антологията

Както често става в историята на новата ни култура, ние сме в едно парадоксално положение: обявяваме се за наследници на класическата българска култура от средновековието, център на славянската култура въобще за опре делени исторически периоди, но не я познаваме добре. Просто се гордеем с азбуката и старата книжнина, използуваме крилати фрази, за да докажем, че в историята на човешката култура не съществуваме от вчера, и в нашите жили има нещо от синята кръв на древни културни династии. Но какво знаем за старобългарската книжнина, в училище сме учили за презвитер Козма, който „изнасял някаква беседа срещу богомилите (бил реакционер и мракобес, защото богомилите са прогресивни), и за Черноризец Храбър (писал за чертите и за буквите нещо). За него учените спорят дали това не е цар Симеон (това донякъде влияеше на въображението ни - велик цар, блестящ като Соломон, владетел на народи, а надява черна власеница и пише в тъмни килии някакви писмена!). Но общо взето, в училище едва ли има по-скучен предмет. В университета научаваме спреженията на глаголите, дори се опитваме да сричаме буквите от някакво евангелие (тия ужасни букви!). Кажи-речи това е цялата ни образованост върху старобългарската литература. Ние дотолкова не се интересуваме от нея, че дори от правописа и ортографията сме изхвърлили всичко, което ни напомня за старобългарския език. Искаме да кажем, какво ни интересуват разни носовк и и ерове, няма такова нещо в нашия съвременен език, да ги оставим на поповете и филолозите; нашата култура е народна, демократична, всеки трябва да има лесен достъп до нея, проява на консерватизъм би било да се отнасяме гриж ливо към един мъртъв език и непонятни букви, па макар в тоя език и тия букви да се оглежда нашата собствена история!