200-годишнината на „История славяноболгарская”

Паисий Хилендарски се извишава като светъл маяк сред историческите и историколитературните процеси, които протичат в един от връхните моменти в нашето разви тие - в началото на Българското възраждане и на новата българска литература. Неговото дело събира светлината на миналото и я отправя напред в бъдещето. Като основоположник на една нова епоха той има ясен поглед за нейните нужди и прозира дълбоко в участта на народа ни. И знаменитата История Славянобългарска е не само пъркрупно дело на новобългарската литература, но представя програма, която поставя задачите на Българското възраждане и чертае път за развитието на българския BO народ. Ярката фигура на първия български възрожденец отдавна вече е привлякла вниманието на нашата наука. Източниците обаче както за неговата дейност, така и за неговата епоха са оскъдни и научното дирене мъчно си пробива път към личността му и към процесите, които го извеждат върху ръба на две епохи, като възвестител на нов момент в историческото и литературно развитие на народа ни. Нашата марксическа историография и литературознание - може да се каже - обясниха вече същността на Възраждането ни, което представя период на преминаване от феодална към капиталистическа формация. Останаха обаче недоизяснени редица извънредно важни въпроси, които поставя развитието през епохата; тяхното решение би ни разкрило по-конкретно процесите, които водят до появата на История Славянобългарска в 1762 г. и които следват подир тая поява, за да завършат и в нашата страна "Великия Енгелс Възраждането. 1 на прогресивен преврат" - както нарече Нашата обща и литературна историография от ново време правилно насочват вни манието си не само към явленията, които регистрират настъпателното движение и ни запознават с картината на живота и с постиженията на културата и литературата, с редица личности и произведения, представящи отделните моменти и успехите на общест вено-историческото ни и литературно минало, но и към процесите и закономерностите нашето развитие. За да станат обаче напълно явни тези процеси и закономерностите, които движат нашето развитие, Паисиевото дело и Възраждането ни трябва да бъдат поставени в светлината на общото историческо и историко-литературно развитие, което преминават европейските народи през столетията.

Историята на Паисий Хилендарски ярко се откройва в развитието на нашата ли тература, тя чертае нови тенденции в културния и политическия живот на българския народ, оказва силно влияние върху съвременници и потомци. „История славяноболгарская" възпламенява душата на българина, пробужда и раздвижва у него народностно съзнание, кара го да възмечтае по-светло бъдеще. Тази велика обновителна роля на Паисий епричина за големия научен интерес към него, благодарение на който са изяс нени важни въпроси из живота и творчеството му. Но въпреки голямата научна литература върху Паисий, все още остават някои въпроси за доизясняване, а други се нуждаят от нова разработка. Твърде интересен въпрос за нашата историческа наука е да се види състоянието на българската литература по времето на Паисий - негови предходници, съвременници и последователи. Писаното по този въпрос има най-общ характер; то обикновено се изразява с мисълта, че Паисий показва някаква приемственост спрямо своите предходници, черпи едни или други вести за български светци по техни жития, писани и преписвани по-рано. Това наистина е така, но то не изчерпва проблема. Българската литература преди и след Паисий не се състои само от анонимни творби, а е дело на много книжов ници, част от които са оставили имената си. Следователно, за да изпъкне по-релефно образът на Паисий като писател, за да се очертае по-пълно значението на историята му, нужно е неговото дело да бъде очертано на по-широк исторически фон. Досега усилията на научните работници бяха насочени към главните представители на българската литература - Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, или пък към съчиненията с историческа тематика (йеросхимонах Спиридон, Зографска история). Познатите днес материали позволяват да се коригира непълно представяната картина на българската литература през XVIII в., да се попълни тя с нови писатели и произве дения. Делото на тези книжовници се свързва с делото на Паисий, което обстоятелство има важно значение за нашето литературно развитие. Паисий е здраво свързан с българската литература преди и след него; от предишните книжовници и съчинения той ревностно черпи знания, които грижовно преработва и предава на своите съвременници последователи. Чрез делото на тези книжовници ние добиваме много по-пълна картина за състоянието на нашата тогавашна литература, за културните интереси на бъл гарина, изобщо за духовния живот на народа. Разбира се, делото на тези книжовници не може да се сравнява по значение с делото на Паисий или на Софроний, но чрез творчеството си те допринасят за тяхното идейно оформяне, а също допринасят за активи зиране на духовния живот у нас.

Във връзка с чествуване 200-годишнината на „История Славяноболгарская" в печата отново се повдигна въпрос за родното място на нейния автор. Пръв постави началото Сл. Ангелов със статията си „Въпросът е все още открит" (в. „Отечествен фронт“, бр. 5397 от т. г.). За да докаже, че Паисий не е от Банско, той се основава най-вече на „несменяемостта" на игумените на манастирите. На друго място доказвам подробно, че тази теза е невярна, следователно и направените от нея изводи са неправилни. Тук се задоволявам само със следното: Славчо Ангелов не е прав, тъй като игумените, като изборни длъжности (а не титли) са могли да бъдат сменявани или понижавани. Такъв е например случаят с несфит Рилски в Рилския манастир