Куйо

Трудът К. Куев за Черноризец на проф. Храбър е резултат на няколкогодишна изследователска работа, респектираща с обхвата и дълбочината на проучванията, с плодоносното уважение към „черните" текстологически занимания, с всестранното познаване на всяка стъпка от движението на славистич ната мисъл в тази област. Негови предвестници бяха редица по-малки публикации на автора, които набелязаха някои от основ ните проблемни звена на бъдещата книга. На фона на научната литература за бележития старобългарски писател, създавана за период от близо 150 години (началото и поставя, както е известно, К. Калайдович в 1824 г.) и включваща значителен брой ценни работи - но работи частично осветляващи въпросите около Храбър - изпъква монографичният характер на труда на Куев. Композиционно книгата е разделена на две разнородни части - литературно-историческо изследване и издание на Сказанието по 73 преписа, от които 67 съдържат целия му текст. Но за общия и дух, за облика и на нова дума на филологическата наука се е оказал рещаващ синтезът на литературноисторическата и текстологическата осведо меност на автора - неоспорим залог и едновременно с това мярка, показател на действителната и стойност. Трудно е да се каже дали има водещ фактор в това единство на взаимно допълващи се познания; практически по-важното е, че обнародваните за първи път 57 преписа разширяват значително кръгозора на литературния историк, подсказват нови постановки на въпросите, коригират или затвърдяват установени вече положения.

На 15 октомври т. г. научният съвет при Института за литература обсъди труда на проф. Куйо Куев „Азбучната молитва в славянските литератури". В рецензията на акад. Петър Динеков се подчертава сериозността на задачите, които си поставя това изследване: да се реши сложният въпрос за авторството на творбата, да се издирят нови преписи, да се подготви реконструиран текст, приближаващ се максимално до оригиналния текст, да се направи научно из- дание на всички познати преписи. Подчер тава се голямата заслуга на проф. Куев за издирването от 1960 г. насам на голям брой нови преписи. Трудът е разделен на две части: изследване на творбата и публикация на всички 32 преписа. След като се спря на всички засегнати в изследването проблеми, рецензентът подчерта: „Пред нас е едно сериозно, богато аргументирано изследване на важна творба от старата българска литература. Проучването е направено 166 компетентно, в спорните въпроси се навлиза сигурно и с категорична яснота, проблемите се решават върху основата на богата аргу ментация и с необходимата научна осведо меност. " В изказванията на Лиляна Грашева, Стефан Кожухаров, Дора Мирчева се изтъкнаха качествата на труда, направиха се препоръки и бележки. След това научният съвет прие за печат ръкописа.

Българската наука присъедини към достоя нията си още един славистичен труд: крупното изследване на К. Куев върху първото българско и изобщо първото славянско стихотворение - Азбучна молитва", спорът за чието авторство почти не е заглъхвал. Приписвано от книжовната традиция най-често на създателя на славянската писменост Константин (Кирил) Философ, това великолепно произведение на словесното изкуство е бивало отнасяно от най-авторитетни специалисти - и то не без сериозни съображения - към творчеството на един писател от Симеоновия кръг: Константин Преславски. Имаме работа с един от ония случаи в историята на науката, когато върху неразрешен, наглед дребен въпрос за век и половина се е натрупала значителна информация, стремително нараснала напоследък, която ни кара да забележим - не без изненада - сериозното общо- и частнометодологическо напрежение, Закономерно създало се в доста обширна област на съответната частна наука. За бързия прираст на новата изворна информация най-голям е приносът на автора - К. Куев. От времето на Добровски и Погодин до 1963 г. славистите са откри вали по един препис на стихотворението средно на 20 години веднъж (1825-1855-1863- 1881-1885-1896). Срещу седемте преписа от тоя период стоят следващите 31, открити и публикувани само през последните десет години; 16 от тях са открити лично от К. Куев, а 26 от тях са обнародвани първи път именно от него (12 от преписите той публикува за първи път тук, в рецензираното съчинение). Явно, новият изворен материал (съпроводен с междувременното откриване на други материали и установяване на нови факти, свър зани по-отблизо или по-отдалече с пробле мата) е сериозна основа за придвижване на научното ни познание към решаването на целия значителен комплекс от въпроси, възникнали с течение на времето. Книгата на К. Куев се състои от две части. В първата част авторът ни запознава с доссгашните открития и издания на Азбучната молитва (1 гл.) и с историята на вековния спор за нейното авторство (II гл.), като излага в четири глави (III-VI) своите доводи в полза на застъпената най-напред от Ундолски теза, че автор на молитвата е Константин Преславски. След един литературен анализ на текста (VII гл.), където закръгля изводите си, авторът проследява подробно разпространението на Азбучната молитва и нейните днешни находища (VIII гл.). Следва подробен текстологичен анализ, в който К. Куев дава всички разночетения на текста към най-ранния от всички текстове (Синодалния препис от XII в.) и реконструира стих по стих предполагаемия „оригинал" (ІХ гл.). В следващата глава (X) авторът събира реконструираните стихове в един „възстановен текст", дава своя превод на молитвата и пълен речник на трийсетте и осем преписа, като подрежда думите по речника на въз становения текст. Във втората част на книгата си К. Куев публикува преписите в хронологичен ред, като придружава всеки от транскрибираните текстове с археографско описание, све дения за евентуалните му досегашни изда ния и посочка за главните му особености. В края на книгата авторът прилага факсимилета на 15 от преписите (едното от тях съдържа само част от текста); трябва да се съжалява, че не са приложени пълните факсимилета на всички 38 преписа (при което загубеният Креховски препис да фигурираше с факсимиле от изданието на Франко). Но явно, вината не е на автора (и за такива важни неща нашите издателства редовно карат авторите да се оправдават с липса на място!). Следват резюме на немски език и показалец (обаче само именен).

