Въпросът

Между големите проблеми, които стоят пред нашата литературна наука днес, особено важно място заема проблемът за зараждането, формирането и развитието на социалистическия реализъм в българската литература. И това е напълно естествено. Защото с разрешаването на този проблем е тясно свързано по-нататъшното развитие на цялото ни съвре менно литературно изкуство. Ето защо вече ред години литературни теоретици, критици и историци отделят специално внимание на този проблем. И не случайно техните усилия все по-определено се насочват към изясняване същността на художествените методи, с които си служат пролетарскореволюционните поети и писатели - тъкмо там, гдето се крие самата сърцевина на проблема. За овладяване на тази трудна област в една или друга степен допринасят работите на Георги Бакалов, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, на съветските литературоведи Дмитрий Марков, Ни колай Кравцов и др. Преди всичко в нашата и съветската литературна наука и критика няма спор по въпроса, че у нас методът на социалистическия реализъм се формира в резултат на определено социално-историческо, идейно-политическо и литературно развитие - в неразривна връзка с растежа на класовото съзнание и борби на българския пролетариат под ръководството на комунистическата партия, под влияние на Великата октомврий ска социалистическа революция и на младата съветска литература (в началото - главно от творчеството на Максим Горки). Като пионери на пролетарско-революционната литература в България се налагат Димитър Благоев - в областта на теорията и критиката, Димитър Полянов и Георги Кирков - в областта на лиричната поезия и белетристиката. В историко-литературно отношение Полянов и Кирков стоят в най-близка родствено-генетическа връзка със социално-революционните традиции, установени в българската литература от Любен Каравелов и Христо Ботев, както и с критическия реализъм на Алеко Константинов и Стоян Михайловски. С творческата си дейност Димитър Благоев, Димитър Полянов и Георги Кирков дават облика на първия - пропаганден" - етап от развоя на нашата пролетарско-революционна литература (до края на Първата световна война). Поезията на Христо Смирненски ознаменува нейния втори етап - с проявление на социалистическия реализъм като нов метод в националната ни литература.

Паисиевата „История славеноболгарская“ е една от най-често издава ните български книги. Досега тя е печатана повече от четиридесет пъти с общ тираж близо четиристотин хиляди екземпляра. Това е свидетелство за необикновения интерес на нашите учени и културната ни общественост към тази забележителна творба. В същност по-голямата част от изданията са в превод на съвременен български език и са предназначени за широк кръг читатели. От многобройните преписи и преработки на историята са обнарод вани само няколко. Липсва едно критическо издание на това изключително по своята важност произведение. Първият обнародван препис на „История славеноболгарская“ е Тошковичевият. Публикацията, дело на руския учен А. В. Лонгинов, се явява в Люблин през 1885 г. Това първо издание не е лишено от недостатъци: в него има редица пропуски, неправилно разчетени думи, много печатни грешки. В статията си „Още няколко бележки за Паисия и за неговата история“ Марин Дринов посочва тези слабости. Тук той за пръв път поставя въпроса за необходимостта от критическо издание на Паисиевата история. „Ние ще свър шим тия си бележки - пише Дринов, — като изкажем едно искрено же лание да видим Паисиевата история обнародвана в едно такова издание, в което она да се яви на свят така, както е излязла из ръката на Паисия. За такова издание вече е настанало време, защото вече са познати от нея няколко преписи, между които и твърде стари, какъвто е Котелский от 1765 г. и други Някои, "2 Думите на Марин Дринов не срещат скоро отзив. През 1893 г. М. Москов препечатва изданието на А. В. Лонгинов с всичките му грешки, като прави И някои допълнителни изменения: пропуска отделни думи, премества послесловието в началото и пр. 3 Недостатъците на това издание са посочени в една твърде критична рецензия на Ал. Теодоров-Балан.

V. Zarev's Priest Bogomil and the Perfection of Fear (1998) is one of the attempts - representative for the contemporary Bulgarian culture - at a revaluation of the heretic tradition of Bogomilism. It is at the same time a noteworthy opinion in the discussion which concerns the Mediaeval neo Manichean tradition in Europe. Zarev's protagonist is the orthodox priest Bogomil, founder of a gnosis; the author attempts a deconstruction of a heresiarch's myth, functioning in Bulgarian culture. While subordinating the world presented to the rules of a post Modernist discourse, Zarev is not content with a diagnosis of an inner rift in Bulgarian culture, its being torn between the two incoherent Weltanschauung paradigms (Christianity and Bogomilism) which had supposedly led to the destabilization of the Bulgarians' moral horizon. For in Zarev's world of axiological void, the "last word" belongs to the myth of Bogomilism as the forerunner of heretic movements, the hermetic and enlightenment tradition in Europe.