Велчев

Студията на Здравко Чолаков Философ ски проблеми в българската поезия" е показателна, от една страна, за индивидуалните му търсения като литературен историк и кри тик, а, от друга - за състоянието и тенденциите в съвременната ни литературна наука и критика. За някои тази книга може да излиза малко късно, за други - малко рано, но според мен нейната поява в края на 70-те години подсказва за някои вътрешни промени в методологическите принципи на съв ременната литературна критика и история. Защото подобна книга не можеше да се появи през 50-те години, когато вулгарният социологизъм се опасяваше дори от нюансите на художествения подтекст. Тази книга е след ствие от динамичното извеждане на литературната мисъл до комплексната сложност на естетическите явления. Това стана в края на 60-те и в началото на 70-те години, когато беше вече пределно ясно, че художествените тенденции в литературата ни изискват категорично интерпретация, в която да се синте зират не само социалните и нравствените ценности, но и естетическата и философската проекция на действителността, отразена в поезията, прозата и драмата. През този период в отделни статии и ре цензии, посветени на поетическото творчество на съвременните поети Атанас Далчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Андрей Германов и др., се маркира философската проблематика, но всичко това остава повече в сферата на епи зодичното и често пъти импровизирано обобщение. И едва сега, в книгата на Здравко Чолаков се преодолява тази фрагментарност. Преди да се спра на съдържателните и осо бености, иска ми се да спомена нещо специ фично в подхода на нейния автор към художествените проблеми и творческите индивидуалности. Става дума за съчетаването на историко-литературния анализ с теоретикокритическата интерпретация. Особеност, която се налага от предмета и целите на самото изследване - да се проследят появата и развитието на философската проблематика в българската поезия от Стоян Михайловски до Ал. Геров и В. Ханчев... Още повече, че книгата остава композиционно и съдържателно „отворена“ към същия тип проблема тика и в поезията от средата на 70-те и на 148 чалото на 80-те години. В този синтез между по-уравновесения емоционално историко-литературен подход и темпераментния критикооценъчен анализ авторът постига същността на естетическите и философските проблеми. Ето например още в гл. 1 - Стоян Михайловски и начално проникване на философ ски мотиви в новата българска поезия" авторът трудно ще сдържи критическия си темперамент и когато ще подчертае „концептуалното единство при реализацията на отделните стихотворения", единността в преображенията на поета, която е предпоставка „за постигане на цялостни в идейно-естетическо отношение поетично книги, а не просто механически сбор от стихотворения", той ще отвори една скоба, за да сподели болката си като литературен критик: „Такива именно цялостни поетични сборници все по-рядко се срещат в днешната издателска практика на поетите. Причина за това е чувствителната бедност откъм идеи, която наблюдаваме днес в тяхната изява и не на последно място, разбира се, стремежът към големи количествени показатели на продукцията." Подобни спонтанни асоциации създават раздвиженост в литературния анализ, внезапен ракурс на изследвания художествен феномен, ангажи раност на естетическата оценка. По този начин се разчупва хронологичният принцип, който е основен в тази студия. В тази връзка може да се посочи съзнателно търсеното типологическо сходство в интерпретацията на философската проблематика при отделните поети.

