Ангелов

Трудно е да се намери български книжовник от моето поколение, който по един или друг начин да не е минал през литературната школа на Божан Ангелов. И лесно е да се обясни защо е така: едва прекрачили прага на гимназията, по неговата „Стилистика" и по неговата Теория на прозата и поезията" ние за пръв път започнахме да проникваме в техниката на художественото творчество. Тази среща с автора обаче се налагаше от изискванията на едина програ ма, преследваше една учебно-образователна цел и обикновено приключваше още в долните класове, без да доведе до по трайни отражения. Така повечето от нас се запознаваха с учебникаря и педагога, без да се доберат до неговите изследвания и литературнокритически преценки върху българските писатели. А щом етака дори с онези, които се учеха от неговите книги, още по-малка осведоменост може да се очаква от младото поколение: много често то дори не е чувало неговото име. Ето защо сборникът „Литературни ста- тии", който излезе неотдавна и съдържа някои от по-характерните работи на Божан Ангелов, иде тъкмо навреме да отговори на една назряла потреба. Той ще помогне на нашия нов читател да се запознае с един малко известен книжовник, с когото досега са се занимавали предимно специалистите, и заедно с това ще даде възможност на мнозина по-възрастни да се убедят, че авторът на няко гашните учебници по художествена словесност не е бил обикновен сух теоретик, както им се струва по стара памет, а се е вълнувал преди всичко от проблежите на живата българска литература. Сборникът „Литературни статии" е разделен на три дяла, в които са обединени еднородни работи: върху фолклора (1), върху историята на българската литература (II) и критически очерци върху някои видни български писатели (III). Към последния дял, без да се свързват по предмет с останалите, са прибавени и две статии върху сензационната литература. Очевидно, целта на съставителя е била да представи автора така, че читателят, след като се запознае с книгата, да добие сравнително пълна представа за основните насоки на неговата литературна работа. И трябва да се каже, че методологически този подход е правилен. Обаче аз имам едно възражение от практическо есте ство, което се отнася до дял втори от книгата.

Съвременните български учени прист ват към широко изследване на старата ни литература. Черпейки от богатия опит на изтъкнати съветски литературоведи като В. П. Адрианова-Перетц, С. Д. Лихачов и дру ги, те излязоха от тесния кръг на историко-филологическото проучване и вече се появяват работи, в които на средновековната ни ли тература се гледа като на художествено твор чество. Същевременно продължават усилията за издирване на нов фактически материал, за неговото систематизиране и издаване. Научната дейност на проф. Б. Ст. Ангелов сполучливо обединява тези две насо ки. Плод на неговия неуморен труд са редица извороведчески публикации: „Из старата бъл гарска, руска и сръбска литература" (кн. 1, 1958; кн. II, 1967), „Съвременници на Пайсий" (ч. 1, 1963; ч. II, 1964), поредицата „Ста ри славянски текстове", печатана в Изве стия на Института за литература, и др. Благодарение на него много автори и произведе ния бяха въведени в научно обръщение. Но той не остана само при факта и неговото ко ментиране. Появиха се негови обобщаващи трудове върху ранната възрожденска лите ратура и върху руско-българските книжовни връзки през Средновековието: „В зората на българската възрожденска литература" (1969), „Из историята на руско-българските литературни връзки" (1972). В новата му книга от студии и статии се разглеждат редица общи и конкретни въпроси на средновековната българска литература. Проблемите на историческата поетика са сред най-актуалните в съвременното литературознание. Единствено правилният подход към литературата на отдалечените от нас епохи е да се изяснят първо естетическите концепции на нейните създатели и читатели (слушатели). Ето защо радва фактът, че новата книга на Б. Ст. Ангелов се открива със статия, посветена на въпросите на художе ствеността, поетиката и литературната теория в старобългарската литература. Още в началото се дава методологическа постановка на проблема и се изтъква незаслуженото му подценяване в досегашните изследвания. Авторът се спира конкретно върху превода на съчинението на Георги Хировоск за поетическите фигури, посочвайки закономерността на появата му в епохата на нар Симеон, когато се формира стилистичната система на старобългарската литература. Ползувайки се от дългогодишната си работа с изворите, Б. Ст. Ангелов привежда изказвания и литературоведски термини от съчине нията на Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий, Владислав Граматик, преписвачи на кни жовни творби. По този начин се очертава съзнанието на средновековните творци за спецификата на художествената реч и книжовния труд, схващанията им за жанровете, за ползата от книгите и т.н.

