руско

Научното наследство на акад. Н. С. Державин (1877-1953) е огромно по обем иизвънредно разностранно по характера на изследванията и кръга на обхванатите въпроси. Н. С. Державин е учен с широк профил, учен с голяма ерудиция в различните области на знанието. От перото на Н. С. Державин са излезли ценни трудове по методика на преподаване руски език в средното училище, специални изследвания по история на рускага литература, по фолклора и етнографията на различни народи. Широтата и многообразието на неговите научни интереси в областта на славистиката, неговата научна дейност като историк и филолог, етнограф и фолклорист ни позволява да говорим за него като за един от основателите на съветската славистика.

Неотдавна в Москва бе отпечатана като издание на Института за славяноведение при Академията на науките книгата на Витали Злиднев „Русско-болгарские литературные связи ХХ века", 220 стр. Витали Злиднев еедин от талантливите ученици на незабравимия Н. С. Держа вин, които продължават и задълбочават създадената от него традиция за деятелно и всестранно проучване на въпроси от историята, литературата и изобщо от духовната дейност на българския народ, осветявайки ги много често и в зависимост от развитието на руската история и литература, с които българският народ от памтивека е здраво свързан. В Института за славяноведение, пък и не само там, има десетина души сравнително млади научни работници, които познават детайлно отделни епохи от българската история и отделни наши исторически личности и писатели... Струва ми се, че никак няма да преувелича, ако кажа, че Институтът за славяноведение заема високо, почетно място в процеса на взаимното опознаване на двата народа, където неговите дейци често пъти участвуват с неповторимата широта и дълбочина на руски и съветски изследователи, с неповторимия характерен за тях хуманистичен патос, с благородството на истински братя и интернационалисти.

Въпросът за руско-българските културни връзки винаги дълбоко е въл нувал както българските, така и руските историци и литературоведи. През последните години в България и Съветския съюз се появиха много нови трудове, които осветляват този проблем. Между тях могат да се посочат изследванията на съветските учени Н. С. Державин „История Болгарии“ (I-IV т., М.-Л., 1945-48), „Христо Ботев - поэт-революционер" (М. - Л., 1948), „Иван Вазов. Жизнь и творчество" (М. Л., 1948) и др., на Л. Ерихонов „Русские революционные демократы и общественная мысль южных славян в 60- 70-х гг. ХІХ века" (М., 1950), колективният труд на съветските историци „Исто рия Болгарии" (т. І, М. - Л., 1953), книгата „Из истории русско-болгарских отношений. Сборник статей" (М., 1958), а също отделни статии на много автори. По същото време българските учени публикуваха няколко сериозни изслед вания, между които трябва да отбележим трудът на П. Зарев „Българска литература“ (С., 1950), на Г. Цанев „Страници от историята на българската ли тература през XIX век“ (С., 1958), на В. Велчев „Въздействието на руската класическа литература за формиране и развитие на българската литература през ХІХ век“ (С., 1958) и други трудове.

Подобни книги за литературните взаимоотношения събуждат у читателя понякога противоречиви мисли и оценки, защото твърде често в тях преобладава описателството, роб ското преклонение пред фактите, а безкрилата емпирична регистрация на документи, сами по себе си ценни, понякога заменя изследо вателското мислене на литературния историк. Нерядко изучаването на своеобразието на литературния процес в националните литератури или на самобитността на отделните художници на словото отстъпва място на еклектическото уподобяване и типологи зиране на ра

