Вичо

Книгата на Вичо Иванов „Те останаха в мойте спомени“ е плод на многолетното участие на писателя в нашия литературен живот, разкрива неговото активно отношение към творци и проблеми, трайния му интерес към надникване в художествената природа на отделния автор. Защото той не само разказва за приятелството си с отделни наши и полски писатели, поети, драматурзи, не само ни въ вежда в кръга на своите взаимоотношения, но и прави сериозен опит да характеризира личността, да покаже неповторимата същност на един творец, неговото присъствие в националния литературен процес. Веднага прави впечатление, че връзките на Вичо Иванов са били преди всичко със значими автори. В неговите спомени оживяват образите на такива именити наши творци като Людмил Стоянов, Георги П. Стаматов, Тодор Павлов, Йордан Йовков, Рачо Стоя нов, Стоян Загорчинов, Николай Хрелков, Иван Д. Шишманов, Борис Шивачев, Веселин Ханчев, както и на видни полски писатели със световна известност, като Ярослав Ивашке вич, Владислав Броневски, Леон Кручковски, Мария Домбровска, Вилхелм Мах и Станислав Йежи Лец. Ето кое привлича сериозното внимание към неговата книга, защото тя дава възможност да се почувствува още веднъж колко обаяние носи самобитният талант, колко интересен и неповторим е той не само в литературните си изяви, но и в своите дел ници, в ежедневното си проявление. За разлика от някои самовлюбени разказвачи на мемоари, които повече изтъкват собствената си личност, отколкото личността на писателя, за когото разказват, или правят смайващи" заключения и изводи за чертите на своите събеседници, Вичо Иванов разказва твърде непретенциозно и непринудено. Впе чатленията изпъкват на фона на редица съби тия, документирани добросъвестно, със стре меж да не се изолирва отделният писател от времето, в което живее и твори. Вичо Иванов тясно свързва творческата изява с обществената обстановка и това еособено ценно, когато той характеризира личността на автора, когато се опитва да я разкрие в нейната цялост и Оригинално присъствие в литературата. Така беше и в предишните мемоари на Вичо Иванов за артисти и драматурзи, за видни дейци на родното изкуство.

Другарю Иванов, Вие вече казахте, че първият писател, с когото сте се запознал, е Людмил Стоянов. Известно е, че по-късно се срещате и с други белетристи и поети. С някои от тях сте бил в непрекъснат контакт. Какво е отношението Ви към тези срещи сега? Интере суват ме контактите Ви с писателите, с които сте бил най-близьк. - За Людмил Стоянов съм говорил. Не съм отминал и Николай Райнов, който ми беше професор в Художествената академия и с когото наистина поддържах приятелски връзки. Към него изпитвах чувство на дълбоко уважение. И затова много се зарадвах, когато Пловдивският юбилеен комитет възприе идеята да му се посвети чествуване в началото на пролетта на 1939 г. Председател на този комитет беше адвокатът Божидар Здравков - демократично настроен човек и с големи симпатии към Съветския съюз. За лектор на чествуването се определи Сте фан Гевгалов, учител по литература в Търговската гимназия. Като членове на същия комитет влизаха Петър Малчев - директор на Търговската гимназия, писателят Хр. Борина, журналистът Лука Говедаров, директорът на Пловдивската библиотека-музей Димитър Цончев и аз като пряк организатор на юбилейното чествуване. По време на подготовката получих едно писмо от Николай Райнов, в което съобщава темата на сказката си, която трябваше да изнесе на другия ден. В писмото си той не отминава и лошото отношение на Владимир Василев и „златорожци“, които отказали да участвуват в работата. - Въпросното писмо на Николай Райнов е от 23 февруари 1939 г.: