Захариев

Авторът определя задачата си така: „Да се види националната ни литература като свое образно отражение на националната ни съд ба, на нашата родова памет и народностен характер" (с. 7). Зад горните редове прозира не само самочувствие, каквото задължително следва да има изследовател, нагърбил се с отговорността да проникне в народопсихологията ни, откроявайки взаимовръзката и с литератур ната практика. Тук откриваме нещо по-дъл боко - една обвързаност с важни тенденции в социокултурното ни развитие като цяло, а в частност - с литературно-историческото и литературно-критическото мислене: тенденции плодотворни и, както знаем, съвсем не скорошни. Защото, ако в ретроспективен план проследим процеса на критическо възприема не и осмисляне на литературните явления, бихме се убедили как на дадени етапи (имаши различни идеологическо-естетически характе ристики) проблемът народопсихология и литература" неизменно става централен и дискусионен. Той ту се възражда и кулминира, ту се отлива в руслото на по-общото (включ 168 ващо и народоведски аспекти, но без акцент върху тях) интерпретиране на художествените факти. Така докато у Пенчо Славейков, за да създаде ценности, творецът трябваше да „се взре в проблемите на общия културен дух през призмата на националното схващане", докато у Гео Милев (от периода на „Везни") еталонът бе „юнифицирането“, т. е. литературата „да напусне традицията на на ционалното, съвременното и популярното, да престане да бъде битова", то у привържениците на родното от средата на 20-те годи ни тъкмо националната изключителност" - повлияна от историческата - играеше първостепенна роля. Въпросът за народопсихологическата под основа на литературата ни, както знаем, широко се обсъждаше и след деветосептем врийската победа. Сам Луко Захариев сочи постиженията в тази област на Е. Каранфиа лов, П. Зарев, Т. Жечев, а на мен ми се иска да припомня голямата дискусия от средате на 60-те години „Националното своеобразие в литературата" (сборник със същото заглави излезе през 1966 г.), в която освен споменатите участвуваха и непрежалимият за критиката ни Цв. Стоянов (вж. „Духът на мяс тото" от същия сборник), Б. Райнов, Д. Ди. мов, С. Султанов, редица поети и писатели, Там именно, ако не бяха решени проблемите то правилното им, задълбочено и всестранно разглеждане даде солидна база за последвалите изследвания. Авторът на „В търсене на националното се явява като своего рода продължител на усилията и приемник на опита, натрупан от дълголетното странствуване на българската литературна наука и критика към първоиз ворите на словесността ни. Безспорно 168-те страници не изчерпват онова обилие от запомнящи се художествени факти, което натрупа миналото и умножи съвременността. Без подобни претенции трудът на Л. Заха риев е по думите му само фрагменти от един цялостен многообразен процес". И нямайки основания да оспорвам това му твърдение, ще си позволя да отбележа, че като подбор книгата не е лишена от известна доза субективизъм, а някъде - и от уравняване на ценностите, но кой подбор в крайна сметка няма подобни грехове,

Той е един от най-големите и заслужилите възрожденски дейци на Пазарджик и Пазарджишко, който заявява, изгарян от любородно въодушевление, от най-чист патриотизъм, че иска, макар и в преминала возраст“, „да послужа и аз народу си с нещичко". Но значението му като народен будител, книжовник, географ и историк далече надхвърля пределите на родния му град и на Пазарджишкия край. С не по-малка ревност Стефан Захариев работи за народност ното пробуждане и за просветата и на други райони, сътрудничи на няколко периодични изда ния, пише и превежда книги, между които на първо място стои неговото известно „Географикоисторико-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза", което и български, и чужди учени приемат за най-значителното краеведско проучване у нас до Освобождението. Този труд го представя „като завършен историк“, който се отнася критически към събрания до него документален материал и който, както се изразява Хр. Вакарелски, „съпоставя фактите, вглежда се задълбочено в документите и твърденията и в зависимост от нивото на тогавашната наука приема или отхвърля твърдения и изводи, спори енергично, изобличава в преднамерено извъртване на истини, документално опровергава"1. Стефан Захариев е рожба и създание на една историческа епоха, когато фанариотите и Цариградската гръцка патриаршия са принудени да минат от настъпление в отбрана, а скоро и в пълно отстъпление поради непрестанно засилващата се борба на българите за извоюване на църковна и национална независимост. Съдбата на Стефан Захариев до голяма степен напомня за съдбата на Васил Априлов и на редица други наши възрожденци, минали през елинофилст вото и гръцката култура, за да станат по-сетне пламенни ратници на българшината, създатели и ревнители на българската просвета и култура. Родът на Стефан Захариев е между най-знатните родове в с. Сестримо, Пазарджишко, участвувал в ръководенето на селото и в отбраната му срещу кърджалийските нашествия. След едно от тези поредни опустошения на кърджалийските орди Георги Секулов, дядо на Стефан Захариев, се видял принуден да напусне изгореното село и да се установи в Пазарджик. Но и в града предприемчивите и трудолюбиви синове на Георги Секулов бързо се замогнали и издиг нали. Стефан Захариев е роден около 1810 година в семейството на Захарие Г. Секулов, състоя телен кожухар, „сполучил да стане кюркчибашия на Гаванозоглу с привилегия да носи зелен биниши. По това време българските училища са голяма рядкост, а и те се намират още в ки лийния стадий на своето развитие. По тази причина пазарджишкият кюркчибашия изпраща сина си в Пловдив, за да изучи гръцки език. След като се връща в Пазарджик, Стефан Захариев се посвещава на търговска дейност, отначало при баща си, а по-късно, вече напълно самостоя телен, започва да търгува с железарство, дървен материал и с пашкули".