Специалистите в областта на българистиката и славистиката са добре запознати с дъл гогодишните търсения на проф. Велчо Велчев, с широтата на творческите му интереси. Неговите работи включват в себе си областта на старата руска литература от X-XVII в., сравнителното литературознание, преди всич ко руско-българските взаимоотношения, а също така и старата българска литература и литературата през епохата на Възраждането. В творческата дейност на учения особено място заема паисиевската тематика. Още написаната през 1943 г. негова книга „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" стана принос в паисиеведението. Този труд, както и изследванията на Рикардо Пикио и Надежда Драгова, осветляващи проблемите на творческата история и източниците на „История славеноболгарская“, стана необходим за всеки специалист, който се запознава с делото на Паисий. Интерес предизвикаха и статиите на учения, посветени на изучаването на обществе но-политическите възгледи, на идеологията на Паисий, на неговото място в българската Литература и т. н. Равносметка на неговите дългогодишни търсения в областта на старата българска литература беше и книгата му „От Константин Философ до Паисий Хилендарски" (С., 1979). В монографията „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело", посветена от автора на 1300-годишния юбилей на българската дър жава, в центъра на вниманието е поставен не само проблемът за корените на Паисиевото творчество, не само въпросът за неговата идеологическа плътност, но преди всич ко въпросът за обкръжението на Паисий, за връзките му със средата, за епохата, породила неговото дело. Като доказва, че книгата на Паисий Хилендарски има просветителско съ Държание, че идеологията на Паисий, въве деното от него понятие за „нацията", третосъсловният патос на призивите му показват как българският монах самостоятелно достига до идеите, които го свързват с епохата на Просвещението в Западна Европа, ученият не забравя да отбележи, че всичко това стаска буржоазна революция, и по този начин да подчертае значението на Паисиевото дело. Независимо от голямото увличане на автора се е удало да покаже убедително в книгата си зараждането на българското просветителство върху широкия фон на развитието на новите икономически, културни и литературни веяния в Атон и в България и във връзка с общославянските и общоевропейските проблеми на онзи период. Върху формирането на просветителските идеи у Паисий и последвалите го български културни дейци не са могли да не повлияят процесите, свързани с общия просветителски подем във всички европейски страни и особено в Сърбия, Румъния и Гърция. Главното доказателство за наличие на просветителски идеи у Паисий Хилендарски авторът на книгата вижда в това, че централна в „История славеноболгарская" става „присъ щата за Просвещението идея за знанието като фактор на развитието, която в последна сметка води към подготовка на умовете за революционни промени" (с. 16). Книгата на проф. Велчо Велчев се състои от седем глави, всяка от които продължава предишната и всичките заедно развиват главната мисъл на изследването - да се покаже просветителската същност и значението на книгата на Паисий в общоевропейски контекст и върху най-широк икономически, политиче ски и културен фон. Още в увода авторът, отстоявайки собствените си концепции, встъп ва в спор с известните постановки на Марин Дринов и особено на Боян Пенев. Той вижда в книгата на Паисий исторически труд, стоящ на равнището на научните достижения от онова време, нещо повече: счита Паисий за откривател, изпреварил своето време, преди всичко що се касае до новаторското разкриване на понятието за нацията и за народностното. Главното, което предизвиква отри цанието на автора на книгата, е положението за наличието в нея на идеализация на миналото на България и тезата за изключителността на Паисий като личност. Авторът се стреми да докаже, че Паисиевото дело е дъл боко свързано с неговата епоха, а самият Паисий израства като изразител на насъ ните потребности на времето и на българския народ: „Израснал върху определени обективно-исторически предпоставки в наши и общоевропейски рамки при налични интева повече от четвърт век преди Великата френ- лектуални данни за углъбяване и прозрение, 149 той стана проникновен изразител и тълку вател на общонародни въжделения, съзна телен и целенасочен възвестител на истини, които надхвърлят пределите на родината му (с. 10).

На 27 октомври 1984 г. в заседателната зала на хотел „Ален мак" в Благоевград се състоя юбилейната научна сесия, посветена на 75-годишнината от рождението на поста революционер Никола Йонков Вапцаров. Сесията беше част от програмата на Петата меж дународна писателска среща „Мирът - надежда на планетата" и бе организирана от Института за литература при БАН, Съюза на българските писатели, Окръжния комитет на БКП и Окръжния народен съвет в Благоев град. На сесията присъствуваха известни писатели от много страни на света и ръководители на града и окръга. Изнесоха доклади повече от 20 изтъкнати наши и чуждестранни литературоведи и писатели. Сутрешното заседание бе ръководено от проф. Иван Попиванов, секретар на Съюза на българските писатели, а следобедното от проф. Боян Ничев, заместник-директор на Института за литература при БАН. Сесията бе открита от чл.-кор. Илчо Димитров, заместник-председател на Българската академия на науките и директор на Центъра за българистика.