поколение

Просто не усетихме кога тревожният октомврийски дъжд неспокойно заби по поетичния прозорец на Любомир Левчев, просто не видяхме кога нежният юноша възмъжа в сериозен млад поет, който упорито търси свой стил в поезията. Първите стихове на Л. Левчев по страниците на младежкия печат бяха поръсени с много звезди, с много нежна романтика. Но той бърже стъпи на земята. Огледа се. Видя неспокойния лик на нашата съвременност, потърси нови пътеки към поетичната истина. Много скоро той се пре върна в горд наш съвременник, когото възхищават величавите победи в Космоса, когото вече не увличат милите, старинни звуци на дядовата гъдулка. Той иска да живее с ритъма на едно припряно, задъ хано, динамично време. Той носи нещо ново със своя стих, енергичен и експресивен, ударен и злободневен, той иска да долови сложната диаграма на психиката на съвременника, разпокъсаното, импре сионистично мислене на цивилизования градски човек. Лирическият герой на поезията на Л. Левчев живее с тревож ните изменения на нашата планета, с дълбоките промени, които стават в нашия обществено-икономически живот. Това обществено неспокойство е една от привле кателните черти на поезията на Левчев. За разлика от други млади поети, които се пилеят по детайлното и незначителното, Л. Левчев търси нов граждански глас в поезията, но изразен вече с по-нови езикови средства. И новата стихосбирка на Л. Левчев e обърната изцяло към съвременността, към строителството, към живота на нашата младеж. Той написа някои интересни стихотворения за строителството. Неговите поетични хроники за нашите строителни дни не са скучновати протоколи, а сти хове, отличаващи се с една свежа строителна романтика, с жизнеутвърждаващо чувство, с конструктивен патос. Л. Левчев успява поетично да приповдигне нашата трудовостроителна действителност, да опоетизира трудовото ежедневие, да разчупи баналната рамка при неговото изображение. И в тая посока той успя да напише редица интересни поетични творби. В стихотворението „Кремиковско начало" има хубава атмосфера, едно ново образно виждане: Картината съвсем не е красива - Едно поле. Една кафява угар. Над нея слънце - ниско и мъгливо. И нищо друго. Кой дръзна да посее вместо жито тук на мечтите семената?... Димят, димят загадъчно браздите, като огнище на прабългарски гадател.

В литературата творческото дело на критика емного по-уязвимо от произведенията на писателя. На критика много по-често се налага да внася промени в своите преценки и виждания, отколкото на създателя на художествените ценности. В това отношение опасностите са още по-големи за онзи критик, който твърде често, темпераментно и неуморимо се е намесвал в литературния развой, споделял е свои мисли и впечатления. Вре мето не е твърде благосклонно към активната критическа намеса. Твърде бързо се забравят едни оценки, за да се приемат други. Сменят се едни литературни величини с други. Но ако всичко това го изисква ежедневната литературна практика, то в потока на времето дребното, незначителното избледнява, но вярната критическа намеса постепенно изпъква в своята цялост. Последователно, почти невидимо за литераторите, някакси неочаквано изпъква ръстът на литературния критик. Неговото дело, колкото и да е голямо, трудно получава веднага сериозно признание. Трябва да измине значителен период от време, да отпаднат ненужните прибързани писания, да прекипят страстите, да се уравновесят „плюСовете" и минусите" за даден автор, книга или литературно явление, за да изпъкне се риозното критическо виждане, правилното наблюдение, точният анализ. Тогава като цялостна отливка остава малка, но нужна за литературната история част от творчест вото на литературния критик.

