националното

В епохата на Българското възраждане се извършват дълбоки и разностранни процеси, които изпълват с ново съдържание общест вено-икономическия и духовния живот. На основата на създалите се обективно исторически предпоставки формира се българската нация, с всички ония компоненти, които съпътствуват нейното утвърждаване. В дълголетни усилия за народностно обо- собяване, за извоюване на политическа и културна самостойност, тя се изявява с неподозирана жизнена енергия. Националната обществена, научна, естетическа мисъл бързо се възмогва.

През 1965 г. Съюзът на българските писатели проведе теоретична конфе ренция на тема „Националното своеобразие на съвременната българска ли тература". Основните доклади и много от изказванията на конференцията осветлиха важни аспекти на проблемата за националното своеобразие на всяка литература изобщо, посочиха несъмнени и добре забелязани черти на това своеобразие в българската литература през различни периоди от вековното и развитие. „В тази област - отбеляза тогава в своето изказване писателят Димитър Димов - спадат например въпросите за същността, произхода развитието на националното своеобразие в нашия народен епос и в историята на старата ни или съвременна литература, въпросът за относителната стабилност или относителната лабилност на това своеобразие спрямо развитието на световноисторическия процес, въпросът за съотношението между дости женията на нашия национален гений в културата и достиженията на други народи и най-сетне въпросът за съотношението между националното и интер националното в нашата съвременна социалистическа литература.

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.

Кръстьо Пейкич е доста слабо позната личност, на когото българската исто- риография на XVII и XVIII в., вкл. религиозната и най-вече културната, трябва да отреди полагаемото се място. На сегашния етап на науката сведенията ни за него са оскъдни. Те могат да бъдат почерпани от архивите на Пропаганда фиде, от историята на българските католици, от историята на църквата в Печа и от историята на Източната църква и да се срещнат в книгите и в тематичните изследвания на Милетич, Ферменджин, Костич, Зиц, Ангял, Богданов, Пейчев, Турчинович. Последният е посветил на Пейкич цяла монография (Misionar Podunavlja Bugarin. Krsto Pejkič 1665 - 1731 Zagreb, 1973 г.), която, въпреки че не държи сметка за някои от най-новите приноси, и до днес остава най-пълният труд по този въпрос, като изследва детайлно и пряко, по материали от първа ръка, живота и делото на писателя мисионер. Роден през 1665 г. в Чипровец в семейството на търговци от местното католическо население, Кръстьо Пейкич, изглежда, е учил при хърватите-францисканци, преди да започне следването си в Рим. Пристига в Рим през 1689 г. непосред вено след въстанието против турците и разрушаването на Чипровец. В Рим учи девет години до 1698 г. От 1698 г. до 1704 г. работи като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи. От 1705 до 1709 г. еигумен в Дома на катекумите във Венеция. В следващите двадесет години го виждаме като мисионер, енорийски свещеник, каноник, абат в християнските земи, наскоро освободени от турско иго, от Унгария до Бараня, от Банат до Трансилвания и Влашко, та чак до Сърбия. В Белград завършва дните си през 1730 г. като декан и първи каноник на новата католическа митрополия. i През последните петнадесет години от живота си сред трудностите на мисионерството и отчасти като негов плод и оръдие той издава някои трудове, кои то не остават без ответ след неговата смърт: Zarcalo istine med Crkva Istočne Zapadnje (Mleći, 1716)". Mahometanus dogmatice, et cate cherice in lege Christi, Alcorano suffragante, instructus (Tyrnaviae, 1717), Speculum veritatis inter Orientaleт et Occidentalem Ecclesias refulgens (латински превод, поправен в Zarcalo Венеция, 1725), Concordia orthodoxorum Patrum orientalium et Occidentalium in eadem veritate, de Spiritus Sancti processione... convenientium (Tyrnaviae, 1730) Speculum заедно с Addita-mentum и Concordia са препечатани заедно два пъти, в 1730 (Тугnaviae) и в 1731 (Tyrnaviae). Concordia е препечатана отново през 1745 г. (Claudiopoli, не е отбелязано от Турчинович) и през 1765 (Tyrnaviae), докато между временно Zarcalo получава голямо разпространение в Хърватско заедно с една версия от Стефан Бадрич, публикувана във Венеция през 1745 г.

Авторът определя задачата си така: „Да се види националната ни литература като свое образно отражение на националната ни съд ба, на нашата родова памет и народностен характер" (с. 7). Зад горните редове прозира не само самочувствие, каквото задължително следва да има изследовател, нагърбил се с отговорността да проникне в народопсихологията ни, откроявайки взаимовръзката и с литератур ната практика. Тук откриваме нещо по-дъл боко - една обвързаност с важни тенденции в социокултурното ни развитие като цяло, а в частност - с литературно-историческото и литературно-критическото мислене: тенденции плодотворни и, както знаем, съвсем не скорошни. Защото, ако в ретроспективен план проследим процеса на критическо възприема не и осмисляне на литературните явления, бихме се убедили как на дадени етапи (имаши различни идеологическо-естетически характе ристики) проблемът народопсихология и литература" неизменно става централен и дискусионен. Той ту се възражда и кулминира, ту се отлива в руслото на по-общото (включ 168 ващо и народоведски аспекти, но без акцент върху тях) интерпретиране на художествените факти. Така докато у Пенчо Славейков, за да създаде ценности, творецът трябваше да „се взре в проблемите на общия културен дух през призмата на националното схващане", докато у Гео Милев (от периода на „Везни") еталонът бе „юнифицирането“, т. е. литературата „да напусне традицията на на ционалното, съвременното и популярното, да престане да бъде битова", то у привържениците на родното от средата на 20-те годи ни тъкмо националната изключителност" - повлияна от историческата - играеше първостепенна роля. Въпросът за народопсихологическата под основа на литературата ни, както знаем, широко се обсъждаше и след деветосептем врийската победа. Сам Луко Захариев сочи постиженията в тази област на Е. Каранфиа лов, П. Зарев, Т. Жечев, а на мен ми се иска да припомня голямата дискусия от средате на 60-те години „Националното своеобразие в литературата" (сборник със същото заглави излезе през 1966 г.), в която освен споменатите участвуваха и непрежалимият за критиката ни Цв. Стоянов (вж. „Духът на мяс тото" от същия сборник), Б. Райнов, Д. Ди. мов, С. Султанов, редица поети и писатели, Там именно, ако не бяха решени проблемите то правилното им, задълбочено и всестранно разглеждане даде солидна база за последвалите изследвания. Авторът на „В търсене на националното се явява като своего рода продължител на усилията и приемник на опита, натрупан от дълголетното странствуване на българската литературна наука и критика към първоиз ворите на словесността ни. Безспорно 168-те страници не изчерпват онова обилие от запомнящи се художествени факти, което натрупа миналото и умножи съвременността. Без подобни претенции трудът на Л. Заха риев е по думите му само фрагменти от един цялостен многообразен процес". И нямайки основания да оспорвам това му твърдение, ще си позволя да отбележа, че като подбор книгата не е лишена от известна доза субективизъм, а някъде - и от уравняване на ценностите, но кой подбор в крайна сметка няма подобни грехове,