Ново

През своя бурен и дълъг живот, замирал временно през войните и завършил през трагичната 1923 г., сп. „Ново времен на Димитър Благоев отделя неизменно широко място за проблемите на изкуството и особено на художествената литература. Благоев е дълбоко убеден, че художествената литература е едно от най-добрите средства за самопознанието на обществото", че влиянието, което тя може да упражнява върху живота, е грамадно". Това му убеждение го вдъхновява да се грижи неуморно за осветляване в „Ново време проблемите на изкуството и литературата от „социалистическа гледна точка", да води последователна борба за реалистична и прогресивна художествена литература.

Трудът К. Куев за Черноризец на проф. Храбър е резултат на няколкогодишна изследователска работа, респектираща с обхвата и дълбочината на проучванията, с плодоносното уважение към „черните" текстологически занимания, с всестранното познаване на всяка стъпка от движението на славистич ната мисъл в тази област. Негови предвестници бяха редица по-малки публикации на автора, които набелязаха някои от основ ните проблемни звена на бъдещата книга. На фона на научната литература за бележития старобългарски писател, създавана за период от близо 150 години (началото и поставя, както е известно, К. Калайдович в 1824 г.) и включваща значителен брой ценни работи - но работи частично осветляващи въпросите около Храбър - изпъква монографичният характер на труда на Куев. Композиционно книгата е разделена на две разнородни части - литературно-историческо изследване и издание на Сказанието по 73 преписа, от които 67 съдържат целия му текст. Но за общия и дух, за облика и на нова дума на филологическата наука се е оказал рещаващ синтезът на литературноисторическата и текстологическата осведо меност на автора - неоспорим залог и едновременно с това мярка, показател на действителната и стойност. Трудно е да се каже дали има водещ фактор в това единство на взаимно допълващи се познания; практически по-важното е, че обнародваните за първи път 57 преписа разширяват значително кръгозора на литературния историк, подсказват нови постановки на въпросите, коригират или затвърдяват установени вече положения.

Става вече традиция всеки отзив за нова книга, изучаваща творчеството на Каравелов, да започва с констатацията, че със своята силна и сложна личност писателят и днес привлича вниманието на литературната история и критика. И тази констатация не звучи шаблонно, защото отбелязва един значителен литературно-исторически факт. Нашата съвременност именно осъществи пълно издание на Каравеловите съчинения и направи решителен принос в каравелознанието както с обемни монографии, така и с отделни студии, които поставят нова и интересна проблематика. Критичният поглед същевременно открива в съвременните изследвания за Каравелов поподчертано изявен специфичен литературоведски подход. На смяна на фактологичните и биографични издирвания, на смяна на описателния подход логично идва стремежът към по-конкретно разглеждане на естетиче ските и теоретически проблеми, които поставя творчеството на Каравелов, към изследване на неговото писателско майсторство във връзка със закономерностите на Литературния процес, с особеностите на таланта му и пр. Книгата на Цвета Унджиева има своето положително значение преди всичко като явление, което подкрепя тази насока в развитието на науката за Каравелов. В нея не само се открива и използува нов фактологичен материал, не само се обогатяват представи и уточняват акценти, но преди всичко се търси решение на същностни литературно-исторически, теоретически и сти листически проблеми, които Каравеловото творчество поставя. Именно тази насоченост на изследването възбужда интерес към него и му предава свой облик.