Много и разнообразни нашата съвременност новата история на българската проза, когато препрочитаме „Татул“ и „Снаха", „Танго" ии романа-епопея „Обикновени хора". Днес не само Г. Караславов и Н. Вапцаров, но и другите наши класици се нуждаят от съвременен прочит, ново откриване и преоткриване - именно това ще бъде най-конкретният принос на нашата литературна мисъл при разработката на проблемите около приемствеността, традицията и новаторството в днешния литературен процес. Мога определено да заявя, че процесите на днешната литература невинаги се разглеждат в контекста на литературната история, че понякога не се правят паралели, съпоставки и аналогии между сегашни и някогашни творби и автори, което на дело би означавало разработка на проблема традиция и новаторство". Често пъти се пропускат удобни случаи и поводи да се пише със свежи, днешни сетива за литературната класика, да се разглежда тя като живо звено на съвре менния литературен процес. У нас съществува боязън да правим такива аналогии и съпоставки, а това на дело означава, че се подценяват стойностите на съвременната литература, която има своите върхове, своите шедьоври, издържащи на високите критерии на класиката. Особено що се отнася до съпоставки със социа листическо-реалистическите произведения от 30-те и 40-те години - един пряк мост между литературното вчера" и днешното състояние на нашата литература. От друга страна, литературните моди са толкова много и толкова нетрайни, че у нас с всеки изминат ден се засилва жаждата по традиция, по устойчивите есте тически ценности на социалистическо-реалистическата ни класика, поставила през 30-те години (заедно с конкретните) и редица по-общи проблеми, които добиха неочаквано и парадоксално на пръв поглед особено голяма актуалност в периода на развитие към зрялото социалистическо общество. Спираловидният развой на нашата днешна литература ни кара все по-определено да се връщаме назад, за да разлистваме книгите на Георги Караславов (защото най-вече съвре нният смисъл на неговия роман „Татул“ ще бъде тук обект на внимание), да поставяме ясните и стройни линии на неговата поетика с поетиката на сред И го поколение, което се разбунтува срещу традиционните изразни средства търси нова белетристична техника; което наложи потока на съзнанието и гротеската, лирично-асоциативната проза, монологичната форма, въобще прояви пиетет към такива елементи на прозаичната поетика, позволяващи по-сгъстено, по-кондензирано, по-лаконично да се предаде съдържанието, да се избягнат „тльстините" на прозата: излишната обстоятелственост, сюжетната разточителност, всестранната и прекалено изчерпателна характеристика на героите, фактологич8 ната затлаченост на белетристичната творба. Тези неща литературната критика най-често свързва с творчеството на Ст. Ц. Даскалов - един несъмнен, земен талант, неуспял да се осъществи напълно поради тия именно слабости, срещу които остро реагираха прозаиците от средното поколение български белетристи.

Победилата деветосептемврийска революция отприщи силите и енергията на народа. Десетки хора прописаха стихове, други рецитираха любимите поети на агитки и събрания. Въпреки продължилата война с фашизма, разрухата, наследена от третото царство, глада и купоните, хората живееха постоянно с поезия. За тях радиото излъчваше програми от сутрин до вечер. Тук работеха с ентусиазъм родените между двете войни поети Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин, Божидар Божилов, Михаил Лъкатник, Иван Пейчев. По националното радио се излъчваха и стихове на млади поети, започнали да пишат в дните на свободата. Техният списък е многоброен: Георги Бицин, Славчо Чернишев, Йордан Милтенов, Давид Овадия, Иван Давидков, Николай Зидаров, Димитър Данаилов, Вътьо Раковски, Найден Вълчев, Иван Радоев, Климент Цачев, Слава Семирова, Димитър Светлин, Станка Пенчева, Добри Жотев, Пеню Лазаров. По това време се извършва и истинското откриване на Вапцаров. За първи път се заговорва за автора на „Моторни песни" като за обновител на българската поезия. Това не е без значение за онези, които правят поетически прощьпулник. Революционните поети на 30-те години Радевски и Мл. Исаев издават най-силните си книги: „Въздух не достигаше“ и „Огънят". Партизанският политкомисар Веселин Андреев публикува своите партизански песни през 1947 г. Цялата бъл гарска земя ехти от стиховете на загиналия партизански командир Хр. Кърпачев. Първият следдеветосептемврийски републикански поетичен випуск получава бойното си кръщение в бригадирските отряди. Роди се понятието бригадирска поезия" с главни представители Климент Цачев, Иван Радоев, Вътьо Раковски, Николай Соколов, Добри Жотев, Найден Вълчев, Станка Пенчева. Тога вашната критика недоволствуваше от бригадирската поезия, в която откриваше липсата на новия труд и на новите взимоотношения. Но самата тази критика признаваше фрагментарното и ярко изписване на образите, живописното фиксиране на мимолетните впечатления. А това от само себе си не е малко, като се има пред вид силното засушаване, настъпило в нашата поезия в годините на догматичната естетика. Тъкмо в дните, когато всички поети си приличат, като че ли са кръстени във водите на р. Йордан, бригадирските поети претендират за индивидуална изява. Време е да престанем да се отнасяме с крайно снизхождение към бригадирската поезия.

