Двама ревностни изследователи на старобългарската литература

Известният литературен историк, заслужилият деятел на науката проф. Боню Ст. Ангелов навърши 70 години. Всеки, който познава отблизо неговото изследователско дело, градено системно и целенасочено в течение на почти пет десетилетия, несъмнено посреща този юбилей с чувство на признателност. Приятно задължение е да бъдат отбелязани многобройните приноси на Б. Ангелов в проучването на българската и славянската средновековна книжнина и на българската възрожденска литература - резултат на траен интерес и уважение към духовното наследство на миналото, на постоянство в овладя ването на необятния изворов материал, на вярност към документалната работа. Трябва да се подчертае, че Б. Ангелов е сред най-активно изявените специалисти, които осъществиха подема на българската литературоведска медиевистика в наши дни - подем така очевиден и така съществен за общото равнище на съвременната ни хуманитарна наука. Б. Ангелов е роден на 6 януари 1915 г. в с. Горно Паничерево (днешното с. Ягода), Старозагорско. Гимназиалното си образование получава в Казанлък (1929-1934), но го завършва в Стара Загора като частен ученик, тъй като от Казанлъшката смесена гимназия е изключен заради дейно участие в ученическото стачно движение. През периода 1934-1938 г. следва славянска филология в Софийския университет. От 1940 до 1945 г. е учител в Плевен, Карлово и Казанлък (през учебната 1944-45 г. е и директор на Казанлъшката гимназия). На работа в Българската академия на науките е назначен от 1946 г., първоначално в Института за български език. Три години по-късно той е един от първите щатни сътрудници на новооснования Институт за литература, където е избран за страши научен сътрудник (1957) и професор (1967). Професионалният авторитет и обществената отзивчивост на Б. Ангелов се потвърждават от редица факти: той е сред авторите на учебници по литература за средните училища и учителските институти; консултант е към Старопечатния отдел в Народната библиотека в София; постоянен член е на Бюрото на Археографската комисия към Комитета за култура; председател е на редак ционния съвет по литературознание в издателство „Наука и изкуство"; участ вува като автор и редактор в представителни издания - „История на българската литература“ (т. 1), „Известия на Института за литература“, „Речник българската литература", академичните юбилейни сборници, посветени 1100-годишнината от смъртта на Константин-Кирил Философ и 1050-годиш нината от смъртта на Климент Охридски, Кирило-Методиевската енциклопе дия, поредицата „Старобългарска литература“, Кирило-Методиевския вестник „За буквите" и др.

75-годишният юбилей на проф. д-р Куйо Куев дава повод отново да хвър лим поглед върху голямото му научно, литературно-историческо и препода вателско дело. Половинвековната му творческа дейност е неделима част от българския влог в историята на славистиката и медиевистиката. След Втората световна война интересът към старобългарските паметници значително нарасна, постигнати бяха значителни успехи в тяхното всестранно проучване. Благодарение на всеотдайната работа на редица учени, сред които на едно от първите места проф. д-р Куйо Куев, бяха задълбочено осветлени възлови пробле ми от средновековната литературна история, бе разкрита същностната роля и значение на Кирило-Методиевото дело за старите славянски литератури. Куйо Марков Куев е роден на 11. ХІ. 1909 г. в с. Острец, Ловешко. След като завършва средното си образование в Пловдив (1932), постъпва в Софийския университет, специалност славянска филология. Научните му интереси се формират под ръководството на професорите Л. Милетич, Ст. Младенов, Ст. Романски, М. Г. Попруженко, М. Арнаудов, И. Иванов и др., между конто особено силно влияние му оказват извороведческите проучвания на И. Иванов. През 1937-1939 г. бива изпратен като лектор по български език в Ягелонския университет в Краков. Тук защищава докторска дисертация на тема „Константин Костенечки в българската и сръбската литература" (1939). През 1941-1942 г. получава възможност да специализира славянска филология във Виена и Лайпциг при проф. Ф. Ливер и проф. Р. Траутман, а след завръщане то си в България учителствува в Севлиево, Шумен, Перник, София. През 1943 г. е уволнен по 33Д за антифашистка дейност. От 1947 г. младият учен свързва завинаги съдбата си със Софийския университет, катедра „Славянски литератури" - отначало като асистент, от 1957 г. - доцент, от 1961 г. - редовен професор. През 1948-1950 г. развива активна дейност като културен аташе при българското посолство във Варшава. Избран е за заместник-декан (1962- 1965), а по-късно за декан (1972-1976) на Факултета по славянски филологии. Присъдена му е научната степен доктор на филологическите науки (1973) неговия труд „Черноризец Храбър". Лауреат е на Кирило-Методиевската награда на БАН за участието си в колективното издание „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. 1-1970; т. II-1977) и на Димитровска награда (1982). От 1982 до 1984 г. оглавява Центъра за българистика при БАН и ръководи летза ния колоквиум по старобългаристика в София от неговото основаване (1978). Цялостната му дейност като учен и общественик получи заслужено признание у нас и в чужбина.