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

Краткото житие на Климент Охридски, известно и като Охридска легенда, е един важен и интересен литературно-исторически паметник на нашето Средновековие. Наред с Пространното житие на Климент, написано от Теофилакт Охридски, наричан и Български, то рисува образа на великия деец, един от създателите на българската и славянска писменост и на Златния век на българската култура и литература от ІХ-Х в. Написано е през първите десетилетия на XIII в. от охридския архиепи скоп Димитър Хоматиан (роден около 1165 г., починал след 1234 г.). По произход той е грък, но се изявява като български църковен деец и литературното му дело се включва, ако не изцяло, то в голямата си част в българската литературна история. Дълго време той е хартофилакс на Българската архиепископия в Охрид. В 1216 г. е избран за неин архиепископ. Димитър Хоматиан е бил образован духовник, авторитетен канонист и сръчен писател. Чрез своето книжовно дело той се стреми да се доближи до своето паство и до местната традиция, както и да защити Българската архиепископия в Охрид от посегателства и разпокъсване. Краткото житие на Климент Охридски, което той написва, е познато в две версии: гръцка и старобългарска. И двете ще са от времето на автора. Навярно той е написал най-напред Житието на гръцки, а после се е погрижил то да бъде преведено на старобългарски. Гръцкият наслов гласи: «Τῇ αὐτῇ ἡμέρᾳ (κξ᾽ ἰουλίου) μνήμη τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν ἀρχιεράρχου καὶ θαυματουργοῦ Κλήμεντος, ἐπισκόπου Βουλγαρίας, τοῦ ἐν τῇ ᾿Αχρίδι." Старобarаpският текст е онасловен: „Месьць юлте, КЗ Днь. Паметь препод ОБНАГО штца нашего, архієред Хонстова и чедотворца Канмента епнскопа бльгарска, иже в Охрид, в. Най-старият препис на гръцкия текст, Григоровичев, е от XIII-XIV в. (в Библ. „Ленин", бивш Румянцев музей в Москва). Издаден е от Григорович. Друг препис издава Шафарик (с латински превод). Житието е обнародвано още от Билбасов и Баласчев. Йорд. Иванов намира старобългарски текст в пролог на Зографския манастир.

В началото на юни 1975 г. излезе първата книжка на „Български фолклор", издание на Института за фолклор при Бъл гарската академия на науките. Ние приветствуваме появата на най-младия наш събрат, с който се увеличава семейството на литературоведските списания. Встъпителната статия на главния редак тор Петър Динеков „Българската фолкло ристика пред нови задачи" напомня за постиженията и традициите на нашата наука за народното творчество, приноса на автори като Марин Дринов, Ив. Д. Шишманов, Йордан Иванов, Михаил Арнаудов и др., а след това проследява развитието на различните центрове за изучаване на фолк лора, докато се стигне до създаването на специален Институт за фолклор през 1973 г. Разпокъсаната дейност, липсата на единно ръководство, както и на специално периодично издание вече са преодолени. В уводната статия Петър Динеков пише: „Една от големите задачи на Института за фолклор е народното творчество да бъде показано като една от най-важните съставки на българската национална култура, като едно от най-големите духовни достояния на българския народ, като израз на неговия художествен гений, като идейно и образноемоционално богатство, което е играло огромна роля в неговата вековна историче ска съдба. Пред новото издание, което ще има четири книжки годишно, се откриват перспективи на обединително звено за всич ки български фолклористи, които работят в научните институти, висшите учебни за ведения и други научни средища. Редак цията си поставя за цел да разработва най- актуалните проблеми на фолклористичната наука, да представя постиженията на бъл- гарската фолклористика у нас и в чужбина, да прави преценка на досегашното разви тие на нашата наука в обобщителни ста. тии и критически отзиви и рецензии, да информира за развитието на фолклористи ката в света и др. Предвижда се участието на всички български специалисти, както и на видни учени от чужбина. Първата книжка на „Български фолк лор" представя убедително усилията на редакцията да създаде сериозно издание с широк обхват на проблеми и автори. Поместени са следните статии: „Върху мето дите за изследване на фолклора" от Виктор Гусев (Ленинград), „Проблеми на терминологията на българската народна разказна проза" от Росица Ангелова, „Идеята за социална справедливост в българската народна балада" от Лиляна Богданова, „Върху един въпрос от поетиката на вълшебната приказка от Любомира Парпу лова и „Научното дело на проф. Цветана Романска“ от Стефана Стойкова. Под рубриката „Научни съобщения и материали“ едадено място на интересната статия на Стоил Кошов „Лоши пожелания (клетви) от Разложко". В раздела „Преглед" са включени информации за различни прояви у нас и в чужбина - симпозиуми, сесии и др. Рецензията на Тодор Ив. Живков разглежда появилия се през 1971 г. труд „Български юнашки епос". Тази книга, оценена като едно от най-сериозните постижения на българската фолклористика след Девети септември 1944 г., представлява том 53 от авторитетния „Сборник за народни умотворения и народопис". Актуалният подход на редакцията към проблемите на фолклористиката, която бе лежи подем в много страни, вероятно ще предизвика интерес към новото издание не само у нас, но и в чужбина. Спретнатото оформление, включването на съдържание на руски и френски език, улеснява чита теля. Пожелаваме на „Български фолклор" научни постижения, многобройни чита тели и дълголетие.

