Естетическо

Една книга, която респектира с мащаба на духовния синтез! Тридесетилетна кондензация на мисълта на автора в една Основна цел: релефно уплътняване контурите на есетическия ескиз, завещан от Маркс и Енгелс. Двойно и тройно отли ване и шлифоване на всеки фрагмент с теоретическо значение за изкуството и точното му вграждане в логическата постройка на марксизма. Исторически и концептивен анализ на основните есте чески понятия - от идеалистическата постановка до марксическия синтез на тяхното реално съдържание: теоретическо обосноваване на всеки естетически принцип с оглед вътрешната логика на Марксическата философия. Тоя подход издига Фридлендер над стесненото тълкуване на естетическите идеи на Маркс иЕнгелс като израз на личните им художествени преценки, лишени от теоретическо значение; подменянето им с общите принципи на историческия материализъм или използуването им за потвърждение на констатацията, че ,, марксистка теория на художественото творчество тепърва ще трябва да създа ваме (М. Н. Покровски). Фридлендер убедително доказва, че естетическата теория на марксизма, макар да не еформално завършена и систематизирана, е, една от страните на цялостното революционно мировъзрение на К. Маркс и Ф. Енгелс, неразривно свързана с тяхната обща принципиална партийна позиция" (4).

Въпреки „заговорът на мълчанието" спрямо марксизма от страна на офи циалната буржоазна наука, в средата на миналото столетие той бе вече респектираща реалност. Но неговата естетическа теория бе „преоткрита" едва в 30-40-те години на нашия век от съветските учени. Това ограничава временно периметъра на нейното въздействие над световната естетическа мисъл; забавя формирането на марксистката естетика; изостря международната полемика относно теоретическото значение на Марксовата естетическа концепция. А предубежденията към нея, съмненията в самото и съществуване и дори във възможността от изграждане на естетика върху принципите на историческия материализъм, са покрайни, отколкото традиционния буржоазен скептицизъм към марксизма като цяло. На пръв поглед късното откриване на Марксовото естетическо наследство е обикновена аномалия. Фактически тук се пресичат комплекс причини от научно, социално, идеологическо, естетическо и библиографско естество. В съвкупност те детерминират своеобразната съдба на това наследство. Тяхното изследване е предмет на настоящата статия.

