Моето

Вярвам, че ще интересува българските читатели, които отдавна ценят Ибсен, да узнаят, че мислите му между другото са били насочени към България, когато е писал „Когато ний мъртвите възкръснем". Главното действуващо лице от женски пол, Ирена фон Сатов, носи презимето на втория си съпруг, един русин, притежател на златни мини в Урал. А пък първият и съпруг е бил южноамериканец. Висш дипломат“, се казва в окончателната версия на Ибсен. Но в първата скица е казано, че той е бил „русин“, а в един среден вариант, че той беше дипломат, висш български дипломат". Защо български"? Моята теория е, че първоначално Ибсен е мислил да направи алюзия за българина Инсаров от романа на Тургенев, В навечерието". Но Ирена, която може би е „тургеневска“ жена, е по-скоро фатална жена, като Ирена в „Дим", отколкото „силна" жена, като Елена във „В навечерието. Ето защо Ибсен накрай е махнал понятието „български“. (Аз се занимавам по-подробно с това положение в една голяма студия, „Тургенев в духовния живот на Норвегия“, която тъкмо довърших.)

Мемоарите на Панайот Хитов „Моето пътуване по Стара планина" са една от най-инте ресните книги в българската мемоаристика не само по съдържание, но и със своята „творческа история". Природно умен и съобразителен, Хитов става грамотен едва на тридесет и осем години. През 1868 г. той започва да работи над своите мемоари. Негов пръв помощник, който взема участие в снабдяването на воеводата с някои документи, в уточняването на известни факти, както и в преписването на оригинала, е Петър Берковски.

В литературата творческото дело на критика емного по-уязвимо от произведенията на писателя. На критика много по-често се налага да внася промени в своите преценки и виждания, отколкото на създателя на художествените ценности. В това отношение опасностите са още по-големи за онзи критик, който твърде често, темпераментно и неуморимо се е намесвал в литературния развой, споделял е свои мисли и впечатления. Вре мето не е твърде благосклонно към активната критическа намеса. Твърде бързо се забравят едни оценки, за да се приемат други. Сменят се едни литературни величини с други. Но ако всичко това го изисква ежедневната литературна практика, то в потока на времето дребното, незначителното избледнява, но вярната критическа намеса постепенно изпъква в своята цялост. Последователно, почти невидимо за литераторите, някакси неочаквано изпъква ръстът на литературния критик. Неговото дело, колкото и да е голямо, трудно получава веднага сериозно признание. Трябва да измине значителен период от време, да отпаднат ненужните прибързани писания, да прекипят страстите, да се уравновесят „плюСовете" и минусите" за даден автор, книга или литературно явление, за да изпъкне се риозното критическо виждане, правилното наблюдение, точният анализ. Тогава като цялостна отливка остава малка, но нужна за литературната история част от творчест вото на литературния критик.