В своята дългогодишна изследователска работа Б. Ст. Ангелов отделя специално вни мание на проблема за началото и развитието на руско-българските литературни връзки. Плод на този траен научен интерес е изляз лата наскоро книга „Из историята на рускобългарските литературни връзки" (С., 1980). Трудът е предшествуван от редица ценни сту дии, посветени на отделни периоди и страни на този важен процес в историята на литературите на руси и българи, а през 1972 г. излиза книга 1 от настоящото изследване - „Из историята на руско-българските литературни връзки". С., 1972, 163 с. Така появата на едно по-цялостно проучване е закономерен резултат от продължителната работа върху проблема, от една страна, а, от друга страна, обуславя неговото високо науч но ниво. По своята вътрешна структура книгата на Б. Ст. Ангелов може условно да се раздели на четири основни части: проникване на старобългарски съчинения в старата руска литература; критически преглед на изследвания, свързани с руско-българските литературни връзки; влияние на творби от старата руска литература върху старобългарски съчинения и накрая изследвания, посветени на заслугите на руската славистична наука към историята на старата българска литература. Измежду публикациите, намерили място в книгата на Б. Ст. Ангелов, особено впечатление със своята задълбоченост, многостранност и обем правят изследванията „Слово о полку Игореве“, „История славянобол гарская и руската славистична наука до Ос вобождението“ и „История славяноболгар1 Из историята на руското книжовно проникване у нас (XI-XIV в.). - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 3, 1955, с. 37-65; Из историята на руското културно влияние в България. - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 6, 1956, с. 291-325; К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей, ТОДРЛ т. XIV, М. -Л., 1958, с. 132-138; Йосиф Флавий в южнославянских литературах, ТОДРЛ, т. ХІХ, М. - Л., 1963; Из историята на старата българска, руска и сръбска литература. Кн. 2. С., 1967, с. 274-276. 166 ская и славянската историография през XVIII в." (с. 79-132). Студията „Слово о полку Игореве" се явява нов етап в проучванията на автора за проникването на това бележито произведение на староруската литература в бъл гарския културен и литературен живот от Освобождението до наши дни. Събрал бо гат материал по проблема, Б. Ст. Ангелов изяснява няколко основни момента, свързани с усвояването на „Слово о полку Игореве" на българска почва: преводаческа дейност, влияние на Словото върху творчеството на български възрожденски писатели, оценка на творбата от наши културни деятели, „Слово о полку Игореве" и други старосла вянски творби.

Темата за взаимовръзките и взаимните влияния между писателите на Русия и другите славянски страни е традиционна за катедрата по славянска филология в Ленинградския университет. Най-попу лярна форма за разкриване на литературните взаимоотношения е анализът на влиянието на отделни зна чителни руски писатели върху славянските литератури и техните представители, получили образованието си и живели дълго в Русия, върху писателите, станали в родината си пропагандисти на прогресивните литературно-естетически възгледи на руските автори. Съветските литературоведи от 40-те 70-те години на ХХ в. изучаваха въздействието на творче ството на такива бележити писатели, като Пушкин, Гогол, Толстой, Салтиков-Шчедрин, Достоевски, Горки, Маяковски. Появиха се редица работи за творчеството на Л. Каравелов, Хр. Ботев, Св. Мар кович, Р. Доманович, А. Ашкери, П. Кочич, работите на Н. С. Державин и В. И. Злиднев за Ив. Ва зов, на Н. И. Кравцов и Ю. Д. Беляева за руско-югославските литературни връзки, на Д. Ф. Марков и В. Д. Андреев за българската литература, на Л. С. Ерихонов за обществената мисъл на южните сла вяни през 60-те 70-те години на XIX в., на П. А. Дмитриев и Г. И. Сафронов за възприемането Горки в Югославия, за Цесарец и Достоевски, за Доманович и сатиричните традиции на Гогол и Салти ков-Шчедрин, за руско-югославските литературни и научни връзки, изследванията на И. М. Шептунов, на А. М. Балакин, Е. И. Карцева, Е. В. Шпилева, Г. Я. Илина, М. И. Рижова, М. Л. Бершадска и др. Сред работите от 40-те -50-те години по редица проблеми на взаимовръзките на славянските литера тури особено се открояват изследванията на известния ленинградски славист Константин Александро вич Копержински (1918-1953). К. А. Копержински навлиза в българистиката като вече формиран учен. След като завършва през 1918 г. славяно-руското отделение на Историко-филологическия факултет на Петроградския универси тет, той преподава история, руски и украински език, руска, украинска и западноевропейска литература в средните учебни заведения и в педагогическите курсове в град Каменец-Подолск. След четири години, през 1922 г., К. А. Копержински се завръща в Петроград и работи като научен сътрудник в Изследо вателския институт при Петроградския университет. Като се започне от тези години, К. А. Копержински изгражда своята преподавателска и пропагандистка работа върху основата на марксистко-ленинската методология, вземайки под внимание задачите на социалистическото строителство. През 1925 г. е избран за професор в Одеския институт за народно образование, в който чете не само етнография и фолклор, но и курс по история на революционното движение в Украйна. През 1927 г. К. А. Копержински взема участие в редактирането на „Трудове на Одеската народна библиотека" и бива избран за председател на Украинското библиографско общество. К. А. Копержински организира издаването на „Записки на Украин ското библиографско общество" и взема активно участие в редактирането им. Както и в Петроград, той развива активна обществена дейност, чете лекции в работническия факултет, в различни курсове и в ра ботническите клубове в Одеса. От 1928 г. К. А. Копержински е действителен член на научноизследова телската катедра по история на Украйна при Украинската Академия на науките