Разговор за старобългарската литература

Литературата на всеки народ, изследвана в който и да е период, представлява цялостна динамична система. 2 Под система на литературата разбирам определено съотношение на нейните части помежду им: на видовете литература (преводна и оригинална, църковна, историческа, естественонаучна, публицистична и др.), на нейните жанрове, на нейните отделни произведения. В понятието система на литературата се включва освен това и отношението на литературата към другите области на културата: към науката, религията, обществената мисъл, към различните изкуства, фолклора и т. н. Накрая към системата на литературата спада и нейното отношение към културите и литературите на други страни и народи. В крайна сметка системата на литературата се определя от нейното отношение към историческата действителност - съотношението с нея съставя най-съществената част на системата. Тоя вътрешен строеж и съотношението с външната, заобикаляща литературата среда, представлява органично цяло. Системата на литературата, независимо от това, че отделните и части са в постоянно равновесие помежду си, не е неподвижна. Тя непрекъснато се изменя. Въпреки това перманентно нарушаваното равновесие отново се възстановява и съществува едно динамическо равновесие.

През последните десетина години интересът към въпросите на старобългарската литература значително нарасна и то както сред нашите, така и сред някои чужди учени. На първо място сред чужденците в това отношение стоят съвет ските медиевисти Д. С. Лихачов,,1 И. П. Ерьомин², Ю. К. Бегунов, Н. К. Гудзий, М. В. Шченкина, които в редица свои трудове осветляват един или друг факт от нашата стара литература, изказват една или друга преценка за явле нията и т. н. По примера на своите предшественици - старите руски слависти и познавачи на старобългарската литература - те се стремят да проучат добре фактите, да ги систематизират и въз основа на всичко това да правят съот ветните изводи и заключения. Този подход към явленията от развитието на старобългарската литература е напълно правилен и водещ към положителни резул тати. Затова и споменатите съветски учени могат да се похвалят с ценни постижения.

Както често става в историята на новата ни култура, ние сме в едно парадоксално положение: обявяваме се за наследници на класическата българска култура от средновековието, център на славянската култура въобще за опре делени исторически периоди, но не я познаваме добре. Просто се гордеем с азбуката и старата книжнина, използуваме крилати фрази, за да докажем, че в историята на човешката култура не съществуваме от вчера, и в нашите жили има нещо от синята кръв на древни културни династии. Но какво знаем за старобългарската книжнина, в училище сме учили за презвитер Козма, който „изнасял някаква беседа срещу богомилите (бил реакционер и мракобес, защото богомилите са прогресивни), и за Черноризец Храбър (писал за чертите и за буквите нещо). За него учените спорят дали това не е цар Симеон (това донякъде влияеше на въображението ни - велик цар, блестящ като Соломон, владетел на народи, а надява черна власеница и пише в тъмни килии някакви писмена!). Но общо взето, в училище едва ли има по-скучен предмет. В университета научаваме спреженията на глаголите, дори се опитваме да сричаме буквите от някакво евангелие (тия ужасни букви!). Кажи-речи това е цялата ни образованост върху старобългарската литература. Ние дотолкова не се интересуваме от нея, че дори от правописа и ортографията сме изхвърлили всичко, което ни напомня за старобългарския език. Искаме да кажем, какво ни интересуват разни носовк и и ерове, няма такова нещо в нашия съвременен език, да ги оставим на поповете и филолозите; нашата култура е народна, демократична, всеки трябва да има лесен достъп до нея, проява на консерватизъм би било да се отнасяме гриж ливо към един мъртъв език и непонятни букви, па макар в тоя език и тия букви да се оглежда нашата собствена история!

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.

В обнародваната напоследък статия на видния съветски изследвач, отли чен познавач на староруската и изобщо старославянската литература проф. Д. С. Лихачов са поставени на разглеждане цяла редица общи и частни въпро си из областта на средновековната славянска литература, които заслужават най-голямо внимание. Авторът на първо място прави опит да внесе в литера турознанието някои нови понятия и определения, каквото е преди всичко понятието „система на литературата", ще рече „определено съотношение на ней ните части помежду им: видовете на литературата (преводна и оригинална, църковна, историческа, естественонаучна, публицистична и др.), на нейните жанрове, на нейните отделни произведения". Заедно с това той изтъква, че системата или структурата на дадена литература подлежи на непрекъснато изменение, като в нея се долавят различия съобразно с отделните историче ски периоди. Проф. Д. Лихачов си поставя за задача да разгледа най-древ ния период от това развитие, а именно времето от IX до XIII в., и то що отнася до зараждането и началния развой на литературата у южните и източ ните (ще рече руските) славяни. Неговото внимание е насочено предимно към староруската литература: според него, тя представя „пример за онези явле ния, които са свойствени и на другите старославянски литератури". Тези общи разсъждения представят за съветския специалист по старославянска литература само въведение към разглеждането на няколко частични въпроса от особено голям интерес. На първо място това е въпросът за влиянията средновековните литератури на източните и южните славяни.