Една от основните задачи на съвременната марксическа мисъл е постоянното изучаване на теоретическото наследство на класиците. Необходимостта от постоянно изучаване на това теоретическо наследство произтича от няколко основни причини. На първо място - от това, че съвременната марксическа философия се базира върху основополагащи теоретически принципи, създадени от Маркс и Енгелс, които като една отворена теоретическа концепция не са мъртва и закостеняла догма, в съответствие с новото социално развитие в тях се актуализират все нови и нови плодотворни теоретически моменти. На второ място - необходимостта от все новото и ново изучаване на Марксовото наследство произтича от факта, че съдбата му е била твърде сложна, ред Марксови и Енгелсови текстове се пуб ликуват за първи път и влизат в научно обръщение едва през ХХ в., а някои от тях дори и в последните години (така например последният том на съветското издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс включва съвсем нови, наскоро открити и за пръв път публикувани текстове). Това продължаващо усвояване на теоретическата мисъл на класиците разкрива все нови и нови богатства в нея, в ред отношения доуточнява и доразвива основните им теоретически схващания по ред научни въпроси, поставя в нова светлина научните разработки на други автори-марксисти, прецизира в още по-голяма степен отделни концепции и научни детайли в цялостното теоретическо наследство на класиците. И, на трето място - това постоянно изучаване на теоретическото наслед ство на класиците е продиктувано от идеоло гическата необходимост да се води борба с извращенията на марксическата филосо фия, които намират място в работите на ред съвременни буржоазни, леви и десни ревизионистични автори. Всепобеждаващата сила на марксическата теория, все по-големите практически успехи на социализма принудиха голяма част от буржоазните и ревизионистки автори да изоставят методите на пренебрегване на марксическата теория, както и грубото и вулгаризиране или пряко отрицание. Днешните спекулации с Марксовата теория се характеризират с по-голяма тео ретична гъвкавост, с по-фини в научно отношение теоретически спекулации. Голото отрицание отстъпва място на привидно обективно признание и интерпретация на Марксо вите възгледи. Това говори за отново актуализирания теоретически престиж на Марксовата мисъл въпреки опитите чрез противопоставяне на двата Маркса (ранния и зрелия), чрез свеждане на теорията му само до икономическа или чрез конструирането на един нов Маркс - хуманистичен“, „антропологичен" и пр. - да се разруши цялостното диалектическо единство на Марксовата мисъл, като се противопоставят едни или други нейни страни на съвременната марксисткоЛенинска философия. Всичко казано дотук за актуалността на Марксовата теоретическа мисъл се отнася и до неговите естетически възгледи. В някои отношения дори се отнася с особена сила. Защото именно около въпроса за естетиче ските възгледи на Маркс се разгърнаха и някои от големите идейни спорове. От всич ки дялове на Марксовата теоретическа мисъл неговите естетически възгледи имат най-сложна историческа съдба. Голяма част от Марксовите текстове, имащи отношение към въпросите на естетиката и изкуството, бяха открити и проучени в един по-късен период. Не само буржоазни, но и някои марксически автори бяха на мнение, че Маркс не е имал своя естетическа концепция, че неговите възгледи в областта на изкуството са имали случаен, откъслечен характер, изразяващ субективните му естетически пристрастия, които нямали връзка с цялостната му теория и дори противоречели в известни свои моменти на нея. Поради това марксисткоЛенинската естетика в някои свои етапи на развитие бе извличана от най-общия мирогле ден смисъл на Марксовата теория или пьк се правеха валидни и за естетиката изводи от икономическото учение на Маркс, от основополагащата му идея за социалната детерминираност на надстроечните явления.

