Хилендарски

Паисий Хилендарски се извишава като светъл маяк сред историческите и историколитературните процеси, които протичат в един от връхните моменти в нашето разви тие - в началото на Българското възраждане и на новата българска литература. Неговото дело събира светлината на миналото и я отправя напред в бъдещето. Като основоположник на една нова епоха той има ясен поглед за нейните нужди и прозира дълбоко в участта на народа ни. И знаменитата История Славянобългарска е не само пъркрупно дело на новобългарската литература, но представя програма, която поставя задачите на Българското възраждане и чертае път за развитието на българския BO народ. Ярката фигура на първия български възрожденец отдавна вече е привлякла вниманието на нашата наука. Източниците обаче както за неговата дейност, така и за неговата епоха са оскъдни и научното дирене мъчно си пробива път към личността му и към процесите, които го извеждат върху ръба на две епохи, като възвестител на нов момент в историческото и литературно развитие на народа ни. Нашата марксическа историография и литературознание - може да се каже - обясниха вече същността на Възраждането ни, което представя период на преминаване от феодална към капиталистическа формация. Останаха обаче недоизяснени редица извънредно важни въпроси, които поставя развитието през епохата; тяхното решение би ни разкрило по-конкретно процесите, които водят до появата на История Славянобългарска в 1762 г. и които следват подир тая поява, за да завършат и в нашата страна "Великия Енгелс Възраждането. 1 на прогресивен преврат" - както нарече Нашата обща и литературна историография от ново време правилно насочват вни манието си не само към явленията, които регистрират настъпателното движение и ни запознават с картината на живота и с постиженията на културата и литературата, с редица личности и произведения, представящи отделните моменти и успехите на общест вено-историческото ни и литературно минало, но и към процесите и закономерностите нашето развитие. За да станат обаче напълно явни тези процеси и закономерностите, които движат нашето развитие, Паисиевото дело и Възраждането ни трябва да бъдат поставени в светлината на общото историческо и историко-литературно развитие, което преминават европейските народи през столетията.

Напоследък съветската славистична наука проявява доста голям интерес към историята на нашата литература. И вед нага трябва да се каже, че от нейния поглед все още отбягват проблемите на старата българска и възрожденска литература. А в тази насока има какво да се издирва, засягащо историята на руската и българската литература. Хубава илюстрация на тази мисъл е обстойният и ценен труд на А. Н. Робинсон „Исто риография славянского возраждения и Паисий Хилендарски" (Москва, 1963, 139 с.), написан във връзка с Петия славистичен конгрес, който се състоя в София през месец септември 1963 г. Личността и делото на Паисий Хилендарски отдавна будят интерес у руските слависти, проявяващ се предимно в археографска насока (В. И. Григорович, Ю. Ив. Венелин, О. Бодянски, Вл. Ламански, П. А. Лавров и др.). Нещо повече дори - в научната литература Паисий е въведен от руския учен В. И. Григорович през 1852 г. След това интересът към Паисий постепенно нараства. Сега нов и особено важен момент е въ веждането на Паисий в историята на общославянските литератури, което за пръв път се появява в прочутата „Исто рия славянских литератур" на Пипин и Спасович (1879 г.). Видният слав ист П. А. Лавров направи задълбочен историко-литературен анализ на „Одна из переделок „Истории славяноболгарской " неромонаха Паисия..." (1895 г.). След дълго прекъсване на подобни научни публикации през 1941 г. се появи обширното проучване „Паисий Хилендарский и его „История славяноболгарская" 1762 г. " от акад. Н. С. Державин, поместено в неговия извесетн „Сборник статей и иссле дований в области славянской фило логии" (стр. 63-124). И пак ново пре късване, нарушено през 1963 г. с появата на горепосочения труд на А. Н. Робинсон.