Излезе от печат първата книжка на новото периодично издание „Литературна история" с организационен център Института за литература при БАН и редакционна колегия в състав: Точно Жечев (главен редактор), Стефан Кожухаров, Кръстьо Куюмджиев, Дочо Леков (зам.-главен редактор), Иван Сарандев, Цвета Унджиева, Катя Янева (секре тар). Мисля, че традиционните при подобни случаи изявления за неговата полза и актуалност трябва да се изразят в най-категорична форма: в последно време и особено след като подготвителният етап около написването на многотомна История на българската литература стана реалност, бързо и остро назря необходимостта от специализирано издание, което да съгласува и стимулира изследователската работа във връзка с тази изключи телно важна и необикновено сложна научна задача. Наред с други академични издания, като „Литературна мисъл“, „Старобългарска литература“, „Български фолклор", новата поредица се включва в интензивния процес на проучване и осмисляне на бъл гарското литературно наследство. Появата на ново периодично издание винаги е свързана не само с чувство на удовлетворение, но и с много надежди. Какво ни обещава в тази насока редакторският колектив? Преди всичко - пределно широки исторически граници за изследователските търсения върху развоя на литературата - „от нейното създаване до наши дни“, което на практика означава тематично и проблемно разнообразие, съобразено обаче с недостатъчно разработените области, с недискутирани или неосветлени от съвременни позиции моменти, със случаи на недооценен личен художествен опит. Става ясно, че върху страниците на изданието ще бъдат представени всички научни жанрове, защото се предвиждат публикации по въпроси на литературноисторическата методология, на периодиза цията, поетиката, жанровете и стиловете, литературните направления и течения, на отделната писателска индивидуалност, на сравнителното литературознание; литературни анкети; материали и изследвания по текстология, палеография и архивистика; портрети на изтъкнати чуждестранни изследователи на българската литература; библиографии; рецензии и информации за състоянието и проблематиката на литературния живот и научните събития в страната и чужбина. Важно е и уточнението, че „поредицата няма да остави без внимание и проблемите на съвременната художествена литература, като, разбира се, ще ги интерпретира с оглед специфичните задачи, които стоят пред нея" (с.4). Няма съмнение, че пред нас е програма, съставена с разбиране за характера и задачите на съвременната литературно-историческа наука, със зачитане на всички дис циплини, без които нейното съществуване е обречено на повърхностна информативност, със съзнание за ролята на международния „контекст" на българското словесно творчество - исторически и настоящ, най-сетне - с чувство за насъщните потребности и перспективите на българското литературознание. Първата конкретна реализация на този замисъл заслужава най-сериозно внимание. Основните материали в книжката са дело на специалисти по българска литература до Освобождението. П. Динеков се спира - не без елементи на „автокорекция" - върху едно от неотложните задължения на литературната историография: книжнината на българите-католици да бъде включена в системата на целокупната национална литература по начин, който да обедини органично нейната хронологическа, идейна и езикова изолираност с неслучайните и белези на родство с традицията и да обоснове зна чението и в драматичната политическа и културна съдба на страната („Българската литература през XVII в.“). В статията „Ускорено развитие и исторически процес" Ст. Таринска оспорва с големи основания съ ществени страни от теоретичните постановки на съветския изследовател Г. Гачев за първоначалния период на новата българска литература.

