следдеветосептемврийско

Победилата деветосептемврийска революция отприщи силите и енергията на народа. Десетки хора прописаха стихове, други рецитираха любимите поети на агитки и събрания. Въпреки продължилата война с фашизма, разрухата, наследена от третото царство, глада и купоните, хората живееха постоянно с поезия. За тях радиото излъчваше програми от сутрин до вечер. Тук работеха с ентусиазъм родените между двете войни поети Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин, Божидар Божилов, Михаил Лъкатник, Иван Пейчев. По националното радио се излъчваха и стихове на млади поети, започнали да пишат в дните на свободата. Техният списък е многоброен: Георги Бицин, Славчо Чернишев, Йордан Милтенов, Давид Овадия, Иван Давидков, Николай Зидаров, Димитър Данаилов, Вътьо Раковски, Найден Вълчев, Иван Радоев, Климент Цачев, Слава Семирова, Димитър Светлин, Станка Пенчева, Добри Жотев, Пеню Лазаров. По това време се извършва и истинското откриване на Вапцаров. За първи път се заговорва за автора на „Моторни песни" като за обновител на българската поезия. Това не е без значение за онези, които правят поетически прощьпулник. Революционните поети на 30-те години Радевски и Мл. Исаев издават най-силните си книги: „Въздух не достигаше“ и „Огънят". Партизанският политкомисар Веселин Андреев публикува своите партизански песни през 1947 г. Цялата бъл гарска земя ехти от стиховете на загиналия партизански командир Хр. Кърпачев. Първият следдеветосептемврийски републикански поетичен випуск получава бойното си кръщение в бригадирските отряди. Роди се понятието бригадирска поезия" с главни представители Климент Цачев, Иван Радоев, Вътьо Раковски, Николай Соколов, Добри Жотев, Найден Вълчев, Станка Пенчева. Тога вашната критика недоволствуваше от бригадирската поезия, в която откриваше липсата на новия труд и на новите взимоотношения. Но самата тази критика признаваше фрагментарното и ярко изписване на образите, живописното фиксиране на мимолетните впечатления. А това от само себе си не е малко, като се има пред вид силното засушаване, настъпило в нашата поезия в годините на догматичната естетика. Тъкмо в дните, когато всички поети си приличат, като че ли са кръстени във водите на р. Йордан, бригадирските поети претендират за индивидуална изява. Време е да престанем да се отнасяме с крайно снизхождение към бригадирската поезия.