тълкуване

Името на Щайгер обикновено се свързва с т. нар. „иманентно тълкуване на текста". За да си обясним повече неща за Щайгер, необходима е една историческа реконструкция на пътя, довел до иманентния подход. Той не изниква от нищото, има съществен методологически при нос в разглеждането на литературното произведение и е същевременно крайната точка на един рязък мисловен обрат, започнал в края на миналия и началото на нашия век. Затова трябва да се върнем там. В немското литературознание през втората половина на XIX в. господствува, най-общо казано, позитивизмът, за който художествената литература е следствие, резултат или функция на по-високи инстанции, чийто характер може да бъде духовен или материален - например на жизнения път и влиянията (откъде го евзел") върху поета, на общата история, обществената среда, националния дух и т. н. На художествената литература се гледа „отвън" и от тази външна гледна точка тя се определя като пряко отражение или положително съответствие на извънлите ратурната действителност. Говори се много за окололитературните факти, самото понятие за факт се приема като нещо саморазбиращо се, не съществуват никакви критерии или ограниче ния - всичко може да бъде факт. Въпросът обаче, кое е художествен факт, какво прави тези произведения художествени, каква е същността на художественото качество, не се задава. Пробле мите на литературоведските изследвания са съсредоточени около, преживяното, наученото и на следеното" според известната формулировка на В. Шерер. Позитивистката история на литературата е построена върху каузалния принцип на един научен обективизъм, чиято най-висока цел е- пак по израза на Шерер - историята да бъде видяна като непрекъсната верига от причини и въздействия". Реакцията срещу позитивизма е поврат навътре", към самото художествено произведение; тя започва с принципно различен отговор на основния въпрос - какво е художествената литература? Началото е на Дилтай. За разлика от херменевтиката му неговата поетика, като психологи зира и субективизира художествените явления, проправя заедно с това пътя за откъсването на литературата от историята. Духът, фантазията и подхранваното от фантазията и разбирането преживяване приемат характера на прафеномени и на обясними единствено чрез самите себе си явления. „Въображението на поета се издига над времето и над съществуващите в него отноше ния...", казва Дилтай. А по думите на Ф. Шрих, един от представителите на духовно-историчес ката школа, която детайлно разгръща в своите изследвания основните положения на Дилтаевата поетика, най-високата цел на литературознанието еда се стреми да постигне вечната субстанция на човечеството, която извънвременна преминава през времената". Спекулативният, идеа листчески характер на тази естетика обаче, преодолявайки позитивисткия историзъм, съще временно малко се интересува от взаимоотношенията вътре в литературната творба. Тя се схваща като излъчване на общия дух на епохата, вниманието е насочено преди всичко към съдържанието.

The research is an attempt to reformulate the category paratext. The empirical material is taken not only from the speech text (traditionally connected with the paratext), but from media, aesthetics, religious, sports and other discourses. The enlargement of the phenomenon range as well as the enlargement of the theoretical base (textlinguistic and sociological analyses of the discourse and the formulations of prototype theory, developed by cognitive psychology), give an opportunity for a new rationalization of the concept paratext as a text structure, functioning in discourse order of communicative practices that obligatorily accompany texts, circulating in public in order to secure their entry in the social activities, which caused the text and are realized through it.