април

РЕЧ НА ДРУГАРЯ ТОДОР ЖИВКОВ НА СРЕЩАТА НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП С ДЕЙЦИ НА КУЛТУРНИЯ ФРОНТ, ПРОИЗНЕСЕНА НА 15 АПРИЛ 1963 г. Драги другарки и другари, B началото на месец април, както съобщи в своите встъпителни думи др. Митко Григоров, в Централния комитет на Партията се състоя няколкодневна среща с широк кръг представители на творческата интелигенция и други дейци на идеологическия фронт - ръководствата на творческите съюзи, бюрата на партийните организации при творческите съюзи, главните редактори на централните всекидневни вестници, главните ре дактори на вестниците и списанията по въпросите на литературата и изку ството, ръководствата на идеологическите институти, на киното, театъра, радиото и телевизията, секретарите по пропагандата и агитацията на окръжните комитети на Партията, членовете на идеологическата комисия на Централния комитет на Партията и Министерския съвет. На срещата се поведе откровен разговор по насъщните въпроси, които вълнуват нашата културна общественост, обстойно се обсъди работата на творческите съюзи за изпълнение на партийните решения и по-специално на решенията на Осмия конгрес на Партията в областта на литературата и изкуството. Срещата в Централния комитет на Партията отново недвусмислено потвърди, че огромното мнозинство от нашата творческа интелигенция правилно разбира ролята и задачите на идеологическия фронт на съвре мения етап в развитието на нашата страна и неуморно и последователно осъществява политиката на нашата Партия след Априлския пленум на Централния комитет и решенията на Осмия конгрес на БКП. Какви коментари биха могли да възникнат във връзка с тази наша среща?

В един сравнително кратък период от време Атанас Свиленов издаде две книги интервюта с първенците на литературата ни днес. В тях е събрано най-хубавото, което дарбата му на критин-анкетьор ни е давала досега. И независимо от сборния характер, който жанрът поставя като за дължително условие, тия две книги носят характера на цялостни творби. Те са продължение на досегашните усилия на автора в тази позанемарена област от критиката и идват да отхвърлят сякаш мнението за компрометирането на един жанр и да върнат убеждението, че интервюто, беседата могат да бъдат не само любопитно за читателя четиво, но и солиден материал за настоящи и бъдещи проучвания върху литературни факти и явления. Един от възкресителите на тази критическа форма, ревностен и талантлив нейн застъпник от дълги години, Ат. Свиленов успя да се пребори с предубежде нията, наслоени у нас от непрофесионалното любопитство, с което нерядко се наднича в света на твореца, и да съживи интереса и уважението на читателя към разговора и анкетата. Когато говорим за предубеждения и снизхождение към тия форми на литературно изследване, имам пред вид не само читателя, но и литературоведите, които смятат интервюто едва ли не за всичко, което може да се направи в областта на психологическото проучване на творческата личност. Оттук и недооценяването на тази първа - а не последна стъпка в творческата психология. Интервютата на Ат. Свиленов се отличават с високопрофесионално ниво, със завършеност и психологическа проникновеност. Така че те до голяма степен правят това, което един литературен портрет не може да направи - навлизат в творческата душевност, в творческата лаборатория непосредствено, без лутания и безплодни догадки. Това са изключително богати и верни портрети или по-скоро автопортрети, умело режисирани от критика, извикващи еднакво възхищението ни и от портретувания, и от режисьора. Атанас Свиленов има онова чувство за мярка, което осигурява в случая оптимална видимост на едно деликатно присъствие; без да остроумничи, без да търси евтини трикове и смайващи въпроси, критикът налага своето присъствие, както пак не остава зад кулисите, но не се натрапва и не се изтъква. И все пак това присъствие е активно - когато прочетеш интервю от Ат. Свиленов, не може да не признаеш: друг не би извлякъл“ толкова много и толкова интересна информация, не би стигнал до такива дълбочини на писа телската душевност. За това естествено му помага и собствената осведоменост, а най-вече голямата му любов към творците на нашата литература, както и всеотдайността му да и служи. Двете книги са своеобразен двутомник, който се допълва от предишните (най-вече „Отблизо") в една серия интервюта, продължаващи традицията на най-добрите ни анкетьори. Трябва веднага да кажем, че по сравнение с предходниците си Свиле нов прави нещо далеч по-системно и помащабно. И най-важното, критикът има по-ясното съзнание за онова, което върши, върши го неуморно, с много ентусиазъм и всеотдайност. Интервютата му са плод не на случайни контакти, както често се случва с други набедени анкетьори, но са дълбоко промислени и дълго и старателно подгот вяни. Особено в „Събеседници" - някои от анкетите тук са плод на целогодишни усилия. Може да се предполага, че „потрудните" обекти авторът е подготвял дълго; изчаквал е „удобния" момент, тър пеливо и в няколко етапа е извършвал „снемането", зарисовката на модела. Разбира се, има и такива, които са се удали изведнъж, спонтанно - искрата на контакта се е възпламенила при щастливи обстоятелства и е била нужна по-малко енергия за „разбиване" на ядрото. Под интервюто с Емилян Станев четем: декември, 1968 - май 1973 г. Излиза, че за да вземе това интервю, на автора са били необходими близо пет години! И не защото писателят е нелюдим, такава пред става създава донякъде - но защото, - както пояснява А. Свиленов в началото на интервюто, Ем. Станев не обича да говори за щяло и нещяло.