Духовният живот у нас през 20-те -30-те години на XIX в. усложнява своите форми и търсенията на литературата преминават под знака на Просвещението и просвещенските идеи. Усложнява се и характеристиката на нравственото, застъпвано и утвърждавано от книжовните творби. Продуктивните за втората половина на XVIII в. модели на религиозно-дидактичната и историографската книжнина с моралистичната си същност в началото на ХІХ в. продължават да заемат своето място. Обаче техните функции и роли са се модифицирали, за да гравитира въздействието им към форми, които свидетелствуват за тяхното завръщане към истинската им, еднозначна роля. Те постепенно загубват универсалния си характер и се вместват в руслото на само присъщите тям функции. Спрямо явленията и типа проблематика, които ни интересуват тук, религиозно-проповедническите творби и историографските съчинения не са вече значещи, в тях не се отразяват съдбата и измеренията на нравственото като норма, като взаимодействие с естетическото. Материал за показателни наблюдения ни дават Вторият видински сборник и „Гражданско позорище“ на Софроний, „Рибният буквар" на П. Берон, „Славянобългарско детоводство" на Н. Бозвели, „Забавникът" на К. Огнянович, „Месецословът" на Хр. С. Николов, преводната проза, оригиналната публицистика, просвещенската поезия, документално-биографичната проза, където властвуват гражданската тематика, публицистичният патос, елементите на художественост. Разслоението на формите, чрез които се утвърждава нравствеността, е в тясна връзка с усложняването на формите на самата литература. Доказва го категорично още творчеството на С. Врачански от първото десетилетие на века - жанрово многообразно, богато в тематично отношение. В неговите съчинения откриваме изявата на нравственото в няколко насоки, като е подирен опитът на чуждите литератури, възможностите на оригиналното мемоарнодокументално и публицистично изложение. След него ще дойдат П. Берон, Д. Попски, Н. Бозвели, Н. Рилски, К. Огнянович, Хр. Павлович, Р. Попович... За да се превърне книжнината ни от 20-те -30-те години в една доста пълна и многопосочна картина на нравите в територия, където етическото като норма и внушение произтича от връзката му с естетическото. Тук нямам възможност да се спра на всички форми, които имат системнообхватен характер и свидетелствуват за еволюцията, която търпи взаимодей ствието между нравственото и художественото, придобивайки все по-ограничен и пълноценен смисъл. Ще засегна две от тях, свързани с опита на чуждите литератури. Първата обобщава явления, които доказват, че книжнината от на чалните десетилетия на века подема и утвърждава нравственото все още чрез 90 средствата и възможностите на дидактично-разсъдъчното. Жанровата му неуe точненост еочевидна и тя проличава в наслова на отделните дялове в книгите на авторите-просвещении: „умни ответи“, „добри съвети“, „философски мъд рости“, „нравоучителни изречения“, „различни мъдри изречения“, „различни истории“, „речи нравоучителни философов“... „Рибният буквар" на П. Берон е типично и показателно явление. Но ако трябва да сме по-точни - със същата цел, в същия дух ние ги срещаме при Втория видински сборник на С. Врачански. Близостта между тия две съчинения в общия им съдържателен и структурен план естествена. „Енциклопедичният" характер на „Буквара“, за който говорят изследвачите, е преди това „повторен“, но не в плана на школското, а на общодуховното чрез „Разкази и разсъждения" на Софроний. Така „добрите съвети", както много сполучливо обобщава фрагменти от тоя род П. Берон, са първата стъпка към обективиране на нравствената позиция на просвещенеца. В абстрактно формулираните изисквания, които обобщават конкретното и го надмогват, Софроний, Берон, Бозвели, Огнянович, М. Кефалов, Р. Попович виждат опора, виждат фактор, който може да активизира българина, да го превъзпита и т. н. Те се оказват гъвкава жанрова форма на дидактичното - отворена в структурно отношение, без изисквания за строга композиция и завършеност, без симетрия на съдържанието... Така първата част на Втория видински сборник, носеща заглавието „Страхът от господа - начало на премъдростта“, е поредица от нравствено-поучителни късове, в които се включват религиозни моралистични максими и житейски практически съвети за отношенията в семейството, с околните. Афористичната им формулировка подкрепя техния предписателен характер. В същия дух са и „добрите съвети" от „Рибният буквар" на Берон. Ще посоча близостта между тия две важни за авторите си и за целия ни книжовен жи вот от първата четвърт на века творби, за да се осъзнае закономерният ход на търсенията и твърческото съзнание на българина тогава, ориентацията му към сходни форми на въздействие:

Съвременната авангардна литература поставя с особена острота проблема за относителността на естетическия вкус. В последните години в западноевропейската литература се появиха необичайни литературни произведения, които поставят в недоумение обикновения читател. И тук естествено възниква въпро сът: съществуват ли някакви граници за новаторството в литературното творчество? Има ли някакви „абсолютни противопоказания" по отношение на новаторските търсения? Съществува ли критерий, който да ни позволи да различим «законното" от „незаконното“ новаторство? Или, напротив, всяко новаторство има шансове да се легализира и да се превърне след време в класика? Съществува ли някаква естествена норма, отвъд която новаторството не може безнаказано да прекрачи, или, напротив, поради конвенционалността на есте тическия вкус, всяко новаторство може да се наложи и след време да се пре върне в ефимерна „норма"? Всъщност този проблем не възниква днес за първи път: достатъчно е да си припомним например прословутия „спор между древните и модерните" във френската литература от края на XVII и началото на XVIII в. Но за разлика от миналото днес разривът между новаторство и традиция еабсолютен и конфликтът между тях надхвърля рамките на чисто естетическите полемики; ето защо отговорът на поставения по-горе въпрос не може да бъде същият като някога.