нещо

Вярвам, че ще интересува българските читатели, които отдавна ценят Ибсен, да узнаят, че мислите му между другото са били насочени към България, когато е писал „Когато ний мъртвите възкръснем". Главното действуващо лице от женски пол, Ирена фон Сатов, носи презимето на втория си съпруг, един русин, притежател на златни мини в Урал. А пък първият и съпруг е бил южноамериканец. Висш дипломат“, се казва в окончателната версия на Ибсен. Но в първата скица е казано, че той е бил „русин“, а в един среден вариант, че той беше дипломат, висш български дипломат". Защо български"? Моята теория е, че първоначално Ибсен е мислил да направи алюзия за българина Инсаров от романа на Тургенев, В навечерието". Но Ирена, която може би е „тургеневска“ жена, е по-скоро фатална жена, като Ирена в „Дим", отколкото „силна" жена, като Елена във „В навечерието. Ето защо Ибсен накрай е махнал понятието „български“. (Аз се занимавам по-подробно с това положение в една голяма студия, „Тургенев в духовния живот на Норвегия“, която тъкмо довърших.)

Другарю Иванов, Вие вече казахте, че първият писател, с когото сте се запознал, е Людмил Стоянов. Известно е, че по-късно се срещате и с други белетристи и поети. С някои от тях сте бил в непрекъснат контакт. Какво е отношението Ви към тези срещи сега? Интере суват ме контактите Ви с писателите, с които сте бил най-близьк. - За Людмил Стоянов съм говорил. Не съм отминал и Николай Райнов, който ми беше професор в Художествената академия и с когото наистина поддържах приятелски връзки. Към него изпитвах чувство на дълбоко уважение. И затова много се зарадвах, когато Пловдивският юбилеен комитет възприе идеята да му се посвети чествуване в началото на пролетта на 1939 г. Председател на този комитет беше адвокатът Божидар Здравков - демократично настроен човек и с големи симпатии към Съветския съюз. За лектор на чествуването се определи Сте фан Гевгалов, учител по литература в Търговската гимназия. Като членове на същия комитет влизаха Петър Малчев - директор на Търговската гимназия, писателят Хр. Борина, журналистът Лука Говедаров, директорът на Пловдивската библиотека-музей Димитър Цончев и аз като пряк организатор на юбилейното чествуване. По време на подготовката получих едно писмо от Николай Райнов, в което съобщава темата на сказката си, която трябваше да изнесе на другия ден. В писмото си той не отминава и лошото отношение на Владимир Василев и „златорожци“, които отказали да участвуват в работата. - Въпросното писмо на Николай Райнов е от 23 февруари 1939 г.:

В кн. 6/1975 г. на сп. Литературна мисъл е публикувана статия-преглед на Йежи 148 Шлизински за „Рецепцията на делото на Паисий Хилендарски в Полша през послед ните 60 години". Авторът определя своята задача по следния начин: „Настоящият пре глед не съдържа оценка на делото на Паи сий - неговата цел еда проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години (с. 69). Прегледът съдържа информация за периода от 1912 г. до наши дни: разгледани са очерци, синтетични трудове за литературата на южните славяни, българската писменост и история, в които е отделено място за жи вота и творчеството на Паисий, редица статии и по-малки материали, чествувания. В прегледа е намерило отражение научното събрание по случай 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, организирано на 21 февруари 1972 г. от Секцията за западни и южнославянски литератури към Института по славистика при ПАН. Авторът посочва тази сесия като първо и единствено честву ване на 250-годишнината на Паисий Хилендарски в Народна Полша. С настоящата статия искаме да коригираме една историческа и научна неточност. В полския град Краков на 11 декември 1972 г. се състоя тържествена научна сесия, посветена на 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски. Сесията бе организирана от Комисията по славистика при ПАН и Дружеството за полско-българско прия телство и бе ръководена от проф. д-р Ст. Урбанчик. Тържествената научна сесия бе открита с научен доклад от проф. д-р М. Караш, ректор на Ягелонския университет и предсе дател на Дружеството за полско-българско приятелство. Проф. М. Караш направи характеристика на ролята и значението на Паисий Хилендарски за развитието на българската култура. В началото докладчикът подчерта: „Днешното събрание в аулата на Ягелонския университет има изключителен характер. На първо място празнуваме 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, писател и творец с много заслуги за бъл гарската култура; а, от друга страна, разпространяваме историята на България сред нашето общество, което днес е изпълнило цялата университетска аула. Направеният от проф. Караш преглед представи на аудиторията величието на Паисиевото дело, което определя годината 1762 за преломна дата в историята на българския народ, открила наистина нова епоха..." Паисий Хи лендарски заема изключително високо място сред великите синове на България. Неговата книга, преписвана, разпространявана и пазена във всеки дом и във всяка църква като реликва, наистина се превръща в реликва на народната памет и народната история. Защото всяка от 83-те страници на тази книга е напоена с дълбока любов към родния край, към поробения народ. С пламенни слова Паисий се обрыща към народното съ знание, за да го събуди, да събуди българския дух у българите. И именно тази книга, написана повече от 100 години преди освобож дението на България от османско иго, е едно от делата, които подготвят това велико съ битие. В годините на най-тежкото робство Паисий събужда вяра в бъдещето, показва пътя за културно и политическо освобожде ние. Затова, сравнявайки го с Омир, за родно място на Паисий претендират няколко местности.

Тежки, дълбоки размисли пробужда този роман* у читателя, успял с тър пение и воля да попие в себе си неговата сурова художествена правда. Защо това е така, вероятно би било много трудно да се обясни на човек, който предварително не е запознат с книгата. Затова моите разсъждения по повод романа на Ю. Бондарев не са предназначени за тези, които предпочитат да четат не самите книги, а написаното за тях. Никаква критика не може да замести личностно-емоционалния контакт с истинското художествено произведение, колкото и прозорлива да е тя. Но аз не се каня да пиша дори критическа статия традиционния смисъл на това понятие. Искам просто да споделя собствени те си мисли, събудени за живот от допира с тази великолепна художествена творба. B Дълго, твърде дълго препрочитах и се връщах към книгата, преди да се реша сам да хвана перото. Не зная дали това е добре или зле. Но от друга страна пък вече със сигурност зная, че истината за авторовия замисъл не може да се схване просто чрез сюжета. Нещо повече - тя не може да бъде схваната дори и при положение, че ние насочим своето внимание към конкретната съдба на един или друг от героите на романа. „Избор" е такъв тип художествено произведение, при който идеята на автора се носи от органичното сплитане на човешките съдби, а не от един (макар и главен) художествен образ. Наистина външно сюжетът като че ли позволява и едно по-елементарно тълкуване. Но колкото по-дълбоко потъваме в житейската драма на хората, „населили" този роман, ние все по-ясно и по-ясно усещаме, че работата никак не е толкова проста и ясна. Ето защо моите размисли няма да следват хронологически развоя на събитията, а ще се опитам да изведа на преден план някои от проблемите, които в своята цялост представляват онази канава, върху коя то се гради тъканта на художественото произведение.