") поетът ни разказва как напоил коня дракон в езеро, в което всяка сутрин се къпе слънцето, завързал поводите за приказното дърво Фусан, зад което пък, казват, че слънцето укрива, и тръгнал да поскита сред облаците:

Писателят дебютира през 1961 г. с повестта „Вълчи сънища" и времето до излизането на първия му роман „Реката" е белязано с още шест сборника повести и разкази. Няма да сбъркаме, ако насочим вниманието си към творбите „Небето на Велека“, „Гневно пътуване“, „Въздушните мостове", дали имената на съответните книги. През 1978 г. те заедно с „Дървото на греха“, „Зодията на рака“, „Животът - тази кратка илюзия“ и „Синият тютюнев дим" вля зоха в Избраните произведения на Д. Фучеджиев, което сочи тяхната роля в развитието му. Но само верността към хронологията ли кара писателя неизменно да поставя в началото на сборниците си „Небето на Велека" (1963)? Авторът тръгва към втората книга с плюсовете и минусите на „Вълчи съ нища". И ако дебютът му показва неизживяно увлечение по лансираната в дог матичния период литературна тема за диверсанта, за разлика от предшестве ниците си той прави крачка напред в реалистичното изграждане на характе рите и психологическото им уплътняване. Тук са заложени и кълновете на дву пластовия сюжетен подход - достигнал зряла форма в романите му; още тук енамерено мястото на природата като одухотворен участник в действието - в съзвучие или в контраст с поведението и изживяванията на героите. Белетрис тът въвежда в повествованието река Велека, която едновременно с превръщане то на региона в национален феномен ще стане нещо като символ на човешкото битие.

Едно утро, едва зазорявайки се, млад човек звъни на вратата на доктор Славчев и вика малко раз вълнувано, но енергично и бодро на появилия се доктор: „Г-н докторе, моля, побързайте, нов човек идва на света!" „Така ли, идвам веднага, г-н Йорданов!" - бързо отговорил докторът. Те се познавали. Този нов човек" съм била аз - пишещата след десетки години тия редове. Струва ми се, че децата растат като гъбки след дъжд - бързо, бързо, за родителите може да не е така, но ето че аз вече съм на 2-3 години. Спомените от ранното ми детство са малко и откъслечни, обаче някои от тях се появяват в съзна нието ми неочаквано като отделни и много ярки картини. ...Беше се спуснал вечерният мрак. Погледнах през широко отворения прозорец към градината на къщата, в която живеехме на улица „Дебър“ и останах смаяна от това, което видях. Дърветата бяха покрити с пухкав бял сняг. Месецът огряваше снежната покривка и чудно благоухание се разнасяше из въздуха. Сепвам се. Боже мой, не може да бъде! Нали сега е пролет! Това са цъфналите плодни дръв чета. Но как е възможно толкова много цвят. Не се забелязваха нито клони, ни листа, само бял цвят, чисто бял като сняг цвят. Как е станало това чудо? През деня не видях такова нещо. Картината беше наистина смайваща. Спомням си, когато родителите ми оставаха след вечеря вкъщи, при топло време, излизахме на балкона и сядахме на въздух и почивка. С упоение вдишвах сладкия въздух, който лек ветрец донасяше от полето, а може би Витоша ни пращаше своя вечерен привет. Миришеше на прясно окосена трева или на различни полски цветя. Чудесен въздух. Дишаш, дишаш и не можеш да се наситиш. Тъмносиньото небе биваше обсипано цялото със звезди. Аз се решавам с някой въпрос да наруша тишината, настъпила след спокоен и откъслечен разговор. Като че ли всички са вглъбени в себе си, в своите мисли. Изглежда, че вечерната тишина и красота създават такова настроение. Дори и аз го чувствувам, въпреки че съм едва на 5 години. И ний със сестра ми сме тихи и кротки, а на мене ми е дори мъчно. Какво е това небе, така безкрайно! Какво крие в себе си? Там ли живеят ангелите? Нерядко в такива вечери се понася песен, плавна, топла като молитва, като че ли ти казва това, което чувствуваш. Големите - родите лите ни и техните приятели, казваха, че това е изключително красив глас, дълбок и мек като кадифе, изразяващ естествено трепетите на душата. Трепетите на душата... Много по-късно разбрах, че този глас бил на бъдещата голяма българска певица Ана Тодорова. Като дете не я познавах, а вече като ученичка и студентка я виждах на сцената. Досега нося в душата си очарованието от нейния необикновено красив и изразителен глас. Певицата ме е смайвала с величествената си Далила от операта „Самсон и Далила", плакала съм с нейната Шарлота от операта „Вертер", вълнувала ме еи като Амнерис от „Аида". Всяка роля, която съм чула и видяла, изпълнена от Ана Тодорова, е оставила дълбоко следа в съзна нието ми.

Литературна мисъл". Опит за портрет на списанието като човек