От дебютната си книга „На път с връстни ците“, та и до днес Иван Спасов е най-близкият (и затова най-пристрастният) тълкувател и ценител на „априлската" литературна въл на. Критикът сам е избрал участта да бъде разпъван на кръст от многоликите творчески съдби на няколко десетки свои връстници и от недотам лоялните задевки на журналистически пописващи братя, за които интересът към едно поколение е признак на естетическа ограниченост. Ив. Спасов е от малцината, които търсят истините за литературния процес на възможно най-широка идейна и есте тическа база. За подобна ценностна ориентация голата амбиция не стига. Искат се знания, кураж и як гръбнак. Прочетете кой да е от очерците в „Портрет на едно поколение" (втора част) и ще се уверите, че авторът изстрадва съдбите на връстниците си. Защото е убеден, че „Кри тиката никога не може да стои там, на брега, и да чака, докато писателят се пребори с урагана. Тя е длъжна да подава ръка отблизо, а не да хвърля пояс отдалече" (с. 6). Очеркът за поета Дамян Дамянов въвежда не само в редиците на априлската фаланга, а е и ключ за морално-нравствения облик на Спасов. Ценна психоаналитична добавка към взаи моотношенията писатели-критици е разказа ната тук история на два получени автографа. Творчеството на четиринадесетте поети (ще припомня, че първата част от книгата съ държа тринадесет очерци) критикът оценява с единна идейно-естетическа мярка, но конкретните и форми са в зависимост от самите обекти на изследване. В зрелите си години Спасов е надмогнал характерните за критиката голословни пристрастия от рода „харесва ми“, „не ми харесва". Негово предпочитано оръжие не е каламбурът (па бил той ефектен и бодлив!), а сериозният инструментариум от критически средства за оценка. Някъде тем пераментът и полемичната му страст го водят към директен спор с разглеждания автор. За песимистичния тон в „Антикварни стихотворения" на Иван Динков той пише: „Но ако това е обобщение за времето, за изкуството, за ролята му в живота на хората, би трябвало да кажем на Иван Динков да не стоварва цялата си резигнация върху поетическото творчество. Нека запази светлия му взор и нека не задръства чистия му път" (с. 50). Анализи райки интелектуално-емоционалните похвати на Стефан Цанев, критикът заявява още по-остро: „Понякога даже приемат размерите и организацията на търсената абсурдност („Клас от ангели"), тъй като представената невярна сцена за истинска фактически се оказва безсмислена като рожба на поетовата фантазия... Дори да е имало някакъв шанс да и повярваме, той е изчезнал заедно с прекаленото преувеличение, което не е вече поетичес ка метафора, а е лошокачествена умозрителност, която е генералният недъг в интелекту ално-емоционалния конструктивизъм на Сте фан Цанев..." (с. 232). Цитираните извадки показват, че Спасов държи на собствения си глас и не е склонен да лази пред нечия попу лярност. Той не отстоява правото на естетска богопомазаност, а на критически вкус и избор.