шестдесет

Една от най-светлите личности в по-новата история на България е безспорно родоначалникът на българското национално възраждане, авторът на „История славянобългарская" - Паисий Хилендарски. Съществува вече богата литература за Паисиевата творба, за нейното значение в създаването на новата, възродена българска литература. Паисий е тема на многобройни аналитични очерци, статии и обширни научни и популярни трудове. За него са писали не само българи, но и много слависти от Изток и Запад. Настоящият преглед не съдържа оценка на делото на Паисий - неговата цел е да проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години. „Словянски свят“ от 1912 г. помества анонимна бележка, в която съоб щава за чествуването в България 150-годишнината от завършването на Исто рията. Бележката съдържа биографични и библиографски данни за Паисий, привежда заглавията на отделните части в Историята, и изтъква във връзка със създаването й: „Подтиците, които са го (Паисий) ръководили при написването на Историята, идвали предимно, ако не единствено, от патриотичното чувство. Тежките условия в страната не са били благоприятни за научни исторически издирвания. Затова творбата на Паисий няма понастоящем научно значение, тя е исторически паметник на националните стремежи." В междувоенния период в Полша се появяват три очерци по история на българската литература, които отделят повече място на автора на „Славянобългарска история". През 1931 г. в Познан излиза малката по обем книга на полския Дипломатически представител в София Кажимеж Хофман, озаглавена „Българската литература“. Тя се появява две години след книгата на А. Брюкнер. Последната е доста непълна и съдържа оскъдна и не много точна информация за българската писменост. (Брюкнер е посветил на Паисий само едно изре чение.5) Очеркът по история на българската литература от Хофман няма научни амбиции. Авторът иска само да популяризира българската писменост, малко позната тогава в Полша.

За него самия знаех от публикуваните във френския печат материали. Те не бяха много. Като че ли съвременните френски критици не са особено щедри към живите писа тели дори от неговата величина. За миг събрах в съзнанието си всичко, което бях чел за него: роден в Париж през 1918 г., завършил факултета по политически науки. Участвува във Втората световна война. През 1942 г. избягва от окупираната френска територия и отива в Лондон. Там се включва в Свободните френски сили (FFL). Името му става популярно, когато заедно с писателя Жозеф Кесел написва текста на „Песента на партизаните“ (1943), впоследствие станала химн на освободителната борба на френския народ. Работи като военен кореспондент. Морис Дрюон е автор на над тридесет произведения - романи на съвременна и историческа тематика, есета, новели, пиеси, максими. С голяма известност се ползува романният цикъл - трилогията „Краят на хората" (La Fin des hommes). Първият том „Силните на деня" (Les Grandes familles) епреведен в цял свят и му спечелва най-авторитетната френска литературна награда - Гонкур, за 1948 г. Следват романите, Разруха" (La Chute des Corps) и „Среща в ада“ (Rendez-vous aux Enfers). Тази трилогия, известна повече със заглавието на първия том, привлича вниманието с жестокостта на човешките взаимоотношения в буржоазното общество, жестокост, която се проявява дори и в областта на родствените връзки. Тя е безпощадна фреска на финансовите и политическите среди на Франция в периода между двете световни войни. „Няма съмнение, пише един френски критик, че такова изследване на човешката участ чрез живота на тези, които Ръководят колективните съдбини, илюстрира и помага да се разбере произходът на драматичните стълкновения в съвременното общество. " Още по-голяма известност имат историческите му романи - „Прокълнатите кралена (Les Rois Maudits), 1955-1960 г. Всички герои от шестте романа на тази серия са реално съществували исторически личности. С голямо художествено майсторство М. Дрюон пресъздава на страниците на своите книги епохата на френското Средновековие - XIV в., времето между процесите срещу тамплиерите и началото на Стогодишната война. Писа телят разкрива документирани подробности от ежедневния живот по това време, политическите драми, човешките страсти, изправяли едни срещу други крале, кралици, папи, министри, висшепоставени барони... Но нима всеки исторически роман не е пропит от влиянията на естетическите, икономическите и социално-политическите възгледи на времето, в което е написан?