Димитър Благоев, както е известно, се установява в Пловдив през 1894 г. и прекарва в този град една значителна и плодотворна част от своя живот. Там пише редица от най-забележи телните си съчинения и два пъти е избиран за народен представител. Там, по поръчение на ЦК на БРСДП, в началото на 1897 г. той започва да издава списание „Ново време - месечен ретичен орган на партията. Това става причина правителството на народняците да го уволни службата му на учител по руски език в Пловдивската мъжка гимназия. Благоев обаче заедно семейството си остава в Пловдив до края на 1902 г., а „Ново време" не спира да излиза остро да критикува политиката на буржоазните кабинети. От 1903 г. до смъртта си Дядото жи вее в София и редактираното от него списание продължава да се издава там чак до 1923 г., ко гато е спряно от деветоюнската власт след Септемврийското въстание. със Днес, когато се навършват 130 години от рождението на Димитър Благоев (1856-1924), имама още един повод да се върнем към неговата дейност на редактор и народен трибун - въз основа на нов документален материал. Неотдавна в нашия семеен архив се намериха две неизвестни писма на Благоев до дядо ми по майчина линия Никола Василев (1874-1930). Датиращи от прехода между ХІХ и ХХ век, те хвърлят допълнителна светлина върху пловдивския период от живота на основоположника на научния социализъм у нас. От тях научаваме любопитни детайли около списването на „Ново време", поддържането на рубриките в него, тежките материални условия, при които се печати списанието и т. н. Ясно личи също така отношението на Д. Благоев към една революционна проява на българското студентство през онази далечна епоха... Но нека най-напред да дам кратки биографични данни за човека, комуто са адресирани двете новооткрити Благоеви писма, и да кажа няколко предварителни думи за неговите лични и делови контакти с редактора на „Ново време". Никола Василев Апостолов е роден в гр. Пловдив четири години преди освобождението на Был гария от османско иго. Първите му трайни спомени са зверствата на отстъпващите башибозуци черкези и триумфалното влизане в града на руските войски. Родителите му се развеждат рано. Останал при майка си, която се омъжва повторно, той още в детска възраст е принуден да ра боти като чирак, а по-късно, бидейки гимназист, дава уроци на други ученици, за да си изкарва хляба. С цената на големи усилия и материални лишения завършва основно, а през 1895 г. и средно образование в родния си град. Като ученик в гимназията овладява много добре руски и френски език. Чете с увлечение руска художествена и научна литература, а също така списания и книги, раз пространяващи социалистическите идеи. Пряк ученик е на създателя на българската стенография Ан тон Безеншек, който преподава тази дисциплина в Пловдив. (През 1893 г. е отличен с медал и гра мота, носеща личния подпис на Безеншек). След завършване на гимназията работи една година като първоначален учител в Пловдив.

Със зараждането на киноизкуството се появиха не само нови художествени произведения. Развила се и нови способности у човека да преживява новото изкуство и да го разбира. Карл Маркс пише: „Както едва музиката пробужда музикалния усет на човека, както за немузикалното ухо най-хубава та музика няма смисъл, не е предмет за него, защото мой предмет може да бъде само утвърждениетона една от моите същностни сили, т. е. той може да съществува за мене само така, както съществува за себе си моята същностна сила, като субективна способност, защото смисълът за мен на един предмет (той има смисъл само за съответствуващото му сетиво) стига точно дотам, докъдето стига моето сетиво, затова сетивата на обществения човек са други сетива в сравнение със сетивата на необществения; едва в ре зултат от предметно разгърнатото богатство на човешкото същество за пръв път биват отчасти развити, отчасти породени богатството на субективната ч о вешка сетивност, едно музикално ухо, едно око за красотата на формата, накратко - сети в а, способни за човешкото ползуване; сетива, които се утвърж дават като човешки същностни сили" (Карл Маркс, Икономическо-философски ръкописи от 1844 година. Маркс-Енгелс. Пълно издание, І разд., 3 т., с. 120, Маркс-Енгелс-Ферлаг, Берлин, 1932). На друго място Карл Маркс казва: „Предметът на изкуството - както и всеки друг продукт -съз дава публика с усет за изкуство и със способност да се наслаждава на красивото. Ето защо производството произвежда не само предмет за субекта, но и субект за предмета“ (Карл Марк с. Към критиката на политическата икономия. Увод). Голям пропуск представлява обстоятелството, че изкуствознанието досега се е занимавало главно само със създадените предмети на изкуството, а не и с онези възникнали поради диалектическо взаимодей ствие „субективни способности“, които позволяват да се види създадената красота и тя да предизвика на слада именно като красота. Макар обективната действителност да е независима от субекта, красотата според Маркс - се нуждае от способен да възприема субект, за да стане действителност, тоест преживя ване. Тази красота е не само обективно действителна, тяе не само напълно независим от наблюдателя атри бут на предметите, не е нещо, което би могло да се схваща като предмет дори и без субект, дори тогава, ако например на земята не съществуваха хора. Защото онази красота, която се нрави на човека (друга ние не познаваме), представлява човешко преживяване, психическа функция, променяща се съобразно с човеш ката раса, епохата и културата. Красотата следователно е предизвикано от обективната действителност субективно преживяване на човешкото съзнание. Това преживяване се подчинява на закони: на общите закони на съзнанието, които поради това, разбира се, не могат да бъдат обозначени като чисто субективни ce Историята на изкуството досега не се е занимавала особено с този субект, който трябва да се смята за носител на художествената култура и чиято чувствителност и богатство на преживяванията не само развиват под въздействие на изкуствата, но, както твърди Маркс, и „възникват“ под тяхно въздействие. За това тук говорим не само за историята на изкуството, а в същото време и в пряка връзка с това и за ис торията на човека. Да се изследва и скицира онази част от развитието на човешката способност за възприемане (чув ствителност), която е във взаимодействие с киноизкуството, е задачата на тази книга.

