издание

Богатата българска литература през средните векове все още не е достатъчно добре показана за по-широк кръг културни читатели и дейци. Главна причина за това е обстоятелството, че голяма част от нейните най-ценни творби не са издадени, поради което остават недостъпни за преки научни занимания. А трудността става още по-голяма, като се вземе под внимание и фактът, че повечето от тези творби се намират в чужбина (СССР, Румъния, Югославия, Атон, Франция, Германия Англия и др.). И затова радостен факт за нашата културна общественост е пе чатната поява на един от важните паметници на старата българска литература, а именно на Манасиевата хроника, изда дена под наслов „Летописта на Константин Манаси". Издаден е фототипно Ватиканският препис на хрониката, с увод и бележки от проф. Иван Дуйчев. Така се осъществява една отдавнашна мечта на българската общественост и на българските научни дейци да видят пълно изДание на този ценен исторически паметник. И веднага трябва да се каже, че хубавата инициатива за издаване на стари български ръкописи (фототипно или на борно) би трябвало да продължи, като се постави на по-здрави организационни начала. Хрониката излиза като книга първа на добре замислената поредица „Паметници на старата българска пис меност". Желателно е по-скоро да се явят и следващите номера на поредицата. За осъществяването на тази задача пряко са заинтересовани и отговорни институтите по литература, език и история при БАН. Манасиевият летопис е отдавна познат на науката, особено чрез публикациите на руския учен А. Д. Чертков и на румънския славист Йоан Богдан, който публикува по-късен препис от XVIXVII в. Ватиканският препис е ценен не само с това, че е един от древните пре писи на хрониката, но особено с това, че е единствен богато илюстрован неин екземпляр. След като проф. Дуйчев направи отделно цветно издание на миниатюрите на тази хроника, сега естествено допълнение е нейното цялостно обнародване по Ватиканския препис. Двете найнови издания, свързани с Манасиевата хроника, вече извънредно много улесняват всякакъв род проучвания не само върху нея, но изобщо върху българската култура, книжнина и живопис по-спе циално. Важно място имат те и относно заниманията върху нашата среднове ковна историография.

Паисиевата „История славеноболгарская“ е една от най-често издава ните български книги. Досега тя е печатана повече от четиридесет пъти с общ тираж близо четиристотин хиляди екземпляра. Това е свидетелство за необикновения интерес на нашите учени и културната ни общественост към тази забележителна творба. В същност по-голямата част от изданията са в превод на съвременен български език и са предназначени за широк кръг читатели. От многобройните преписи и преработки на историята са обнарод вани само няколко. Липсва едно критическо издание на това изключително по своята важност произведение. Първият обнародван препис на „История славеноболгарская“ е Тошковичевият. Публикацията, дело на руския учен А. В. Лонгинов, се явява в Люблин през 1885 г. Това първо издание не е лишено от недостатъци: в него има редица пропуски, неправилно разчетени думи, много печатни грешки. В статията си „Още няколко бележки за Паисия и за неговата история“ Марин Дринов посочва тези слабости. Тук той за пръв път поставя въпроса за необходимостта от критическо издание на Паисиевата история. „Ние ще свър шим тия си бележки - пише Дринов, — като изкажем едно искрено же лание да видим Паисиевата история обнародвана в едно такова издание, в което она да се яви на свят така, както е излязла из ръката на Паисия. За такова издание вече е настанало време, защото вече са познати от нея няколко преписи, между които и твърде стари, какъвто е Котелский от 1765 г. и други Някои, "2 Думите на Марин Дринов не срещат скоро отзив. През 1893 г. М. Москов препечатва изданието на А. В. Лонгинов с всичките му грешки, като прави И някои допълнителни изменения: пропуска отделни думи, премества послесловието в началото и пр. 3 Недостатъците на това издание са посочени в една твърде критична рецензия на Ал. Теодоров-Балан.

Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

Излезе от печат първата книжка на новото периодично издание „Литературна история" с организационен център Института за литература при БАН и редакционна колегия в състав: Точно Жечев (главен редактор), Стефан Кожухаров, Кръстьо Куюмджиев, Дочо Леков (зам.-главен редактор), Иван Сарандев, Цвета Унджиева, Катя Янева (секре тар). Мисля, че традиционните при подобни случаи изявления за неговата полза и актуалност трябва да се изразят в най-категорична форма: в последно време и особено след като подготвителният етап около написването на многотомна История на българската литература стана реалност, бързо и остро назря необходимостта от специализирано издание, което да съгласува и стимулира изследователската работа във връзка с тази изключи телно важна и необикновено сложна научна задача. Наред с други академични издания, като „Литературна мисъл“, „Старобългарска литература“, „Български фолклор", новата поредица се включва в интензивния процес на проучване и осмисляне на бъл гарското литературно наследство. Появата на ново периодично издание винаги е свързана не само с чувство на удовлетворение, но и с много надежди. Какво ни обещава в тази насока редакторският колектив? Преди всичко - пределно широки исторически граници за изследователските търсения върху развоя на литературата - „от нейното създаване до наши дни“, което на практика означава тематично и проблемно разнообразие, съобразено обаче с недостатъчно разработените области, с недискутирани или неосветлени от съвременни позиции моменти, със случаи на недооценен личен художествен опит. Става ясно, че върху страниците на изданието ще бъдат представени всички научни жанрове, защото се предвиждат публикации по въпроси на литературноисторическата методология, на периодиза цията, поетиката, жанровете и стиловете, литературните направления и течения, на отделната писателска индивидуалност, на сравнителното литературознание; литературни анкети; материали и изследвания по текстология, палеография и архивистика; портрети на изтъкнати чуждестранни изследователи на българската литература; библиографии; рецензии и информации за състоянието и проблематиката на литературния живот и научните събития в страната и чужбина. Важно е и уточнението, че „поредицата няма да остави без внимание и проблемите на съвременната художествена литература, като, разбира се, ще ги интерпретира с оглед специфичните задачи, които стоят пред нея" (с.4). Няма съмнение, че пред нас е програма, съставена с разбиране за характера и задачите на съвременната литературно-историческа наука, със зачитане на всички дис циплини, без които нейното съществуване е обречено на повърхностна информативност, със съзнание за ролята на международния „контекст" на българското словесно творчество - исторически и настоящ, най-сетне - с чувство за насъщните потребности и перспективите на българското литературознание. Първата конкретна реализация на този замисъл заслужава най-сериозно внимание. Основните материали в книжката са дело на специалисти по българска литература до Освобождението. П. Динеков се спира - не без елементи на „автокорекция" - върху едно от неотложните задължения на литературната историография: книжнината на българите-католици да бъде включена в системата на целокупната национална литература по начин, който да обедини органично нейната хронологическа, идейна и езикова изолираност с неслучайните и белези на родство с традицията и да обоснове зна чението и в драматичната политическа и културна съдба на страната („Българската литература през XVII в.“). В статията „Ускорено развитие и исторически процес" Ст. Таринска оспорва с големи основания съ ществени страни от теоретичните постановки на съветския изследовател Г. Гачев за първоначалния период на новата българска литература.

Радостно явление е, че от известно време чуждестранната културна общественост проя вява по-голям и по-задълбочен интерес към българската литература. Зачестиха в чужбина преводите на български художествени произведения, както и научните изследвания върху отделни видни български писатели. Още по- радостно е, че този интерес се проявява и към дейци от по-ранни периоди в развитието на нашата литература - към старобългарската и възрожденската литература. Съвсем понятно е, че от възрожденските писатели Паисий Хи- лендарски и Софроний Врачански заемат важно място в чуждестранните публикации. Най-нов израз на такова внимание еизлязлата през 1976 г. книга „Житие и страдания 154 грешнаго Софрония (Автобиография)". Това е висока оценка както за книжовното дело на скромния котленски свещеник поп Стойко, по-късно врачански епископ Софроний, така и за приноса на българската литература в общоевропейското литературно развитие. Та кава оценка е изказана в изследването на автобиографията, дадено непосредствено след нейния текст (фотоснимки по оригинала и наборно). За такава оценка говори и фактът, че „Житие и страдания грешнаго Софрония" излиза в поредицата „Литературные памят ники", издание на Съветската Академия на науките (изд. „Наука", Ленинград, 1976), дето се публикуват творби на световната художествена класика. Този факт е изключително важен и ценен за нас, защото прави Софрониевата творба достояние на световната културна и литературна общественост. Издадената творба на Софроний Врачански е дело на двама вещи познавачи на средновековната руска и българска литература, на двама ценители на българската култура - А. Н. Робинсон и Н. М. Дилевски. И двамата имат ценни публикации, свързани с нашето средновековно културно развитие и с нашето Възраждане. Изключително ценна, с голям принос в проблематиката за Пансий Хилендарски е книгата на А. Н. Робинсон „Историография славянского Возрож дения и Паисий Хилендарский" (Москва, 1963). Н. М. Дилевски (покрай другите негови изследвания върху нашата културна история) е най-добрият специалист сега у нас върху историята на Рилския манастир, на трайните и вековни връзки на този манастир с Русия, най-добър познавач на култа на Иван Рилски в Русия, на проникването на този култ в руската книжнина. И някак съвсем естествено е обичта им към старобългарската култура да се изрази и към дейци от по-късна епоха, здраво свър зани със Средновековието. Такъв израз е разглежданата тяхна книга, която е погълнала много творчески усилия и на двамата, ценен принос в научната литература за Софроний Врачански, ценна и с това, че прави широко достояние творбата на бележития български писател-възрожденец. Тяхната книга е образец за подобни издания. Тя е венец на досе гашните проучвания за Софроний. Българската научна и културна общественост посреща с голяма радост това издание. Макар и твърде учудващо да звучи, но факт е, че в руската наука към Софроний Врачански е проявен по-голям интерес, отколкото към Паисий Хилендарски. Това се отнася и за превода и изданията на техните съчинения. Докато „История славяноболгарска" няма нито един превод на чужд език (има само руски издания от А. В. Лонгинов, 1885 и 1893 г., който издава т. нар. Тошковичев препис на историята), то „Житие и страдания грешнаго Софрония" се радва на превод на няколко езика.