Димитър Благоев, както е известно, се установява в Пловдив през 1894 г. и прекарва в този град една значителна и плодотворна част от своя живот. Там пише редица от най-забележи телните си съчинения и два пъти е избиран за народен представител. Там, по поръчение на ЦК на БРСДП, в началото на 1897 г. той започва да издава списание „Ново време - месечен ретичен орган на партията. Това става причина правителството на народняците да го уволни службата му на учител по руски език в Пловдивската мъжка гимназия. Благоев обаче заедно семейството си остава в Пловдив до края на 1902 г., а „Ново време" не спира да излиза остро да критикува политиката на буржоазните кабинети. От 1903 г. до смъртта си Дядото жи вее в София и редактираното от него списание продължава да се издава там чак до 1923 г., ко гато е спряно от деветоюнската власт след Септемврийското въстание. със Днес, когато се навършват 130 години от рождението на Димитър Благоев (1856-1924), имама още един повод да се върнем към неговата дейност на редактор и народен трибун - въз основа на нов документален материал. Неотдавна в нашия семеен архив се намериха две неизвестни писма на Благоев до дядо ми по майчина линия Никола Василев (1874-1930). Датиращи от прехода между ХІХ и ХХ век, те хвърлят допълнителна светлина върху пловдивския период от живота на основоположника на научния социализъм у нас. От тях научаваме любопитни детайли около списването на „Ново време", поддържането на рубриките в него, тежките материални условия, при които се печати списанието и т. н. Ясно личи също така отношението на Д. Благоев към една революционна проява на българското студентство през онази далечна епоха... Но нека най-напред да дам кратки биографични данни за човека, комуто са адресирани двете новооткрити Благоеви писма, и да кажа няколко предварителни думи за неговите лични и делови контакти с редактора на „Ново време". Никола Василев Апостолов е роден в гр. Пловдив четири години преди освобождението на Был гария от османско иго. Първите му трайни спомени са зверствата на отстъпващите башибозуци черкези и триумфалното влизане в града на руските войски. Родителите му се развеждат рано. Останал при майка си, която се омъжва повторно, той още в детска възраст е принуден да ра боти като чирак, а по-късно, бидейки гимназист, дава уроци на други ученици, за да си изкарва хляба. С цената на големи усилия и материални лишения завършва основно, а през 1895 г. и средно образование в родния си град. Като ученик в гимназията овладява много добре руски и френски език. Чете с увлечение руска художествена и научна литература, а също така списания и книги, раз пространяващи социалистическите идеи. Пряк ученик е на създателя на българската стенография Ан тон Безеншек, който преподава тази дисциплина в Пловдив. (През 1893 г. е отличен с медал и гра мота, носеща личния подпис на Безеншек). След завършване на гимназията работи една година като първоначален учител в Пловдив.