Археографските издирвания на произведения, посветени на живота и делото на личности от българската история и култура, в ръкописи от съветските книгохранилища хвърлят нова светлина върху редица съществени проблеми в областта на българо-руските книжовни взаимоотношения през средновековието. На първо място ще отбележим развитието на агиографските цикли за българските светци, сред които и на основателя на Рилския манастир. Наблюденията в тази насока очертават наличието на определена литературна традиция, която староруските книжовници и преписвачи спазват в течение на няколко десетилетия. Оказва се, че на руска почва възникват или се адаптират въз основа на по-ранни текстове нови проложни жития за Иван Рилски. DENTE) Агиографската творба, която ще бъде представена в настоящото съобщение, се отнася към кратки те проложни жития на Иван Рилски. Новооткритото съчинение влиза в състава на руски ръкописен сбор ник, датиран от съветските палеографи към XVII в. — Пролог за септември -март. Ръкописът се съхранява в Централния държавен архив на древните актове (ЦГАДА) в Москва под № 74 от фонд 201 - сбирката на граф М. А. Оболенски. В палеографско и езиково отношение този пролог не е проучван специално. Отбелязан е само в машинописния опис на сбирката, в който са посочени няколко кратки данни за паметника. С оглед на това се налагат някои по-подробни сведения за ръкописа от палеографска гледна точка. Пролог № 74 съдържа 11+811 листа, 19,5 х 30,5 см, текстово поле 14,5 х 24,5 см, 20 реда, 10. Липс ва началото. Голяма част от листовете са реставрирани. Хартията е плътна, светложълта. Водните знаци са следните: две кули (Bг., № 15 955 от 1576-85), две кули с инициала „М" (Br., № 1596 от 1581) и двуглав орел (Вт., № 300 от 1591-92). Подвързията е късна, от ново време, картон с кожа. Украса няма. Писмото е среден полуустав. Употребено е кафяво мастило. От влагата на отделни места някои от буквите са заличени. Писали са няколко книжовника. Двуеров правопис, употребява се само малката носовка. Често се среща буквата с. Широко с употребен паерчикът. Приписки няма. Ръкописът принадлежи към стария тип пролози, включващи освен кратките жития на светните и поучения, и слова от патерика. По отношение на съдържанието на агиографските съчинения трябва да се отбележи, че те представляват контаминация от светците и разширената редакция на пролога. В този тип пролог обикновено се включват кратките жития на българските светци Петка Търновска, Иларион Мъгленски и Иван Рилски. Паметникът започва с Поучение на Григорий Богослов (без начало). В пролога са застъпени паметите на голяма част от руските светци. От южнославянските светци освен българските е отбелязан Вячеслав Чешки (под 28. ІХ). Житията на българските светци са ценни за нашата литературна история. Всяко едно от тях е своеобразна редакция, преработка на известните досега текстове - факт, заслужаваш допълни телни проучвания на руската и славянската агиографска традиция.

The research is an attempt to reformulate the category paratext. The empirical material is taken not only from the speech text (traditionally connected with the paratext), but from media, aesthetics, religious, sports and other discourses. The enlargement of the phenomenon range as well as the enlargement of the theoretical base (textlinguistic and sociological analyses of the discourse and the formulations of prototype theory, developed by cognitive psychology), give an opportunity for a new rationalization of the concept paratext as a text structure, functioning in discourse order of communicative practices that obligatorily accompany texts, circulating in public in order to secure their entry in the social activities, which caused the text and are realized through it.