първото

Победилата деветосептемврийска революция отприщи силите и енергията на народа. Десетки хора прописаха стихове, други рецитираха любимите поети на агитки и събрания. Въпреки продължилата война с фашизма, разрухата, наследена от третото царство, глада и купоните, хората живееха постоянно с поезия. За тях радиото излъчваше програми от сутрин до вечер. Тук работеха с ентусиазъм родените между двете войни поети Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин, Божидар Божилов, Михаил Лъкатник, Иван Пейчев. По националното радио се излъчваха и стихове на млади поети, започнали да пишат в дните на свободата. Техният списък е многоброен: Георги Бицин, Славчо Чернишев, Йордан Милтенов, Давид Овадия, Иван Давидков, Николай Зидаров, Димитър Данаилов, Вътьо Раковски, Найден Вълчев, Иван Радоев, Климент Цачев, Слава Семирова, Димитър Светлин, Станка Пенчева, Добри Жотев, Пеню Лазаров. По това време се извършва и истинското откриване на Вапцаров. За първи път се заговорва за автора на „Моторни песни" като за обновител на българската поезия. Това не е без значение за онези, които правят поетически прощьпулник. Революционните поети на 30-те години Радевски и Мл. Исаев издават най-силните си книги: „Въздух не достигаше“ и „Огънят". Партизанският политкомисар Веселин Андреев публикува своите партизански песни през 1947 г. Цялата бъл гарска земя ехти от стиховете на загиналия партизански командир Хр. Кърпачев. Първият следдеветосептемврийски републикански поетичен випуск получава бойното си кръщение в бригадирските отряди. Роди се понятието бригадирска поезия" с главни представители Климент Цачев, Иван Радоев, Вътьо Раковски, Николай Соколов, Добри Жотев, Найден Вълчев, Станка Пенчева. Тога вашната критика недоволствуваше от бригадирската поезия, в която откриваше липсата на новия труд и на новите взимоотношения. Но самата тази критика признаваше фрагментарното и ярко изписване на образите, живописното фиксиране на мимолетните впечатления. А това от само себе си не е малко, като се има пред вид силното засушаване, настъпило в нашата поезия в годините на догматичната естетика. Тъкмо в дните, когато всички поети си приличат, като че ли са кръстени във водите на р. Йордан, бригадирските поети претендират за индивидуална изява. Време е да престанем да се отнасяме с крайно снизхождение към бригадирската поезия.

Преди около петнадесет години в българските кръстословици започнаха да се появяват дефиниции като древноскандинавско народно предание" и, название на сборник скандинавски легенди". Естествено търсеха се думите сага" и, Еда". Колкото и неточни да бяха дефинициите, още по-неточни, дори мъгляви се оказаха при проверка представите не само на любителите на кръстословици, но и на самите съставители за понятията, означени с тези две малки думи. Така се стигна до въпроса: „Колко ли са хората в България, които знаят, че сагите и Еда са не само предания и легенди, а са цяла една литература?" Доколкото можа да се установи, в България никога не са издавани преводи от оригинали на северноевропейска поетична и сагова литература. Някои саги (в превод на други езици) са служи ли на български учени - историци, литератори и филолози - като източници за техни трудове, където ги срещаме споменати или цитирани. Никой не се е занимавал по-обстойно с тях като ли тературно явление, никой не ги е превеждал. В интерес на истината тук му е мястото да се признае, че когато си зададе гореспоменатия въпрос, авторката на настоящите редове не можеше да твърди, че познава основно нордическата литература. Тя не беше специалист, а по-скоро ентусиаст в тази област - ентусиазъм, породен от един учебен сборник на известния шведски филолог и специалист по сагите проф. Елиас Весен и подхранван спорадично от случайно намерени четива. Последваха години на по-системно четене и проучване, докато се стигна до заключението, че е крайно време българските читатели да бъдат запознати с тази литература, считана за едно от върховите постижения на европейското Средновековие. Излишно е да се споменават тук някои трудности, срещани при опитите да се събуди инте рес към сагите. Може би ще е по-точно да се каже, че интересът вече е събуден, но още няма разбиране за проблематиката. Затова нека се надяваме, че трудностите ще се преодолеят. Първият успех е налице. През 1976 г. в сборника „Северни морски новели" (ДИ „Г. Бакалов", Варна; съставител доц. Г. Вълчев) бяха включени две саги: исландската „Сага за Гунлауг Змийски език" из родовите саги и „Битката край Сволд" из „Хеймскрингла" на Снори Стурлусон. Читателите ги посрещнаха добре.