В научната разработка на проблемите, свързани с историята на старобългарската и възрожденската литература (особено с периода на ранното Възраждане), изсле дователското дело на Б. Ангелов има своето определено приносно значение. В своите книги „Из старата българска, руска и сръб ска литература", ч. І, С., 1958; ч. II, С., 1967; „Съвременници на Паисий", ч. І, С., 1963; ч. І, С., 1964; „Страници из историята на старобългарската литература“, С., 1974, в редица студии и научни съобщения той разглежда делото на малко познати или пък на съвсем непознати старобългарски книжовници, публикува със съответния научен коментар текстовете на редица творби от старобългарската и възрожденската литература, редица възлови за нашата литературна история въпроси. В рамките на така очертаното научно дело на Б. Ангелов можем с право да вместим и последната негова книга. В нея са преразгледани спорни и са проучени малко изследвани въпроси; направени са корекции на някои неправилно установени мнения; въведен е в научно обръщение нов материал. Книгата „Из историята на старобългарската и възрожденската литература" представя сборник от статии, повечето от които са обединени от еднаква тема на изследване, поради което са групирани в отделни дялове - „Съчинения за Иван Рилски“, „Дамаскин Студит“, „Старобългарски книжовни сре дища", „Партений Павлович“, „Две сръбски съчинения у нас“, „Паисий Хилендарски" и „Софроний Врачански“. Освен тези дялове в книгата са включени и статиите: „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", „Някои наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски", „Южнославянски ръкописни листове“, „Неизвестни ръкописи на Спиридон Рилски". Статията „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", с която започва книгата, представя доказателство за непрекъснатия интерес на славянските народи към делото на Кирил и Методий, проявен в редица старопечатни книги. Авторът след изложение на фактите по въпроса стига до изявената непряко мисъл, че голямото значение на вестите за Кирил и Методий в славянските старопечатни книги е не само в поддържането на интереса към делото на двамата братя, но и във формирането на научен интерес към това дело (срв. с. 23). Втората статия - „Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Ох ридски" засяга въпроси, свързани с установяването на автора на някои произведения от старобългарската литература. Тези произведения са „Кратката службица за Кли мент Римски“, „Канона на Климент Римски“, „Службите за Кирил и Методий", „Канона на Димитър Солунски“ и „Общата похвала на Кирил и Методий". Мнението на Б. Ангелов е, че горните творби могат да се припишат на перото на Климент. Многобройни и солидни са аргументите, приве дени като доказателство на тази теза, и те, струва ми се, доказват, че Климент е авторът на службите и Общата похвала на Кирил и Методий, както и на Кратката службица за Климент Римски. Колкото до Канона на Климент Римски и Канона на Димитър Солунски, мисля, че въпросът не е решен категорично и се нуждае от допълнителни проучвания.

В своята дългогодишна изследователска работа Б. Ст. Ангелов отделя специално вни мание на проблема за началото и развитието на руско-българските литературни връзки. Плод на този траен научен интерес е изляз лата наскоро книга „Из историята на рускобългарските литературни връзки" (С., 1980). Трудът е предшествуван от редица ценни сту дии, посветени на отделни периоди и страни на този важен процес в историята на литературите на руси и българи, а през 1972 г. излиза книга 1 от настоящото изследване - „Из историята на руско-българските литературни връзки". С., 1972, 163 с. Така появата на едно по-цялостно проучване е закономерен резултат от продължителната работа върху проблема, от една страна, а, от друга страна, обуславя неговото високо науч но ниво. По своята вътрешна структура книгата на Б. Ст. Ангелов може условно да се раздели на четири основни части: проникване на старобългарски съчинения в старата руска литература; критически преглед на изследвания, свързани с руско-българските литературни връзки; влияние на творби от старата руска литература върху старобългарски съчинения и накрая изследвания, посветени на заслугите на руската славистична наука към историята на старата българска литература. Измежду публикациите, намерили място в книгата на Б. Ст. Ангелов, особено впечатление със своята задълбоченост, многостранност и обем правят изследванията „Слово о полку Игореве“, „История славянобол гарская и руската славистична наука до Ос вобождението“ и „История славяноболгар1 Из историята на руското книжовно проникване у нас (XI-XIV в.). - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 3, 1955, с. 37-65; Из историята на руското културно влияние в България. - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 6, 1956, с. 291-325; К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей, ТОДРЛ т. XIV, М. -Л., 1958, с. 132-138; Йосиф Флавий в южнославянских литературах, ТОДРЛ, т. ХІХ, М. - Л., 1963; Из историята на старата българска, руска и сръбска литература. Кн. 2. С., 1967, с. 274-276. 166 ская и славянската историография през XVIII в." (с. 79-132). Студията „Слово о полку Игореве" се явява нов етап в проучванията на автора за проникването на това бележито произведение на староруската литература в бъл гарския културен и литературен живот от Освобождението до наши дни. Събрал бо гат материал по проблема, Б. Ст. Ангелов изяснява няколко основни момента, свързани с усвояването на „Слово о полку Игореве" на българска почва: преводаческа дейност, влияние на Словото върху творчеството на български възрожденски писатели, оценка на творбата от наши културни деятели, „Слово о полку Игореве" и други старосла вянски творби.