Проф. д-р К. Куев е известен у нас и в чужбина като един от най-ревностните и неуморни изследователи на старобългарското книжовно наследство. През дългогодишната си научна дейност той еавтор на многобройни статии и студии с приносен характер, а също така и на значителни изследвания, сред които се открояват „Черноризец Храбър" (1967), „Азбучната молитва в славянските литератури" (1974), както и участието му в изда нието „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. I, 1970; т. II, 1977;). „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете (1979) е книга, която не само не отстъпва на тези научни трудове, но представя проф. Куев от една нова страна - като изследовател-публицист, нарисувал с болка печалната картина на унищожение и разпиляване на българските ръкописи. Книгата се отли чава с присъщата за автора изчерпателност и изобилие на фактически материал, но всеки факт има ценността освен на научна констатация и на изстрадан повик към издирване, съхраняване и обнародване на запазеното от нашето значително книжовно богаетство. В този смисъл последната книга на проф. Куев е адресирана към широка читателска аудитория и предизвиква оправдан интеес сред специалистите-медиевисти по история, език, литература и изкуствознание. Сведенията, събрани в „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете", са резултат на продължителна работа в ръкописните сбирки и архивохранилища на СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия, Австрия. Първият раздел - Странствуване на ръкописите" - съдържа многобройни факти за миграцията на нашето книжовно наслед ство в другите славянски и някои европейски страни. Най-напред тук авторът разглежда съдбата на най-ранните старобългарски паметници, чиито оригинали са изчезналч, но са били преписани от славянски (главно руски) книжовници и по този начин са достигнали до нас. Проф. Куев посочва двадесет и един ръкописа руска редакция от XI-XII в. (между които Остромировото евангелие, Симе оновият (Светославов) сборник от 1073 г. Учителното евангелие на Константин Преславски, Слуцкият псалтир и др.), писани върху българска основа, които свидетелствуват за литературните връзки между България и Русия още в най-ранна епоха, за миграцията на нашето литературно наследство към руските земи през X-XI в. - т. нар. първо южнославянско влияние".

75-годишният юбилей на проф. д-р Куйо Куев дава повод отново да хвър лим поглед върху голямото му научно, литературно-историческо и препода вателско дело. Половинвековната му творческа дейност е неделима част от българския влог в историята на славистиката и медиевистиката. След Втората световна война интересът към старобългарските паметници значително нарасна, постигнати бяха значителни успехи в тяхното всестранно проучване. Благодарение на всеотдайната работа на редица учени, сред които на едно от първите места проф. д-р Куйо Куев, бяха задълбочено осветлени възлови пробле ми от средновековната литературна история, бе разкрита същностната роля и значение на Кирило-Методиевото дело за старите славянски литератури. Куйо Марков Куев е роден на 11. ХІ. 1909 г. в с. Острец, Ловешко. След като завършва средното си образование в Пловдив (1932), постъпва в Софийския университет, специалност славянска филология. Научните му интереси се формират под ръководството на професорите Л. Милетич, Ст. Младенов, Ст. Романски, М. Г. Попруженко, М. Арнаудов, И. Иванов и др., между конто особено силно влияние му оказват извороведческите проучвания на И. Иванов. През 1937-1939 г. бива изпратен като лектор по български език в Ягелонския университет в Краков. Тук защищава докторска дисертация на тема „Константин Костенечки в българската и сръбската литература" (1939). През 1941-1942 г. получава възможност да специализира славянска филология във Виена и Лайпциг при проф. Ф. Ливер и проф. Р. Траутман, а след завръщане то си в България учителствува в Севлиево, Шумен, Перник, София. През 1943 г. е уволнен по 33Д за антифашистка дейност. От 1947 г. младият учен свързва завинаги съдбата си със Софийския университет, катедра „Славянски литератури" - отначало като асистент, от 1957 г. - доцент, от 1961 г. - редовен професор. През 1948-1950 г. развива активна дейност като културен аташе при българското посолство във Варшава. Избран е за заместник-декан (1962- 1965), а по-късно за декан (1972-1976) на Факултета по славянски филологии. Присъдена му е научната степен доктор на филологическите науки (1973) неговия труд „Черноризец Храбър". Лауреат е на Кирило-Методиевската награда на БАН за участието си в колективното издание „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. 1-1970; т. II-1977) и на Димитровска награда (1982). От 1982 до 1984 г. оглавява Центъра за българистика при БАН и ръководи летза ния колоквиум по старобългаристика в София от неговото основаване (1978). Цялостната му дейност като учен и общественик получи заслужено признание у нас и в чужбина.