епоха

Паисий Хилендарски се извишава като светъл маяк сред историческите и историколитературните процеси, които протичат в един от връхните моменти в нашето разви тие - в началото на Българското възраждане и на новата българска литература. Неговото дело събира светлината на миналото и я отправя напред в бъдещето. Като основоположник на една нова епоха той има ясен поглед за нейните нужди и прозира дълбоко в участта на народа ни. И знаменитата История Славянобългарска е не само пъркрупно дело на новобългарската литература, но представя програма, която поставя задачите на Българското възраждане и чертае път за развитието на българския BO народ. Ярката фигура на първия български възрожденец отдавна вече е привлякла вниманието на нашата наука. Източниците обаче както за неговата дейност, така и за неговата епоха са оскъдни и научното дирене мъчно си пробива път към личността му и към процесите, които го извеждат върху ръба на две епохи, като възвестител на нов момент в историческото и литературно развитие на народа ни. Нашата марксическа историография и литературознание - може да се каже - обясниха вече същността на Възраждането ни, което представя период на преминаване от феодална към капиталистическа формация. Останаха обаче недоизяснени редица извънредно важни въпроси, които поставя развитието през епохата; тяхното решение би ни разкрило по-конкретно процесите, които водят до появата на История Славянобългарска в 1762 г. и които следват подир тая поява, за да завършат и в нашата страна "Великия Енгелс Възраждането. 1 на прогресивен преврат" - както нарече Нашата обща и литературна историография от ново време правилно насочват вни манието си не само към явленията, които регистрират настъпателното движение и ни запознават с картината на живота и с постиженията на културата и литературата, с редица личности и произведения, представящи отделните моменти и успехите на общест вено-историческото ни и литературно минало, но и към процесите и закономерностите нашето развитие. За да станат обаче напълно явни тези процеси и закономерностите, които движат нашето развитие, Паисиевото дело и Възраждането ни трябва да бъдат поставени в светлината на общото историческо и историко-литературно развитие, което преминават европейските народи през столетията.

Пълководецът от Аустерлиц, чиито легиони в едно генерално сражение разбиват три армии на три съюзили се срещу него реакционни империи - Руската, Австрийската и Пруската, традиционни потисници на Полша, не е могъл да не събуди надеждите на поляците и да не бъде увенчан от тях с митологически ореол. Традиционната историография и народната мълва с благодарност са му отредили място в легендата. Не в легендата, а в историята го връща Стефан Жеромски, като отдава дължимото на пълководческия му гений, но поставя в центъра на своето повествование кръвта и потта на масите, преди всичко на близкия до сърцето му полски войник, сражаващ се под знамената на императора. Дали под влияние на Толстой или като поляк в спор с него, но обективно той демитологизира „избраника на провидението" и изпява незаменимата си героика за знайните и незнайните легионери-сънародници. По такъв начин авторът на „Пепелища" вмества техните съдби и съдбините на родината си в контекста на световната история, а борбата за национална независимост - в европейския революционен процес. Много са ручеите, които се вливат в тази, бихме я нарекли, Висла на полския роман, изненадваща ни често с боботещи прагове и опасни въртопи. Най-напред това е самият живот на писателя, от люлчината песен закърмен със страданията на родината, с нейните пресни рани от въстанията. Знаменателна е годината на неговото раждане - 1864, година на погром и крушение на последния народнореволюционен взрив против националните угнетители. В семейството на Же ромски са живи спомените от сраженията и героизма, за тях непрестанно се говори и те като кървав рубин в гнездото на пръстена лягат във впечатлителната душа на бъдещия творец, стават негова мисия. Малкият Жеромски по цели дни се рее из лесовете близо до планината Лисица, толкова скъпа на сърцето му и така прекрасно барелефирана в панорамата на „Пепелища". До самозабрава играе в ливадите с децата на селяните, опознава селската неволя и отрано се научава на справедливост. Опива се от разказите на Анджей Гал за въстанието, със затаен дъх слуша въстаническите легенди на този изгубен в горите край, където още не е изсъхнала следата от окървавените крака на сразените борци, където почернелите стени на крайпътната кръчма като решето са надупчени от куршу