Навършването на 250 години от рожде нието на Паисий Хилендарски бе повод за появата на нови проучвания върху живота, личността и епохата на първия български възрожденец. Между тях книгата на проф. Христо Христов привлича вниманието като опит за цялостно осветляване на истори ческите аспекти на сложната и многостранна Паисиева проблематика. В няколко кратки уводни думи авторът еобосновал необходи мостта от ново монографично изследване, като изтъква, че въпреки наличието на голяма по обем научна литература върху Паи сий далеч не всички въпроси могат да бъдат считани за задоволително решени. По тази при чина предлаганият труд си поставя за за дача да разкрие върху широка изворова Основа икономическото, социалното и културното положение на българския народ през осемнадесети век“ и върху нея да очер тае личността и подвига на Паисий". Напълно вярна е констатацията на автора, че в литературата за Пансий Хилендарски Някои схващания са остарели, други се нуж даят от допълнителна аргументация, а трети направо са отречени от научната критика", което налага да се подложи на критичен разбор всичко писано за Паисий, както и да се даде преценка за това, което енапра вено и което предстои да бъде направено". Въпреки че трудът не преследва толкова широки задачи, тези мисли разкриват добре отправната точка и целите на изследователя. В композицията на своята книга проф. Хри сто Христов еизбрал една нова и интересна постройка. Встъпителната глава е посветена на „Света гора и светогорските манастири", т. е. има за цел да покаже онази интелекту ална атмосфера, в която израства и се оформя личността на Пасиний. Чрез привличането на нов или неизползуван досега цялостно изворов материал (сведенията на френския учен от XVI в. Пиер Белон, данните на английския консул от XVII в. Пол Рико описанията на известния украински пъте шественик Василиий Григорович-Барски) авторът е успял да нарисува вярна и убеди телна картина на обстановката в голямата Монашеска република, показана като един от най-важните духовни центрове на Балканите през епохата на робството. Особено внимание еотделено на манастирите Хилендар и Зограф, като еподчертана, от една страна, ролята им в съхраняването на бъл гарската книжовна традиция, а, от друга - убедително е разкрита връзката им с българските земи през XVII-XVIII в.. когато те се свързвали все повече и повече с реално съществуващия свят и ставали организатори чрез многобройните си метоси на народната просвета, култура и духовен живот". С редица фактически данни е показана голямата материална и морална помощ, която тези манастири са получавали ст българското население. Авторът акцен тува върху ролята на светогорските манастири като крепост на източното православие, но наред с това обръща внимание и на новите повеи в интелектуално-просветния живот на Атон, преди всичко на краткотрайно просъществувалата Атонска академия на Евгений Вулгарис (закрита през 1758 г.), едно доказателство, че през XVIII в. „наред с традиционнното мислене в Света гора си пробивали път и нови идеи". Втората глава на книгата „Османската държава и българският народ през XVII век“ принадлежи към най-ценната част от труда, особено като се има пред вид колко все още фрагментарни и непълни са науч ните познания за обществено-политическата и икономическата обстановка на Балканите през осемнадесетото столетие. Чрез прив личане на нови убедителни факти авторът се обявява против традиционните схематични схващания, които представят обикновено развитието на Османската държава през XVIII в. „като процес на непрекъснат упа дък и разложение на военно-феодалната система". Той приема тази постановка за вярна само в общи линии и основателно отбелязва, че упадъкът и разложението не се развивали равномерно в хронологичен и териториален аспект. Освен това те били съпътствувани от зараждането на нови социално-икономически явления и процеси, които внасяли промени в структурата на феодалното общество". Ето защо, след като се спира твърде обстойно на разрухата и кризата в Османската империя, свързани с военните неуспехи в края на XVII и началото на ХVIII в., авторът обръща внимание на един много важен факт - 30-годишния мирен период, започнал с подписването на Белградския мирен договор с Австрия в 1739 г. и продължил чак до 1768 г., който създава условия за стабилизация и развитие на стопанския живот. На фона на засиления упадък на военно-феодалната система е показано израстването на нова социална сила - аяните.

Една от най-светлите личности в по-новата история на България е безспорно родоначалникът на българското национално възраждане, авторът на „История славянобългарская" - Паисий Хилендарски. Съществува вече богата литература за Паисиевата творба, за нейното значение в създаването на новата, възродена българска литература. Паисий е тема на многобройни аналитични очерци, статии и обширни научни и популярни трудове. За него са писали не само българи, но и много слависти от Изток и Запад. Настоящият преглед не съдържа оценка на делото на Паисий - неговата цел е да проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години. „Словянски свят“ от 1912 г. помества анонимна бележка, в която съоб щава за чествуването в България 150-годишнината от завършването на Исто рията. Бележката съдържа биографични и библиографски данни за Паисий, привежда заглавията на отделните части в Историята, и изтъква във връзка със създаването й: „Подтиците, които са го (Паисий) ръководили при написването на Историята, идвали предимно, ако не единствено, от патриотичното чувство. Тежките условия в страната не са били благоприятни за научни исторически издирвания. Затова творбата на Паисий няма понастоящем научно значение, тя е исторически паметник на националните стремежи." В междувоенния период в Полша се появяват три очерци по история на българската литература, които отделят повече място на автора на „Славянобългарска история". През 1931 г. в Познан излиза малката по обем книга на полския Дипломатически представител в София Кажимеж Хофман, озаглавена „Българската литература“. Тя се появява две години след книгата на А. Брюкнер. Последната е доста непълна и съдържа оскъдна и не много точна информация за българската писменост. (Брюкнер е посветил на Паисий само едно изре чение.5) Очеркът по история на българската литература от Хофман няма научни амбиции. Авторът иска само да популяризира българската писменост, малко позната тогава в Полша.

