Новото

Обичам да се зачитам в некролози, в тях леко се долавя диханието на някой чужд, неподозиран, неповторим живот. Веднъж на една къса софийска уличка се зачетох в един току-що разлепен некролог. Явно погледът ми беше привлечен от необичайното име, покойникът беше от италиански произход. Не след дълго време това име срещнах в едно стихотворение на Валери Петров, поместено в последната му книга, то се казва „Отвян от вихъра“. Понеже съм виждал на тая уличка как В. Петров се занимава с колата си, мислено свързах тия два факта. Просто станах неволен свидетел на раждането на едно негово стихотворение или по-точно на неговия асоциативен подтик. И както обикновено става в поезията, един най-незначителен факт може да даде повод за емоционален размисъл. В случая Валери Петров е минал край къщата, прочел е некролога и в него се е зародила една емоционална идея, която покъсно е прераснала в трайно поетическо обобщение. Много минувачи са минали край скръбния наслов за Анджело Руджери, но никой от тях не е направил от тоя факт поезия, не го е превърнал в неповторимо емоционално преживявание, в тъжен размисъл за човешката съдба.

Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

От възникването си до Първата световна война българският разказ (с малки изключения) има за герои личности, които са представени в социалния контекст на действителността. Почти всичко се свежда до изнасяне на преден план тяхното отношение към обществените проблеми. Ето защо и акцентът се стоварва върху описанията на постъпките им, характеризиращи ги като хора, тясно свързани с бита и конкретните обществени задачи. Може би затова техните характери са уравновесени, цялостни, монолитни. Достатъчно е да се разкрият някои от основните чувства, изпъкващи в човешкия живот, за да се получи представа тези първично силни и цялостни характери. По тази причина индивидуалните черти, служейки като атмосфера за монолитното изграждане на тези характери, явяват едновременно и социални. за сe Затова си позволихме да заключим, че в българския разказ героите съществуват изключително посредством описанието на техните социални функции. Неслучайно чисто психологическите особености са така подбрани, че винаги открояват социалната функция на личността. Едва в годините на Първата световна война ударението на българския разказ се премести от събитието и действието към човешката душа, убежище на всички случки. Макар и с риск да се откъсне от социалната практика на хората, българският разказ се зае да направи от мъжете и жените, вълнуващи се от веч ните проблеми на смъртта и живота, любовта и изневярата, болката и радостта, красотата и грозотата, централни свои герои. B С „Песента на колелетата" Йовков откри едни по-затворени в себе си те И герои, които умеят да се вслушват в тишината. Тяхната способност да живеят света на мълчанието е нещо ново за разказа ни. В границите на този свят постигат уединение, което е необходимо за осмисляне на преживяното, за търсене смисъла в живота и щастието. 1,2,3 Простият и неук Сали Яшар е един самороден философ. Винаги при залез слънце той разговаря със себе си. Темата е една съща - личната човешка отговорност. Майсторът Яшар се чувствува задължен да остави след себе си следи. По този начин Йовков е в руслото на оная линия европейската литература, която от Гьоте до Горки поставя в центъра на живота творческото съзнателно изразходване на труда, необходим за благото на човешката общност.