Известният литературен историк, заслужилият деятел на науката проф. Боню Ст. Ангелов навърши 70 години. Всеки, който познава отблизо неговото изследователско дело, градено системно и целенасочено в течение на почти пет десетилетия, несъмнено посреща този юбилей с чувство на признателност. Приятно задължение е да бъдат отбелязани многобройните приноси на Б. Ангелов в проучването на българската и славянската средновековна книжнина и на българската възрожденска литература - резултат на траен интерес и уважение към духовното наследство на миналото, на постоянство в овладя ването на необятния изворов материал, на вярност към документалната работа. Трябва да се подчертае, че Б. Ангелов е сред най-активно изявените специалисти, които осъществиха подема на българската литературоведска медиевистика в наши дни - подем така очевиден и така съществен за общото равнище на съвременната ни хуманитарна наука. Б. Ангелов е роден на 6 януари 1915 г. в с. Горно Паничерево (днешното с. Ягода), Старозагорско. Гимназиалното си образование получава в Казанлък (1929-1934), но го завършва в Стара Загора като частен ученик, тъй като от Казанлъшката смесена гимназия е изключен заради дейно участие в ученическото стачно движение. През периода 1934-1938 г. следва славянска филология в Софийския университет. От 1940 до 1945 г. е учител в Плевен, Карлово и Казанлък (през учебната 1944-45 г. е и директор на Казанлъшката гимназия). На работа в Българската академия на науките е назначен от 1946 г., първоначално в Института за български език. Три години по-късно той е един от първите щатни сътрудници на новооснования Институт за литература, където е избран за страши научен сътрудник (1957) и професор (1967). Професионалният авторитет и обществената отзивчивост на Б. Ангелов се потвърждават от редица факти: той е сред авторите на учебници по литература за средните училища и учителските институти; консултант е към Старопечатния отдел в Народната библиотека в София; постоянен член е на Бюрото на Археографската комисия към Комитета за култура; председател е на редак ционния съвет по литературознание в издателство „Наука и изкуство"; участ вува като автор и редактор в представителни издания - „История на българската литература“ (т. 1), „Известия на Института за литература“, „Речник българската литература", академичните юбилейни сборници, посветени 1100-годишнината от смъртта на Константин-Кирил Философ и 1050-годиш нината от смъртта на Климент Охридски, Кирило-Методиевската енциклопе дия, поредицата „Старобългарска литература“, Кирило-Методиевския вестник „За буквите" и др.

Съвсем закономерно личността и делото на Паисий Хилендарски са обект на засилен научен интерес както от страна на българската, така и на българистичната мисъл в чужбина. Неговата роля и значение предопределят съществуването и непрекъснатото увеличаване на голяма по количество и обхват на идеите литература, която реално обособява отделна област в литературната история и теория - знанието за Паисий. Усилията на цяла редица изследвачи у нас от края на миналия и особено от началото на новия век наред с безспорно големите за слуги за критичното осмисляне и актуалното възприемане на „История славянобългарская" оставят неразрешени такива въпроси от изключителна важност като например нейното критично издание и характера на езика и. След автори като М. Дринов, Б. Пенев, В. Н. Златарски, И. Орманджиев, М. Арнаудов издирванията са продължени от Б. Ст. Анге лов, И. Дуйчев, В. Пройков, В. Велчев, Хр. Христов. Така в последните десетилетия бяха обнародвани няколко монографични изследвания, издания на различни преписи на Паисиевото съчинение, негови преводи на новобългарски език. Към общата картина бяха прибавени някои нови факти, други, известни по-рано, получиха окончателно потвърждение. В това отношение специално заслужава да се отбележи ползотворната работа на българската научна експедиция в Атон - постигнатото от Б. Райков, както и новооткритите данни от българиста М. Матеич.