Специалистите в областта на българистиката и славистиката са добре запознати с дъл гогодишните търсения на проф. Велчо Велчев, с широтата на творческите му интереси. Неговите работи включват в себе си областта на старата руска литература от X-XVII в., сравнителното литературознание, преди всич ко руско-българските взаимоотношения, а също така и старата българска литература и литературата през епохата на Възраждането. В творческата дейност на учения особено място заема паисиевската тематика. Още написаната през 1943 г. негова книга „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" стана принос в паисиеведението. Този труд, както и изследванията на Рикардо Пикио и Надежда Драгова, осветляващи проблемите на творческата история и източниците на „История славеноболгарская“, стана необходим за всеки специалист, който се запознава с делото на Паисий. Интерес предизвикаха и статиите на учения, посветени на изучаването на обществе но-политическите възгледи, на идеологията на Паисий, на неговото място в българската Литература и т. н. Равносметка на неговите дългогодишни търсения в областта на старата българска литература беше и книгата му „От Константин Философ до Паисий Хилендарски" (С., 1979). В монографията „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело", посветена от автора на 1300-годишния юбилей на българската дър жава, в центъра на вниманието е поставен не само проблемът за корените на Паисиевото творчество, не само въпросът за неговата идеологическа плътност, но преди всич ко въпросът за обкръжението на Паисий, за връзките му със средата, за епохата, породила неговото дело. Като доказва, че книгата на Паисий Хилендарски има просветителско съ Държание, че идеологията на Паисий, въве деното от него понятие за „нацията", третосъсловният патос на призивите му показват как българският монах самостоятелно достига до идеите, които го свързват с епохата на Просвещението в Западна Европа, ученият не забравя да отбележи, че всичко това стаска буржоазна революция, и по този начин да подчертае значението на Паисиевото дело. Независимо от голямото увличане на автора се е удало да покаже убедително в книгата си зараждането на българското просветителство върху широкия фон на развитието на новите икономически, културни и литературни веяния в Атон и в България и във връзка с общославянските и общоевропейските проблеми на онзи период. Върху формирането на просветителските идеи у Паисий и последвалите го български културни дейци не са могли да не повлияят процесите, свързани с общия просветителски подем във всички европейски страни и особено в Сърбия, Румъния и Гърция. Главното доказателство за наличие на просветителски идеи у Паисий Хилендарски авторът на книгата вижда в това, че централна в „История славеноболгарская" става „присъ щата за Просвещението идея за знанието като фактор на развитието, която в последна сметка води към подготовка на умовете за революционни промени" (с. 16). Книгата на проф. Велчо Велчев се състои от седем глави, всяка от които продължава предишната и всичките заедно развиват главната мисъл на изследването - да се покаже просветителската същност и значението на книгата на Паисий в общоевропейски контекст и върху най-широк икономически, политиче ски и културен фон. Още в увода авторът, отстоявайки собствените си концепции, встъп ва в спор с известните постановки на Марин Дринов и особено на Боян Пенев. Той вижда в книгата на Паисий исторически труд, стоящ на равнището на научните достижения от онова време, нещо повече: счита Паисий за откривател, изпреварил своето време, преди всичко що се касае до новаторското разкриване на понятието за нацията и за народностното. Главното, което предизвиква отри цанието на автора на книгата, е положението за наличието в нея на идеализация на миналото на България и тезата за изключителността на Паисий като личност. Авторът се стреми да докаже, че Паисиевото дело е дъл боко свързано с неговата епоха, а самият Паисий израства като изразител на насъ ните потребности на времето и на българския народ: „Израснал върху определени обективно-исторически предпоставки в наши и общоевропейски рамки при налични интева повече от четвърт век преди Великата френ- лектуални данни за углъбяване и прозрение, 149 той стана проникновен изразител и тълку вател на общонародни въжделения, съзна телен и целенасочен възвестител на истини, които надхвърлят пределите на родината му (с. 10).

Философията на Хосе Ортега-и-Гасет, както и онази на неговия не помалко знаменит съвременник Мигел де Унамуно, е неотделима част от духовната биография на съвременна Испания. Проявили много и разнообразни таланти - на философи и социолози, на прозаици и културолози, на естети и есеисти, на демократи и антифашисти, - Унамуно и Ортега са не само учители на много поколения в измъчена Испания, но и мислители с далеч извън пиренейско значение, в чиито трудове се оглеждат някои от водещите мисловни тенденции на тревожна Европа на ХХ век. И ако все пак у Ортега испанизмът е толкова силен, колкото и у Унамуно, социалните мотиви за това съвсем не са на последно място. Защото Испания е една от малкото европейски държави между двете световни войни, в която фашисткият тоталитаризъм удържа победа повече с вътрешни сили, където следователно по-скоро вътрешното развитие довежда до тържеството на безчовечното, недуховното, фанатичното, на тъпо-средното. Елитаризмът на Ортега, неговата страстна защита на индивида като индивид и на индивидуалното във философията (познанието), в изкуството (творчеството), в културата (играта) е всъщност защита на човека срещу настъплението на тоталитарната и тоталната деперсонализация, дори и преди победата на фашизма, срещу обезличаването на индивида и превръщането му в прост механизъм на стоящи извън него стремежи и цели. Той е защита и апология на онази демократичност, която не само не посяга на индивида, а, както мисли Ортега, единствена е в състояние да го запази като индивидуалност, като личност. Критиката на Ортега срещу масата, тълпата, усреднения човек - сама по себе си елитарна - не превръща автора си в аристократически елитарист в политическата и социалната сфера. Критиката на Ортега срещу масовото и масовостта епо-скоро критика срещу посредствеността, нивелацията, срещу прозата на делника, а не апология на олигархическите, монархическите и - най-малкото - на тоталитарно-диктаторските режими. Усредняването на човека, неговата деиндивидуализация, превръщането му в човек-маса настъпва, когато той се разтваря в света, във времето и в пространството и когато, привидно подчинявайки ги, фактически се оказва нищожна частица, песъчинка, захвърлена сред физическия и социалния космос. Човекътмаса е изходната точка на философията, социологията и естетиката на Ортега.

According to the author, the notion of literary canon presupposes a shared heritage that can be considered self-evident and not immediately penetrable. The article covers different aspects of the canon – its relationship to the system of values, to the community it was generated in, to cultural institutions and its own development in time. The author analyzes the simultaneous existence of several competing canons and their interrelationship. He challenges the idea of the waning of canons and claims that they have specific functions in the postmodern era.v