Винаги ни е възхищавала забележителната обобщителна мисъл на Д. С. Лихачов и неговата широка ерудиция, които му позволяват да погледне по нов, извънредно оригинален начин на редица проблеми в старата руска ли тература - до голяма степен проблеми и на българската литература - и да изрази убедително нови становища, насочващи научното дирене към не изследвани области. Неговата статия „Старославянските литератури като система" (Литературна мисъл, кн. 1, 1969) обаче особено много ни вълнува, защото, както е известно, в нея се засягат специално проблеми на старобъл гарската литература и редица принципни въпроси, които се отнасят изобщо до характера и развитието на старославянските литератури. Голяма част от изказаните от Д. С. Лихачов мисли са резултат от проникновени наблюдения и не могат да не се вземат предвид от славянските учени при научно изследователската им работа над родната литература. Други ста новища смущават със своята категоричност на обобщението или подтикват към размисъл, тъй като подлагат на преоценка традиционни понятия и схва щания. Статията на Д. С. Лихачов подканва към задълбочено и всестранно разглеждане на старобългарската литература върху равнището на съвремен ната наука.

Два неотдавнашни международни конгреса - Белградският конгрес на (международната) Асоциацията за сравнителна история на литературата (АСИЛ), 1967, и Пражкият Шести международен конгрес на славистите, 1968, актуализираха проблематиката на сравнителното литературознание, изправиха ни пред необходимостта да изясним недвусмислено отношението си към тази наука. На Белградския конгрес е прието предложение да се изработи колективен труд по сравнителна история на европейските литератури, Литературният институт на Унгарската академия на науките епоел пълномощия от АСИЛ и задължение да координира научно и административно работите, а в Будапеща вече се подготвя за издаване първият том от поредица сборници, които разглеждат предварителните проблеми. На Пражкия конгрес пък е лансирана от съветската делегация идея за написване колективна история на славянските литератури, струва ми се, без да реализира толкова определен успех. Макар всяко от начинанията да е самостоятелно в организационно отношение, налице е вътрешна връзка между тях. Успехът на първото начинание трябва да ни подтикне да разработим второто: от обективността и научните достойнства на славянската литературна история ще зависи как славянските литератури ще бъдат представени в сравнителната история на европейските литератури.

През 1969 г. се навършиха 500 години от събитието, което е дало повод да се създаде Рилската повест на Владислав Граматик. Тази своеобразна повест" е едно от малкото произведения на старата българска литература, които се отличават с трайна художествена значимост, валидна за читателите и в миналото, и днес. Написана близо преди 500 години, тя се чете, преписва, преработва и разпространява през вековете на турското робство. По-късно - от Възраждането до най-ново време - учените-специа листи у нас и в чужбина и посвещават множество статии и студии. За нея са водени дълги спорове и са изказани различни, понякога противоположни мнения, но тя е малко известна на широкия кръг български читатели. Главната причина е отсъствието на съвременна оценка, съответствуваща на историческата и художествената и значимост. Петстотната година от събитието, родило повестта, е хубав повод за такава Оценка.

Забележителната статия на Д. С. Лихачов „Старославянските литератури като система" поставя извънредно интересни въпроси както от общо литературно-теоретическо гледище, така и с оглед на развитието на старите славянски литератури и по-специално на старата българска литература. Трябва веднага да изтъкна, че в тази статия има страници, които не могат да не изпълнят с гордост българския читател - дава се висока оценка на постиженията, ролята и значението на българската литература през средновековието. Д. С. Лихачов пише: „Старобългарската литература постига високо развитие по-рано, отколкото литературите на другите славянски страни. Тя е сс столетие постара от руската литература. Но не това само по себе си определя водещото значение на старобългарската литература. Самата сравнително ранна поява на старобългарската литература е резултат на високото обществено развитие на България през ІХ и X век. Бързите успехи на България в социалната област и свързаната с това ранна християнизация на страната позволяват на българската литература да усвои от византийската литература сравнително сложни произведения и да развие собствена оригинална писменост - служебна, богословска, „естественонаучна“ и пр. Именно тази старобългарска литература става основа на литературата-посредница“.

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.