В кн. 6/1975 г. на сп. Литературна мисъл е публикувана статия-преглед на Йежи 148 Шлизински за „Рецепцията на делото на Паисий Хилендарски в Полша през послед ните 60 години". Авторът определя своята задача по следния начин: „Настоящият пре глед не съдържа оценка на делото на Паи сий - неговата цел еда проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години (с. 69). Прегледът съдържа информация за периода от 1912 г. до наши дни: разгледани са очерци, синтетични трудове за литературата на южните славяни, българската писменост и история, в които е отделено място за жи вота и творчеството на Паисий, редица статии и по-малки материали, чествувания. В прегледа е намерило отражение научното събрание по случай 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, организирано на 21 февруари 1972 г. от Секцията за западни и южнославянски литератури към Института по славистика при ПАН. Авторът посочва тази сесия като първо и единствено честву ване на 250-годишнината на Паисий Хилендарски в Народна Полша. С настоящата статия искаме да коригираме една историческа и научна неточност. В полския град Краков на 11 декември 1972 г. се състоя тържествена научна сесия, посветена на 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски. Сесията бе организирана от Комисията по славистика при ПАН и Дружеството за полско-българско прия телство и бе ръководена от проф. д-р Ст. Урбанчик. Тържествената научна сесия бе открита с научен доклад от проф. д-р М. Караш, ректор на Ягелонския университет и предсе дател на Дружеството за полско-българско приятелство. Проф. М. Караш направи характеристика на ролята и значението на Паисий Хилендарски за развитието на българската култура. В началото докладчикът подчерта: „Днешното събрание в аулата на Ягелонския университет има изключителен характер. На първо място празнуваме 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, писател и творец с много заслуги за бъл гарската култура; а, от друга страна, разпространяваме историята на България сред нашето общество, което днес е изпълнило цялата университетска аула. Направеният от проф. Караш преглед представи на аудиторията величието на Паисиевото дело, което определя годината 1762 за преломна дата в историята на българския народ, открила наистина нова епоха..." Паисий Хи лендарски заема изключително високо място сред великите синове на България. Неговата книга, преписвана, разпространявана и пазена във всеки дом и във всяка църква като реликва, наистина се превръща в реликва на народната памет и народната история. Защото всяка от 83-те страници на тази книга е напоена с дълбока любов към родния край, към поробения народ. С пламенни слова Паисий се обрыща към народното съ знание, за да го събуди, да събуди българския дух у българите. И именно тази книга, написана повече от 100 години преди освобож дението на България от османско иго, е едно от делата, които подготвят това велико съ битие. В годините на най-тежкото робство Паисий събужда вяра в бъдещето, показва пътя за културно и политическо освобожде ние. Затова, сравнявайки го с Омир, за родно място на Паисий претендират няколко местности.

Специалистите в областта на българистиката и славистиката са добре запознати с дъл гогодишните търсения на проф. Велчо Велчев, с широтата на творческите му интереси. Неговите работи включват в себе си областта на старата руска литература от X-XVII в., сравнителното литературознание, преди всич ко руско-българските взаимоотношения, а също така и старата българска литература и литературата през епохата на Възраждането. В творческата дейност на учения особено място заема паисиевската тематика. Още написаната през 1943 г. негова книга „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" стана принос в паисиеведението. Този труд, както и изследванията на Рикардо Пикио и Надежда Драгова, осветляващи проблемите на творческата история и източниците на „История славеноболгарская“, стана необходим за всеки специалист, който се запознава с делото на Паисий. Интерес предизвикаха и статиите на учения, посветени на изучаването на обществе но-политическите възгледи, на идеологията на Паисий, на неговото място в българската Литература и т. н. Равносметка на неговите дългогодишни търсения в областта на старата българска литература беше и книгата му „От Константин Философ до Паисий Хилендарски" (С., 1979). В монографията „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело", посветена от автора на 1300-годишния юбилей на българската дър жава, в центъра на вниманието е поставен не само проблемът за корените на Паисиевото творчество, не само въпросът за неговата идеологическа плътност, но преди всич ко въпросът за обкръжението на Паисий, за връзките му със средата, за епохата, породила неговото дело. Като доказва, че книгата на Паисий Хилендарски има просветителско съ Държание, че идеологията на Паисий, въве деното от него понятие за „нацията", третосъсловният патос на призивите му показват как българският монах самостоятелно достига до идеите, които го свързват с епохата на Просвещението в Западна Европа, ученият не забравя да отбележи, че всичко това стаска буржоазна революция, и по този начин да подчертае значението на Паисиевото дело. Независимо от голямото увличане на автора се е удало да покаже убедително в книгата си зараждането на българското просветителство върху широкия фон на развитието на новите икономически, културни и литературни веяния в Атон и в България и във връзка с общославянските и общоевропейските проблеми на онзи период. Върху формирането на просветителските идеи у Паисий и последвалите го български културни дейци не са могли да не повлияят процесите, свързани с общия просветителски подем във всички европейски страни и особено в Сърбия, Румъния и Гърция. Главното доказателство за наличие на просветителски идеи у Паисий Хилендарски авторът на книгата вижда в това, че централна в „История славеноболгарская" става „присъ щата за Просвещението идея за знанието като фактор на развитието, която в последна сметка води към подготовка на умовете за революционни промени" (с. 16). Книгата на проф. Велчо Велчев се състои от седем глави, всяка от които продължава предишната и всичките заедно развиват главната мисъл на изследването - да се покаже просветителската същност и значението на книгата на Паисий в общоевропейски контекст и върху най-широк икономически, политиче ски и културен фон. Още в увода авторът, отстоявайки собствените си концепции, встъп ва в спор с известните постановки на Марин Дринов и особено на Боян Пенев. Той вижда в книгата на Паисий исторически труд, стоящ на равнището на научните достижения от онова време, нещо повече: счита Паисий за откривател, изпреварил своето време, преди всичко що се касае до новаторското разкриване на понятието за нацията и за народностното. Главното, което предизвиква отри цанието на автора на книгата, е положението за наличието в нея на идеализация на миналото на България и тезата за изключителността на Паисий като личност. Авторът се стреми да докаже, че Паисиевото дело е дъл боко свързано с неговата епоха, а самият Паисий израства като изразител на насъ ните потребности на времето и на българския народ: „Израснал върху определени обективно-исторически предпоставки в наши и общоевропейски рамки при налични интева повече от четвърт век преди Великата френ- лектуални данни за углъбяване и прозрение, 149 той стана проникновен изразител и тълку вател на общонародни въжделения, съзна телен и целенасочен възвестител на истини, които надхвърлят пределите на родината му (с. 10).

Съвсем закономерно личността и делото на Паисий Хилендарски са обект на засилен научен интерес както от страна на българската, така и на българистичната мисъл в чужбина. Неговата роля и значение предопределят съществуването и непрекъснатото увеличаване на голяма по количество и обхват на идеите литература, която реално обособява отделна област в литературната история и теория - знанието за Паисий. Усилията на цяла редица изследвачи у нас от края на миналия и особено от началото на новия век наред с безспорно големите за слуги за критичното осмисляне и актуалното възприемане на „История славянобългарская" оставят неразрешени такива въпроси от изключителна важност като например нейното критично издание и характера на езика и. След автори като М. Дринов, Б. Пенев, В. Н. Златарски, И. Орманджиев, М. Арнаудов издирванията са продължени от Б. Ст. Анге лов, И. Дуйчев, В. Пройков, В. Велчев, Хр. Христов. Така в последните десетилетия бяха обнародвани няколко монографични изследвания, издания на различни преписи на Паисиевото съчинение, негови преводи на новобългарски език. Към общата картина бяха прибавени някои нови факти, други, известни по-рано, получиха окончателно потвърждение. В това отношение специално заслужава да се отбележи ползотворната работа на българската научна експедиция в Атон - постигнатото от Б. Райков, както и новооткритите данни от българиста М. Матеич.